Марта ходи с Бога четиридесет години. Тя бе спасена, изкупена и следваща Христос.

Дойде време и Марта застана пред трона. И за първи път осъзна какво е пропуснала.

Тя усещаше вълните струящи от Божия Син и изпитваше огромно удоволствие.

– Аз можех да пия от този кладенец на духовна наслада всеки ден на земята. Просто трябваше да срещна Твоето сърце и Твоята красота. Животът щеше да е много по-хубав. Много неща щяха да се променят. Щях да постигна много повече.

Възлюбени, не е нужно да чакаме, за да изпитаме дълбоките удоволствия!

Бог е отредил на човешкото сърце да ги изпита още в този живот. За нас не е задължително да продължим както поколенията, без трансформиращо откровение.

Основният начин да ходим в Духа е чрез поддържане на активен диалог с Него. Това е ключът към нашето обновление.

Хелън бе лекар. Тя не се поколеба нито за миг, когато ѝ се предостави възможност да замине като мисионер в Африка.

По време на едно от въстанията в общността, където работеше, Хелън бе пленена от бунтовниците. Похитителите я малтретираха, не малко бяха и побоите върху нея.

Тя стоеше изолирана от другите в помещение лишено от светлина. Вътре миришеше на разлагаща се плът. Бе влажно и душно.

В тези отчаяни мигове, те усещаше, че някой ѝ нашепва:

– Заслужава ли си?

Хелън сериозно започна да обмисля в неволята си значението и ползата от следването на Исус. В положението, което се намираше ѝ се струваше, че цената е твърде висока.

Но след дълги размишления тя дочу гласа на Бога:

– Промени въпроса. Не „Заслужава ли си?“, а „Аз достоен ли Съм?“

И тя достигна до заключението:

– Каквито и болки и унижения да преживея, отговорът ми винаги ще бъде: „Да, Ти Си достоен“.

Хелън разбра, че Спасителят, който умря за нея, е достоен да бъде последван, независимо от това, пред което тя бе изправена.

Нейните думи „Той е достоен“, повтаряха виковете на хората около трона на Исус: „ Достойно е Агнето, което е било заклано, да приеме сила и богатство, премъдрост и могъщество, почит, слава и благословение“.

Нашият Спасител пострада, проля кръв Си и умря за нас, отдавайки се напълно, за да можем свободно да придобием вечен живот и надежда.

Неговото всичко заслужава всичко от нас. Той е достоен!

Денят бе хубав. Въпреки силното слънце, лекия ветрец помагаше на двамата катерачи да не го усещат. Бяха много близо до върха.

Спряха за почивка и се огледаха. Том, както винаги първо се хвана за бутилката с водата. Лицето му бе почервеняло.

– Не бързай, – посъветва го баща му. – Пий бавно, на глътки!

Том му се усмихна и продължи да унищожава водата от бутилката.

Бащата забеляза орел и се загледа в полета му.

Том въздъхна облекчено и хвърли на земята празното шише.

– Виж, – баща му посочи с ръка орела. – Този е от най-добрите в пилотирането.

– Е, всички птици летят, – възрази Том.

– Да, но той има способност да се издига над всяка буря. Докато другите птици дори не могат да излетят заради метеорологичните условия, той се втурва напред.

– Сигурно има нещо особено в крилете, – заинтересовано се обади Том.

– Орловото перо е проектирано по такъв начин, че да се стеснява към края, образувайки прорези. Те служат като амортисьори. Разчитайки на Божия Дух, ние ставаме като орли с амортисьори ….

– Какво? – ококори учудено очи Том.

– Нека обясня, – почеса се бащата по тила. – Когато по пътя ни се появи нещо, което се опитва да ни удари или дори да ни събори, да открадне радостта или мира ни, Светият Дух работи като амортисьор. Благодарение на Него ние не падаме, но оставаме на място и продължаваме да вървим напред. Ти и аз ставаме като орли, ако се надяваме на Господ и приемем в сърцата си корекциите, които Светият Дух прави в живота ни, за да не се отклоняваме от пътя си!

– Колко високо летят, – възкликна Том. – А какви ли им изглеждаме? Сигурно, като малки пълзящи буболечки.

– Орлите виждат пет пъти по-добре от хората, – обясни бащата. – На нас с теб Бог ни е дал духовни очи. Той ни изпълва със своето разбиране и милост в моменти, когато изглежда нормално да отговорим на грубостта с грубост.

– Тогава ние имаме по-добро зрение от орела, – засмя се Том, – защото сме в състояние, да видим нещо по-дълбоко и съкровено.

Бащата потупа сина си по гърба:

– Така е, прав си, – потвърди той.

Двамата седяха и наблюдаваха как орелът се рее във въздуха.

– Някои орли са способни да развият скорост до 320 километра в час, – продължи бащата разказа си за орлите. – Благодарение на уникалните си способности те виждат плячка, която е много далеч от тях, и се втурват към нея, за да я атакуват.

– И лети със същата скорост до плячката си?

– Не, на четири метра от целта, махането на крилата на орела действа като спирачка за намаляване на скоростта на полета. Това е необходимо, за да може да грабне плячка. По същия начин, ако имаме затруднения с хората около нас, идват моменти, когато трябва да кажем „стоп“ на себе си.

– За това „стоп“ не ми стана много ясно обясни ми, – помоли Том.

– Много просто. Всичко върви наред и изведнъж възниква сериозен проблем, който изисква твоето внимание. И в такъв момент трябва да се държиш като орлите, да спреш моментално. Необходимо е да натиснеш бутона за спиране навреме, за да предотвратиш конфликт или неприятно събитие. Господ ни е дал всичко необходимо, за да можем да направим точно това.

Време е да спрем и да освободим място за Господа и то не какво да е, а трона на собственото ни Аз.

Николина бе усърдна във всичко. Домът ѝ светеше от чистота. Който опиташе, сготвено от нея ядене, възторжено възкликваше:

– По-хубаво от това до сега не съм ял!

Това и даваше импулс и тя прилагаше с все по-голямо усърдие, предприемчивост и жар.

Един ден Николина взе един от столовете и отиде в голямата стая, да почисти стъклата на прозорците. И тъй като те бяха по-високо, се наложи да сложи стола на една по-ниска маса.

Тъкмо чистеше вече последния прозорец, когато някой извика Николина. Тя тръгна и не се върна веднага, за да прибере стола.

Почувствал се на високо, столът се възгордя.

– Сега, – каза той властно, – аз съм най-главния в къщата. – От сега нататък ще ми се подчинявате във всичко и ще ме наричате не стол, а трон.

Чу го мухата. Усмихна му се присмехулно и кацна на стола, след което тържествено оповести:

– А сега аз съм царица, защото седя на трона.

Преди още „тронът“ да изрази своето несъгласие, палката за мухи ядосано се завъртя и удари провъзгласилата се царица.

– Свалям от трона тази самозванка, – подчерта войнствено палката и заяви категорично. – Обявявам революционен преврат в къщата.

В стаята настъпи суматоха и не се знаеше как щеше да завърши всичко, ако в стаята не влезе Николина. Тя свали стола от масата и седна на него, малко да си отдъхне.

Така всички в стаята разбраха, че в къщата отново настъпи ред.

Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.