Михаела седеше на една пейка в парка с баща си и задаваше въпрос след въпрос:

– Какво означава да действаш нормално? Правя различни неща и си мисля, че постъпвам добре, но … другите реагират остро.

– Нормалното ли? – леко се усмихна бащата. – Това е поведение, което е типично и очаквано, стандарт определен от обществото.

– Но всеки разбира нормалното по свой начин, – махна с ръка Михаела. – Хората са толкова различни.

Бащата замълча, а после добави:

– Нормалното за дадена култура, може да изглежда неприемливо в друга. Нашите представи за нормално ни объркват спрямо другите, които са различни от нас и често не знаем как да реагираме.

– Случвало ми се е да бъда озадачена от нещата, които стават и да питам: „Кога всичко отново ще стане нормално“? – сподели Михаела.

– А понякога не се ли съгласяваш преждевременно и си казваш: „Предполагам, че новото е нормално“, – попита бащата.

– Какво толкова, – повдигна рамене Михаела. – Обикновено знаем какво да очакваме и намираме комфорт, дори това да не е добро и здравословно.

– Такава утеха не винаги е здравословна, – бащата погледна с укор дъщеря си.

– Какво ще стане ако живея живот по-добър от приетия за нормален? – Михаела предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си.

Бащата въздъхна тежко:

– Като последователи на Христос, ние сме призовани да живеем различно. Светът ни казва, че трябва да следваме сърцето си, но ние знаем, че сърцето е измамливо. Рекламите ни предизвикват, че трябва да имаме перфектно тяло, но основната ни цел трябва да бъде благочестието. Често ни казват, че трябва да поставим себе си на първо място, но ние трябва да живеем живот, в който да даваме на другите нужното, а такъв живот е възнаграждаващ.

Трифон попита баща си:

– Ако главната ни целта е любов, тогава няма ли да искаме да знаем какво представлява тя и как можем да я придобием?

– За истинската любов ли става въпрос? – поиска да уточни бащата.

Трифон само кимна с глава.

– Бог е любов, – започна да обяснява бащата. – И ние трябва да Го обичаме. Освен това Той по благодат е излял любовта Си в сърцата ни, след като сме приели Христос за Спасител.

– Как да разпозная истинската любов? – продължи с въпросите си Трифон.

– Ако Бог е любов, Той е нашият пример, стандарт и източник на любов, – дообясни бащата.

– Има ли нещо, което би попречило да се наслаждавам на тази любов, да живея в нея и да я раздавам на другите? – смръщи вежди Трифон.

– О, има, – възкликна бащата. – Врагът ни няма да допусне толкова лесно да се потопим в нея, защото тя е сериозно предизвикателство за него. Неверието, болката, предателството, недоверието, апатията, кариерата, славата, страхът, провалът, …. врагът е изобретателен в пречките, но не е вездесъщ като Бога.

– В момента нямам нещо, което да ми пречи? – Трифон повдигна рамене.

– Това е добре, но ако чувстваш, че ни си толкова близо до Бога, колкото би искал, по-добре поискай да се доближиш повече до Него, Той с радост ще ти помогне, ако няма причина за това, – посъветва го баща му. – Ако е налице такава, не се колебай, поискай да узнаеш, каква е и как можеш да я премахнеш.

Виктор израстна без баща. Майка му работеше на няколко места, за да се грижи за него и сестра му.

Той често имаше проблеми. Сбиваше се с други момчета. Взимаше чужди вещи. Лъжеше и обвиняваше някой друг, за стореното от него.

От училище го изгониха за изнудване.

Отведоха го в съд за непълнолетни.

Там той говори със съветник. Всички очакваха той по някакъв начин да сплаши това непокорно момче.

Но съветникът само препоръча:

– Настанете го в младежка група, която работи с „проблемни“ тинейджъри.

Групата се събираше всяка седмица.

Донякъде се наблюдаваше подобрение в отношението и поведението на Виктор, но той все още се чувстваше сам.

Независимо, че бе отхвърлян, майка му го обичаше безусловно.

Тази любов го развълнува и Виктор пожела:

– Искам да науча за Бог, на когото тя служи. Искрено желая Неговата любов.

Като посланик и представител на Царството майка му работеше за разпространяването на Божията любов и благодат към всички и то безусловно.

За да бъдем светлина, трябва да светим за всички и по всяко време.

Нищо не трябва да мотивира вярващия повече от това да отразява Христос в живота си.

Човешкият стандарт е да се гледа на любовта през мръсни лещи, пълни с болка, отхвърляне и непростителност. Наранените хора, нараняват околните.

Любовта на Бог достига до небесата и нейната вярност до облаците.

За да обичаме така, както Бог обича, трябва да прекарваме повече време в Неговото присъствие.

Бе 13 септември 1501 г. Микеланджело Буонароти си плю на ръцете, взе чука и длетото, приближи се до огромния мраморен блок и започна да премахва всичко ненужно от него.

Минаха две години и четири месеца. Водеше се голяма борба между човека и камъка.

Най-накрая през януари 1504 г.скулпторът представи своето творение на света.

Безформеният мраморен блок бе придобил образа на древния библейски цар Давид.

Цялата градска управа дойде да приеме работата му. Техният ръководител Пиеро Содерини бе не само покровител на изкуствата и талантите, но беше и основният клиент на статуята на Давид.

След като видя пет метровия шедьовър на Микеланджело Содерини реши да се покаже като голям специалист.

По това време във всички държави основният клиент трябва да намери поне един недостатък на изпълнителя.

И въпреки, че това си беше шедьовър, той бе намерен.

С внушително си излъчване на тънък познавач синьор Содерини заяви:

– Носът на Давид … е твърде голям …

Обикновено всички изпълнители започват да спорят, че работата отговаря на всички норми и стандарти, но не и Микеланджело.

Скулпторът дори не се възмути.

Той мълчаливо постави стълбата до статуята, взе инструмента в едната си ръка, а с другата почти незабележимо грабна шепа малки парчета и мраморен прах от подножието на своя колос.

Изкачвайки се по стълбите, скулпторът започна да имитира енергична дейност.

Удряше длетото с чука толкова ревностно, че мраморният прах и парчета се разнасяха на всички посоки, дори някой се изсипаха върху приемната комисия.

Всъщност Микеланджело умело имитираше ударите и ловко разпръснати фрагментите.

Носът на Дейвид не бе променен.

След няколко минути представлението приключи.

Скулпторът слезе и почтително попита:

– Така добре ли е? Харесвате ли промените?

Пиеро Содерини отговори снизходително:

– Сега е съвсем друго. Статуята стана по-красива.

Тодор бе навел глава и намотаваше парче конец около палеца си. Той не бе сам. С него бе приятелят му Теодор.

Внезапно Тодор вдигна глава и попита :

– Какво е смелост? Отсъствие на страх?

– По-скоро ангажимент да го преодолеем, – повдигна рамене Теодор. – Смелостта не означава, че не се страхуваш. Ти водиш борба и се изправяш срещу страха.

– Само като си помисля какво ме тревожи, – поклати глава Тодор, – веднага съм готов да побягна.

– Смелостта се изисква и трябва да бъде постоянна, – отсече Теодор.

– Поставяш страшни стандарти, – сбърчи нос Тодор. – Въз основа на опита ми, мога ли да очаквам нещо, което е непостижимо?

– Дай на човек цел, която го плаши и ако е лидер ще знае как да преодолее страха, – плесна с ръце Теодор.

– Ами ако се провали? – Тодор погледна скептично приятеля си.

– Какво мислиш за иновациите? – попита Тодор.

– Те изискват поемането на по-големи рискове и трябва да се награждават, – отговори Теодор.

– Да, но не всеки риск е добър.

– Човек трябва да бъде дисциплиниран. Агресивно може да се преследва само това, което има смисъл.

– Представи си, – махна с ръка Тодор, – ти даваш важна задача на някой друг и същевременно го контролираш…..

– Това е проява на страх, – прекъсна го бързо Теодор. – Ако си достатъчно смел, ще му дадеш той да води.

– Може да обърка нещата, – възпротиви се Тодор.

– Този твой страх, ще го подтисне и обезкуражи, – натърти Теодор.

Страхът си е страх, но той не е от Бога. Когато сме с Господа сме готови да извършим и невъзможното, защото Той е с нас.