Заваля сняг, но не беше студено. Снежинките бяха толкова малки, че едва се забелязваха, но земята постепенно се покриваше с бяла пелена.

Елена подкани сина си:

– Зарко, облечи се бързо, ще ходим до магазина на бай Михо.

Момчето подскочи от радост и отиде в стаята, за да се вземе палтото и шапката си. Зарко много обичаше бай Михо, защото всеки път му подаряваше по нещо, я бонбони, я вафла, а един път му даде и шоколад.

Магазинерът бе любезен човек и с радост срещна Елена и малкия ѝ син.

– О, здравей, Зарко! Хубава сняг ще натрупа, ще изкараш пак шейната.

След като Елена напазарува, бай Михо свали от рафта един голям буркан с бонбони и подкани момчето:

– Бръкни и се вземи. И не само един или два, а колкото ти хване шепата.

Зарко се сви до майка си и не бръкна в буркана. Тогава бай Миха напъха ръката си в буркана, загреба с шепата си бонбони и ги подаде на момчето.

Когато излязоха от магазина Елена попита сина си:

– Защо не си взе сам, човекът те покани любезно?

Зарко погледна майка си и каза:

– Виж моята ръка колко е малка, а неговата е къде по-голяма от моята.

Майка му вдигна рамене недоумяващо:

– И какво от това?

– Той може да загребе много повече от мен, – каза тържествуващо Зарко.

Майка му само въздъхна и нищо не каза.

Ръцете на Исус са по-големи от нашите и могат да ни дадат много повече, отколкото бихме могли и да си помислим.

Тази улица не беше главна, а само една пресечка от площада, но по нея минаваха много хора. Като доказателство за това по тревата  край нея бяха разхвърляни какви ли не опаковки. По тях можеш да разбереш какво се продава в магазина на площада. Същински потоп от заместители, рожби на индустриалната химия, напаст на техническия прогрес.

Дядо Кольо в синя фланелка и дочени панталони работеше усърдно с метлата и на тази незабележима улица събираше внимателно и съсредоточено боклука.

Край него мина млада жена. И в место поздрав му подхвърли:

– Бай Кольо, пак ли чистиш?

Старецът въздъхна:

– Неразбран народ, Станке, няма поправия! Кой каквото си купи от магазина на Калчо, опаковката му все тук я хвърля. Отзарана щях да бия едно циганче. Изяде си вафлата и хоп, опаковката на земята. Днес ще почистя и ще видиш колко време чисто ще остане. Пък като дадат помощите ела гледай какво става!

– Цигани, българи, всички правят боклук, – в същия дух му отвърна Станка. – И на нашата улица е същото. Когато имахме още добитък ринехме лайна, а сега найлони.

– Е, аз реших да почистя, че гостенка чакаме. Жената готви, а аз чистя.

– Коя е гостенката ви? – попита Станка.

– Дъщерята с децата. Нали сега са в София. Отпуска била, че решила преди да тръгнат за морето да се отбият и у нас.

– Е, то хубаво, – зарадва се искрено Станка, – Викаш и внуците ще дойдат ….

– Да, с тях ще бъде. Отдавна не сме ги виждали с бабата.

– Е, по тоя случай заслужава да е чисто, – засмя е Станка, – иначе какво ще си помислят софиянците за нас?

И жената отмина нагоре, а бай Кольо продължи да размахва още по-юнашки метлата.