Осемнадесети век. Джон Тейлър бе очен хирург по това време. Славеше се като много арогантен и безскрупулен човек.

Градеше си „престижна“ репутация. Дори стана личен очен лекар на самия крал.

Тейлър пътуваше из цяла Англия и устройваше медицински представления.

Твърдеше:

– Изцерил съм зрението на самия Папа.

Обещаваше:

– Вие ще бъдете чудодейни изцелени.

А нощем под прикритието на мрака, бягаше.

Със себе си измъкваше чанти препълнени с парите на измамените селяни. Той често ги ослепяваше, вместо да ги цери.

За него се говореше:

– Мошеник! Той е виновен за унищожението на зрението на композиторите на този век: Бах и Хендел. И двамата умряха, скоро след процедурите, които бяха извършени от него.

Тейлър жадуваше за репутация и признание, но го следваха лъжите му, срама и болката, които бе причинил.

Егоистичните зависимости водят до опустошение.

Докато гордото сърце унищожава нас и другите, смиреното води към живот, изпълнен със смисъл и радост.

Ако егоистично преследваме само лични интереси, никога няма да намерим това, за което копнеем.

Отдадем ли сърцето си на Бога и служим на другите, ние ще Го почитаме и отразяваме Неговата доброта.

Стефка имаше чувство, че полудява. Беше три часа сутринта, а бебето ѝ плачеше от четири часа.

Тя прекара месеци лишавана от сън. Бе изтощена и отчаяна.

Обезумяла от мъка, тя вдигна бебето си и извика:

– Заспивай!

Веднага я обзе срам.

Тя мечтаеше да бъде спокойна и доволна майка, а сега ……

Стефка приемаше, че се е провалила.

– Каква майка съм аз? Крещя и викам на детето си, вместо да го успокоя.

И се разплака.

Взе детето и силно го притисна до гърдите си. Сълзите ѝ капеха върху бебешката глава.

Дори и да не сме родители, може би познаваме срама от това да направим непростима грешка или просто чувстваме, че сме неадекватни.

Вината може да бъде продуктивна. Тя подчертава нашите грешки и ни дава възможност да ги признаем и да започнем отначало.

Срамът е парализиращ и ни кара да искаме да се скрием от другите дори и от Бог.

С чувство за вина се обръщаме към Бог за прошка.

Но за тези, които изпитват срам и изтощение, често първият Божи дар към тях е физическото възстановяване, преди духовното им изцеление.

Станчо бе имал връзка с момиче и това го смущаваше.

– Мислиш ли, че похотта няма последици? – атакува го приятелят му Григор. – А тези последствия водят до скандал. Тайният грях никога не остава скрит.

Станчо бе навел глава и мрачно поглеждаше приятеля си от време на време.

– Похотта ще те отведе по-далеч, отколкото си искал, ще те задържи по-дълго, отколкото си желал и ще ти струва много повече, отколкото някога си възнамерявал да платиш.

– И какъв може да е най-лошият възможен резултата от прелюбодействието? – попита Станчо.

– Няма значение какъв е, – тръсна глава Григор, – но знай, че сатана крои планове, за да го осъществи в най-скоро време.

– И сега какво? – смотолеви Станчо.

– Дори след като си се отвърнал от похотта, мръсотията остава в теб. И дълго след като грехът е простен, саждите от греха остават. Ако си се простил с алкохолизмът, жаждата остава. Дълго след като присвояването е простено, възможностите за работа избледнява. Аферата е приключила, но срамът още витае.

Станчо притисна с длани ушите си. Той не искаше повече да слуша.

Сбъркал бе и съжаляваше.

Чувстваше се опустошен.

И все пак имаше изход от положението.

Станчо падна на колене и започна да призовава Единственият, Който можеше да му помогне и да го освободи – Исус Христос. Този Който бе платил за неговия грях със Собствената си кръв.

Илия се бореше с негодуванието срещу баща си вече 30 години:

– Защо баща ми е толкова дистанциран? Той постоянно отсъства емоционално. Копнея за него, но той сякаш никога не бе готов или не бе способен да даде това, което очаквах.

Роза, сестрата на Илия се самоуби. Тя остави след себе си две малки деца.

Илия се обади по телефона на баща си:

– Трябва да дойдеш. Поне заради малките.

Отговорът силно разтърси и разочарова Илия:

– Не мога. Имам срещи, които не мога да отложа.

Илия се чувстваше предаден.

Седмица по късно втората жена на баща му, разказа на Илия за травмата, получена вследствие на случай, който баща му не е могъл да преживее:

– Той е бил само на три години, когато баща му се е самоубил пред него.

Тогава Илия разбра:

– Баща ми не е бил безсърдечен. Той е бил съкрушен. Мълчанието му не е било жестокост , а рана, която никога не бе заздравяла.

За първи път той видя баща си не като човек, който го е предал, а като момче, което бе предадено преди години.

Илия осъзна:

– Това е цикълът, който врагът иска да повтори. Раните, които остават не излекувани, се превръщат във вериги, които се предават. Освен ако някой не ги разкъса.

Врагът обича цикли като без бащинство, пристрастяване, срам, мълчание, малтретиране.

Ако не може да ви унищожи, ще се опита да ви държи заседнали в положения, които ще ви надживеят.

Ето как се формират крепостите, не само чрез травма, но и чрез повторение в следващото поколение.

Добрата новина е: Циклите могат да бъдат разчупени.

Разчупването на цикъла не означава да се преструваме, че болката не се е случила. Това означава:

Да казваме истината, дори когато е трудно.

Да търсим изцеление, дори когато боли.

Да избираме прошка.

Да бъдете настоящи за семейството си, дори когато не сте имали това, докато сте израснали.

Може да сте наследили болка, но не е нужно да я предавате на нататък.

Вие не сте жертва, вие сте победител в Христос.

Когато изберете да се борите за изцеление, вие не спасявате само себе си, а поколенията след вас.

Вадим участваше в подбора за играчи в училищния баскетболен отбор. Всичко се сведе до последните двама играчи, той и още едно момче.

Треньорът предложи:

– Играйте един на един пред цялата група. Победителят ще влезе в отбора.

С всеки вкаран или пропуснат удар напрежението нарастваше. Момчетата, обграждащи половината на игрището, започнаха да аплодират своя избраник.

Всичко се сведе до последните владения на топката.

За съжаление Вадим загуби.

Одобрителни викове избухнаха за противника му, а Вадим получи няколко неловки потупвания по гърба.

Като губещ, в него се бореха натрапчиви мисли:

– Никога повече няма да губя.

– Няма да бъда повече слаб.

– Ще им докажа, че грешат.

Но най-страшното бе, че желаеше всичко да запази скрито завинаги.

Това са просто мисли. Те са налагане на клетви или въздействащи договори, които подписваме на тъмно.

Срамът не е просто чувство. Той отваря вратата за заразни споразумения и обети, които водят до рак на душата.

Като неоткрита болест, тя се разпространява мълчаливо. Заравя се дълбоко в нашата идентичност, изкривява начина, по който виждаме себе си и саботира начина, по който се отнасяме към другите.

Срамът не крещи, но често шепне:

– Не си достатъчен. Недостоен си. Напълно си разбит.

Независимо дали става дума за детски рани, културни лъжи или религиозни догми, изградени върху представянето, срамът се промъква. Той ни убеждава не само, че сме направили нещо нередно, но и че ние сме нещо сбъркани.

Срамът ни държи малки. Убеждава ни, че любовта е условна и следователно трябва да бъде заслужена, или още по-лошо, че изобщо не я заслужаваме и се изисква да платим за нея.

Но ето добрата новина: Исус не дойде само да прости греха, но Той плати за нас. И го направи не само за да ни очисти, но и за да свали тежестта на срама и фалшивото аз.

Евангелието не просто ни измива, то възстановява това, което сме. Срамът не се разбива с усилие, той се разбива с любов. И това става, когато преживяваме, че сме видени, познати и прегърнати.

Срамът не е краят на вашата история.

Исус предлага нещо ново: нова история, дори ново име, нов начин на живот без срам.