Гласът на лекторът се лееше леко и докосваше не без основание слушателите си:

– Едновременно с освобождаването на физическо пространство в дома си, ще освободи „по-голям обхват за ума“, ще усъвършенствате предназначението на дома си, и ще осигурите „простор за душата си“.

Славена и Михаела слушаха внимателно.

– За това обмислете следните предимства, – продължаваше лекторът. – С по-малко вещи домът ви става приятно място, където бихте искали, да се приберете. Той би бил по-спокоен и не толкова стресиращ. Истинско място за почивка. Малкото предмети не ще отвличат вниманието ви и ще можете да се съсредоточите на хората около вас и каквото правите, ще го извършвате с радост. Домът ви ще стане уютен и спокоен, приятен за тези, които влизат в него.

– Прав е, – отбеляза Михаела.

– И аз бих искала да има такъв дом, – въздъхна замечтано Славена.

– За това трябва да изхвърлиш някои неща, – мушна я в ребрата с лакът Михаела.

А лекторът продължаваше:

– ….. така ще намалите разходите. Ще купувате по-малко неща и ще изразходвате много по-малко за ремонт и поддръжка. Ще имате повече пари, които можете да оползотворите за други цели.

– Това за парите е интересно, – повдигна вежди Михаела.

– Освен това ще изразходвате по-малко време и енергия за почистване и грижи за вещите си. Ще можете да посветите повече време на мечтите си и плановете за бъдещето си, а това несъмнено ще промени живота ви, – заключи лекторът.

След лекцията двете приятелки дълго коментираха чутото.

– Домът е сигурно убежище, – отбеляза Славена. – Той е като пристанище, от което тръгваме, когато сме готови отново да се впуснете в откритото море на живота.

– И двете предимства на прибирането и излизането са важни, но второто ме вълнува повече, – поклати глава Михаела. – Не знам как е при теб, но винаги ще избирам значимостта пред вещите. Искам повече да допринасям, отколкото да консумирам.

– Виж, – отбеляза Славена, – когато създаваме повече пространство около себе си, неизбежно създаваме и повече такова в себе си, откъдето можем да помагаме и служим на другите.

Михаела се съгласи с нея:

– Наличието на спокойното място за почивка ни дава възможност да обичаме другите много повече.

Залата бе препълнена. Изведнъж лекторът предизвика аудиторията:

– Кой я иска?

Той държеше сто доларова банкнота. Много от хората вдигнаха ръце.

Лекторът повтори въпроса си:

– Кой я иска?

Гора от ръце.

За трети път се чу същият въпрос:

– Кой я иска?

Един мъж стана, отиде при лектора и я взе.

– Ето това е действие, – каза лекторът. – Вдигнахте ръце почти всички, но …. защо никой не стана и не дойде да я получи?

В залата настъпи пълна тишина.

– Защото всеки от вас си имаше някакво оправдание, – продължи лекторът. – Много далече седя или сега трябва да вдигна толкова хора, а възможно е някои от вас да се стесняват. У всеки се намери някаква причина, за да не се задейства. Колкото човек е по-умен, толкова е по-убедителна причината му.

Мнозина бяха навели глави. Те осъзнаваха верността на думите му.

А той продължи още по-настървено:

– Дали се страхуваш или те мързи няма значение, но ти трябва да действаш. Това е очевидно. Дори, когато ти е противно, но е необходимо, действай!

Лекторът замълча за малко, за да помогне на слушателите си правилно да осмислят това, което им казваше.

– Всичко това е действие, – поднови изказването си той, – да затвориш уста, когато непременно искаш да се изкажеш; да станеш по-рано, за да организираш по-добре деня си; да се отдаваш на работа, за която няма да ти платят толкова, колкото си искал.

След дълга пауза лекторът повиши глас:

– Да действаш това означава да живееш живота, а не да бъдеш само негов наблюдател.

Погледите на слушателите се оживиха. Посланието бе засегнало сърцата им.

В края на изказването си лекторът ги посъветва:

– Започни с малкото, колкото и незначително да ти изглежда. Но когато спечелиш първата си победа, това ще те окрили и ще те стимулира да продължиш. Ако не можеш да направиш най-малкото, ти никога няма да достигнеш значителното.

Последваха бурни ръкопляскания.

Лекторът говореше за излизането на израилтяните от Египет. Слушателите бяха прочели нещо по въпроса, но въпреки всичко внимателно слушаха.

Говорещият започна да описва събитията свързани с появата на небесната манна:

– И Господ изпрати хляба Си на земята. Той бил вкусен, като медена пита. Този хляб бил достатъчен за един ден. От него не трябвало да остане нищо за другия ден с изключение на петъка, когато събирали за два дена. Когато слънцето започвало да напича, манната се стопявала …..

– Това е нерационално, – прекъсна го един от слушателите. – Защо само за един ден? Не трябваше ли да ги снабди с такъв хляб за цяла година? Това ще отнеме по-малко усилие.

Лекторът се изкашля и каза:

– За да разберете това по-ясно ще ви разкажа една притча. Един цар имаше син, който се обучаваше прилежно, защото в бъдеще му предстоеше да поеме царството. По закон царят можеше да вижда сина си само веднъж в годината. Двамата се обичаха много и искаха по-дълго да бъдат заедно, но закона бе безмилостен. Така баща и син постепенно се отчуждиха.

В залата настъпи тишина.

– Може би сега ви е ясно, защо Бог е изпращал своя дар всеки ден, – продължи лекторът. – За това и ние се молим ежедневно. Така връзката ни с Господа е постоянна.

В един град в местната управа решиха да проведат агитационна среща, на която щеше да се говори лектор против вярата в Бога.

Времето бе хубаво и благоприятстваше събирането на повече хора. В училищата отдавна вече не се говореше за Бог, това беше тема отредена само за църквата.

Имаше много любопитни, които искаха да чуят какво ново може да им се предложи по темата, а други отидоха без да знаят защо, просто се присъединиха към тълпата.

Скоро дойде и лекторът. Солиден човек с костюм, вратовръзка, очила, които проблясваха над носа му, самоуверена походка и самонадеян поглед върху нещата.

Лекторът дълго убеждаваше хората:

– Няма Бог ……..

Говорителят вдъхновено размахваше ръце и от време на време бършеше с кърпичка изпотеното си чело.

И в края на речта си като неоспоримо доказателство на тезата си, той каза:

– Ако има Бог нека сега ме удари!

Изведнъж към лектора се затътри възрастен човек с бастун. Когато стигна важният гост старецът вдигна дървената си опора и удари говорителя по гърба.

Всички се вцепениха, а специалистът по темата „Няма Бог“  остана в шок.

Като се поокопитиха някои от хората почнаха леко да се усмихват, а други недоволно заръмжаха:

– Защо удари човека?

– Къде се намираш?

– Що за своеволие?

– Кой ти даде това право?

Лекторът притеснен гледаше старецът и му се чудеше, а след това го попита:

– Защо ме ударихте?

Възрастният човек се обърна към множеството и отговори:

– Докато слушах лекцията, Бог ми каза следното за този господин тук: „Сега той ще поиска някой да го удар. Иди при него и го удари. И аз го направих.

– Близо два часа говорене против Бога и всичко отиде нахалост и то само с един удар, – тюхкаха се организаторите.

Малко село закътано в планината бе приютило повече възрастни хора. Намираха се и млади, които редовно пътуваха до града, където работеха. Поне децата им можеха да посещават местното училище, което имаше хилядолетна история.

Хората си помагаха, бяха дружелюбни и отзивчиви.  Тук таме се срещаше по някой опърничав старец, но те се брояха на пръсти.

Забележителна двойка бяха дядо Петър и дъщеря му Рени. Той беше ветеран от войната, но беше много саможив и разговаряше само с дъщеря си.

Рени рано овдовя, нямаше деца и дойде да живее при стария си баща. Тя беше учителка, а тук си намери и работа в месното училища. Децата не бяха много, но тя ги обичаше и даваше всичко от себе си, за да ги научи на нещо.

Съседите рядко търсеха компанията на Петър и Рени, но и двамата също не се интересуваха от тях. Връстниците на Петър бяха отдавна измрели или бяха с един крак в гроба, но и той нямаше много приятели или познати.

Рени  преподаваше в месното училище. През два три дни ходеше до бакалията да пазарува и разменяше по някоя дума с магазинера.

Рядко някой прекрачваше прага на къщата им. Тя се намираше накрая на селото на няколко крачки от гробищата.

Имаше дни, в които кмета се отбиваше у дома им, да побъбри с дядо Петър, стар негов приятел. Но разговорът много не вървеше и след като си изпиеше кафето, което Рени му правеше, кмета си тръгваше. Предлагащи търговци стоката си, също чукаха на вратата им. Те бяха вежливи и предлагаха предмети, които продаваха дори на разсрочено плащане.

– Електрическа сушилна ли? – мърмореше дядо Петър. – За какво ние? Да не би слънцето да е спряло да грее? Или въжетата до толкова са се изкъсали, че не можем да си купим нови?

Един ден дойде съседа им. Кучето му се бе загубило и попита:

– Да сте виждали едно такова, – започна неуверено човекът, – черно, средно на ръст, с къс косъм куче? Мелез, от три дена го търся.

– Куче ли? – злобееше дядо Петър. – Котките на Рени са толкова лоши, че едва ли щяха да го допуснат насам. Казвам ви щяха да го разкъсат.

Понякога канеха Рени и баща ѝ да присъстват на събрание в местното читалище, за да чуят някой гостуващ лектор или да отбележат тържествено нечия годишнина. Рени приемаше с благодарност поканата от името на двамата. Но както обикновено час или два преди събранието дядо Петър получаваше пристъп, задушаваше се или изгубваше нещо от вещите си и тогава никой не можеше да го изкара от дома му, докато не го намери.

И Рени беше принудена да се обади и извини, че няма да могат да отидат.

Така си живееха двамата баща и дъщеря непритеснявани и необременявани от никого. На Рени и се искаше да захвърли всичко и да замине за града, но мисълта, че баща ѝ ще остане сам и няма кой да се грижи за него, я възпираше.