Гошо беше увесил нос. Сякаш искаше да се скрие, така че никой да не може да го намери.

Майка му видя киселата му физиономия и го попита:

– Гоше, какво не е наред?

– Нищо, – смънка момчето и повдигна рамене.

– Днес учителката каза, че сте разучавали интересна песен, – опита се да го разведри майка му.

– Хубава, – сбърчи нос Гошо, – ….трудна песен.

– И какво ѝ е трудното? – изненада се майката.

– Нищо не ѝ се разбира, – добави унило Гошо.

– Как нищо?…. Я ми изпей малко от нея.

Гошо вдигна безпомощно рамене и без желание запя:

– Над мълчаните полета

пеят весели звънчета

писнала шейна премина

балата мартина.

– Казва се смълчани полета, – поправи го майка му.

– Какво е това смълчани? – попита Гошо.

– Място, където се мълчи, пази се тишина, – поясни майката.

– Тогава защо са смълчани?

– Защото са изпълнени с мълчание.

– А как пеят звънчетата? – отново попита Гошо. – Нали викат само зън – зън.

– Птичата песен звучи, чик чирик, пиу….., но я възприемаме като мелодия.

– А на шейната защо е писнала, да не се е ударила някъде?

Тук майката не се сдържа и се засмя:

– Шейната не е писнала, а е писана. Това означава, че е изписана, изрисувана с четка. Такава е шейната на добрия старец, който носи подаръци на децата.

– И защо тя ще минава през леля Мартина, тя наистина е бяла, но …? – ококори очи Гошо.

– В песента се пее за пъртина, а не за леля ти Мартина.

– Какво е това пъртина?

– Това е утъпкана пътека, която се прави, за да се минаване през дълбокия сняг. Тя идва от старобългарските думи пьрати, перѫ, и в множествено число перѫтъ, което се е разбирало като „движа се“.

Гошо зяпна учудено майка си и се почеса зад тила.

– Тази песен наистина е била много трудна за теб, Гоше.

И майката погали сина си по главата.

–

Заваля сняг, но не беше студено. Снежинките бяха толкова малки, че едва се забелязваха, но земята постепенно се покриваше с бяла пелена.

Елена подкани сина си:

– Зарко, облечи се бързо, ще ходим до магазина на бай Михо.

Момчето подскочи от радост и отиде в стаята, за да се вземе палтото и шапката си. Зарко много обичаше бай Михо, защото всеки път му подаряваше по нещо, я бонбони, я вафла, а един път му даде и шоколад.

Магазинерът бе любезен човек и с радост срещна Елена и малкия ѝ син.

– О, здравей, Зарко! Хубава сняг ще натрупа, ще изкараш пак шейната.

След като Елена напазарува, бай Михо свали от рафта един голям буркан с бонбони и подкани момчето:

– Бръкни и се вземи. И не само един или два, а колкото ти хване шепата.

Зарко се сви до майка си и не бръкна в буркана. Тогава бай Миха напъха ръката си в буркана, загреба с шепата си бонбони и ги подаде на момчето.

Когато излязоха от магазина Елена попита сина си:

– Защо не си взе сам, човекът те покани любезно?

Зарко погледна майка си и каза:

– Виж моята ръка колко е малка, а неговата е къде по-голяма от моята.

Майка му вдигна рамене недоумяващо:

– И какво от това?

– Той може да загребе много повече от мен, – каза тържествуващо Зарко.

Майка му само въздъхна и нищо не каза.

Ръцете на Исус са по-големи от нашите и могат да ни дадат много повече, отколкото бихме могли и да си помислим.

Пролет. Ледът в реката започна да се топи, въпреки че беше още силен и як. Тодор желаеше да скъси пътя си и реши да премине по леда на реката.

Хората на брега и съпругата му Таня, която пътуваше с него го молеха напрегнато:

– Не рискувай живота си!

Но Тодор беше упорит, самоуверен и с безгрижен нрав. Той не се вслуша в предупрежденията. И надявайки се на своя кон каза:

– На своя кон и в ада ще ида, дори и през този лед.

Тодор потегли бързо, Таня не успя да скочи от шейната и двамата се оказаха на сред реката.

Изведнъж леда се пропука. Безразсъдният мъж заедно със своя кон и шейната отиде под леда.

Таня по някакво чудо остана жива.

Те излетя от шейната и се намери върху твърд лед. Хората ѝ помогнаха и тя стигна бързо до брега.

Мъжът ѝ умря и навярно се е отправил към ада.

Не изкушавайте Господа със своята самонадеяност и гордост, за това може скъпо да си платите.

Самонадеяният човек е прекалено уверен в себе си, в своите сили, способности, достойства, в своята необикновенна мъдрост и никога няма да разбере, колко е глупав.

Ако той вижда само своите добродетели, то никога няма да открие своите недостатъци. Когато се сравнява с другите, ще се счита за по-добър от тях.

Светлината, в която вижда себе си и другите, всъщност е тъмнина.

Гордостта е твърде високо мнение за самия човек и твърде ниско за останалите хора. Трудно е да се изброят всичко, което е обект на човешката гордост.

Хората се гордеят със своята физическа сила, външна красота, възпитание, образование, позиция в обществото, в църквата, в държавата.

Те се гордеят с техния произход – родители, баби и дядовци. Родителите се гордеят с децата си. Някои от тях се гордеят с богатството, славата, силата, знанията и опита си.

Пазете се от гордост и самонадеяност, това са опасни пороци.

Барон Мюнхаузен е напълно реална историческа личност.

В младостта си той напуснал немския град Боденвердер и отишъл на служи като паж в Русия.

След това започнал кариера в армията и стигнал до чин капитан, а след това се върнал в Германия.

Там той се прославил с разказване на истории от службата си в Русия.

Например, влизането в Петербург с вълк впрегнат в шейна, вместо кон, който бил разрязан наполовина в Очаков; полудяла шуба или черешово дърво, което растяло на главата на елен.

Тези истории, а също и съвършенно нови, били преписвани на барона от други автори. Така те помогнали за появата на Мюнхаузен като литературен герой.

Съгласно скандинавската митология, в Рагнарок армията на йотуните се отправила да се бие с боговете асами на Наглафар – кораб построен от ноктите на мъртъвци.

По тази причина у викингите се появил обичай да отрязват и изгарят ноктите на покойника, за да предотвратя построяването на Наглафар.

Смята се, че корабът от нокти е прекалено тежък, за да се задържи на повърхността
В Рагнарог ще има тригодишна зима, когато морето ще замръзне и Наглафар ще се движи по леда, като на шейна.