Живели някога мъж и жена. Когато били млади, живеели добре и никога не се карали. Но остарели започнали много често да спорят и така започнали кавгите.
Старицата започнала да тъси начин, как да се погоди с остарелия си съпруг и двамата да заживеят в мир и разбирателство.
Отишла при съседката си и ѝ споделила болката си.
– Мога да ти помогна, – казала съседката. – Имам тук една вълшебна вода. Когато старецът ти започне да крещи, ти си пийни малко от нея, но не я гълтай и я дръж в устата си, докато той се успокои. И всичко ще бъде наред.
И тя дала на старицата бутилка пълна с вълшебната вода. И жената се запътила към дома си.
Едва прекрачила прага и старецът започнал да крещи:
– Къде беше? Какво прави? Трябваше отдавна да сложиш самовар, за да пием чай, а теб те няма!
Старицата искала да му отговори, но си спомнила за съвета на съседката и пийнала вода от бутилката, без да я поглъща. Старецът забелязъл, че жена му не отговаря и млъкнал.
Зарадвала се жената: „Изглежда, тази вода наистина е вълшебна!“
Прибрала бутилката с вълшената вода и станала да сложи самовара.
– Какво само тракаш там! – разкрещял се старикът. – Един самовар не можеш да сложиш!
Старицата искала да го навика яко, но си спомнила за водата и отново отпила от нея. Старецът видял, че жена му нищо не казала, изненадал се и замълчал.
От тогава престанали да се карат. Щом старецът се разкрещавал, тя пийвала от вълшебната водица и наставал мир.
Ей, изглежда тази вода наистина е била вълшебна?!

Някъде в далечния Запад живял един овчар. Той имал цигулка, но тя се разстроила. Мъчел се всякак да я настрои, но нищо не се получавало.
Най-накрая изпратил писмо до радиостанцията с молба в определен ден и час да пуснат в ефира тона ла.
Служителите на радиостанцията решили да помогнат на стареца и в уговорения ден и час по радиото прозвучал чист тон на нотата ла. Така му се отдало да настрои цигулката и неговата колиба отново се изпълнила с радостна музика.
Когато живеем далече от Бога, нашият живот е разстроен. Ние губим хармонията в отношенията си с хората и Бога. Но ако живее в хармония с Учителя, Той ще ни обкръжава със Своята прекрасна музика.
Помолете Бог, да ви помогне всеки ден, да настройвате живота си според Неговото Слово, така че да носите радост и мир на околните.

Посадил дядо ряпа. Обикаля я от време на време и я оглежда.
– Дядо махни химикалите и препаратите от мен, аз още съм малка, – казала ряпата.
– Стар съм аз, а здравето ми отиде, – оплаквал се дядото.
Минало време ряпата пораснала и станала голяма. Викнал дядото:
– Тичай, бабо!
Бабата вечно недоволна от дядото се обадила:
– Когато те викна, да ми помогнеш, ти все си зает, а сега си се се разкрякал, все едно те колят. Ида де, ида.
Започнали двамата старци да дърпат заедно, но ряпата не се поклаща.
Викнали внучката.
– Ето готова съм, – обадила се внучката. – Давайте по-бързо, че закъснявам за дискотека.
„Дърпат и опъват, ряпата не се поклаща“. Викнали кучето.
– Кучешка работа, – разджавкало се кучето, – най-тежкото на мен все се пада, ама признава ли ти го някой?!
„Дърпат и опъват, ряпата се непоклаща“. Викнали котката и тя да помага.
– Аз без валериан не работя, – размяукала се котката. – И махнете това куче от тук имам алергия към кучетата.
Накрая след дълги уговорки и тя дала една лапа, но ряпата не помръднала.
Най-накрая дошла и мишката, може ли без нея.
Напънали се всички заедно и ряпата излязла.
Е, приятели, ако в една обща работа, всеки търси своето си, никаква няма да я свършите. За това активирайте мрънкащите, недоволните и нежелаещите в работата, за да не се превърне тази приказка в баснята „Орел, рак и щука“.

Как се е отдало на немския фотограф Юрген Есхер, въпреки контрола за чуждестраните туристи, да заснима кадри от живота на обикновения кореец, не се знае. Той е нарекъл репортажът си „Наследството на диктаторът“. Ако Есхер беше задържан на границата със снимките, щеше за винаги да остане „гост на Ким Чен-ун“.
А ето какво разкриват и самите снимки.
Портретите на вождовете са окачени навсякъде: по улиците, в държавните учреждения, във всеки клас на училищата.
Жи Цзум Ми живее с двамата си внука в една стая, след като синът ѝ загинал. Поради това, че храната не достига, старците дават своите порции на децата.
В Анджу са били докарани 200 тона ориз, които се раздават на гладуващите. Купичката с ориз е единственото ядене за корееца за цял ден. Много е тежко положението на възрастните хора, които вече не могат да работят на полето.
В много населени пунктове няма дърва за приготвяне на храната. В селските райпони процъфтява ръчния труд.
Оделата не достигат. Децата спят сгушени едно до друго само под едно одеало.
Местата в болниците са недостатъчни, за това децата се слагат по две на едно легло.
Участието в агитацията, за призоваване на повече хора да работят на полето, за да се увеличат добивите, е задължително за всички слоеве на населението.

Момче на 4-5 години нервничеше на седалката във влака и немирно търкаше крака о пода. Останалите пътници виждаха, че детето е изключително развълнувано и възмутено. То стискаше ръцете си в юмрук. С широко отворени очи правеше забележки на майка си, която му четеше „Приключенията на Лукчо“.
– „Лукчо, Лукчо, – оглеждайки се на страни викаше бедния старец, когато го отвеждаха войниците …..“, – четеше майка му.
– Стига! – недоволстваше малкия. – Защо те търпят всичко това?!
– Принц Лимон има голяма армия и добре го охраняват …. – майката се опитваше да укроти сина си.
– Но те са много повече! – момчето удари с юмрук по книгата и тя се затвори. – Какви са тези? Нима не разбират?
Майката беше стресната от бурната реакция на сина си. Мъжът на отсрещната седалка отвори вестника си, погледна разбунтувалото се момче и ясно отсече:
– Защото са зеленчуци. Това е просто приказка, приказка за зеленчуци….