Скоро утрото щеше да избистри лъчите си, а Янко и Юлиян стояха един срещу друг в стаята и тихо разговаряха. Те не усетиха как премина нощта. За тях нямаше значение, че тя скоро щеше да предаде властта си на деня.

– Мнозина са изоставили Исус Христос, – сподели наблюденията си от последно време Янко, – но все пак се опитват да Му служат от чувство за дълг. Te усещат тази нужда, която е предизвикана от тяхното собствено виждане.

– Причината за това е отсъствието на възкресенския живот на Исус у нас, – отбеляза Юлиян.

– Душата няма вече интимно общение с Бога, – допълни Янко. – Човек разчита на собствените си разбирания.

– Да, но това не е съзнателен грях и той не докарва наказание, – отчете Юлиян.

– Но веднъж осъзнал грешното си разбирането за Исус Христос, – потъна в дълбок размисъл Янко, – като си причинява съмнения, страдания и неволи, човек трябва да пожелае да се завърне при Бога.

– Трябва да се осланяме на възкресенския живот на Исус – отсече категорично Юлиян – и то на много по-силно, отколкото досега.

– Нужно е да си изградим навика постоянно да се допитваме до Него за всичко, – допълни Янко, – вместо да взимаме решения, основани на „здравия ни разум“, а едва след това да Го молим да ги благослови.

– Такива решения са откъснати от действителността, – заяви безусловно Юлиян.

– Ако вършим нещо поради дълг, ние се опитваме да живеем по стандарт различен от Исус Христос, – отбеляза Янко.

– Да, наистина е така, – съгласи се Юлиян. – Ставаме горделиви, арогантни и мислим, че знаем какво да правим във всяка ситуация.

– Тогава дългът е заел трона в душата ни, а не възкресенския живот на Исус, – каза с болка Янко.

– Не ни е казано да „ходим в светлината“ на нашата съвест или в тази ръководена от чувството ни за дълг, а да „ходим в светлината, както е и Той в светлината…“, – подчерта Юлиян.

– Когато вършим нещо по задължение, лесно можем да обясним мотивите си за действие, но когато правим нещо от уважение и почит към Бога, не може да има друго обяснение освен послушание и смирение спрямо Него, – отсече Янко.

– За това един истински християнин лесно може да стане обект на подигравки и неразбиране, – изтъкна Юлиян.

– Нека искаме от Бога, – наведе глава Янко, – да съживи смъртното ни тяло чрез могъщия възкресенски живот на Христос и да ни привдигне с нов прилив на силата Си.

Самуил и Йосиф се връщаха от училище. Времето бе приятно и двамата кривнаха към парка. И там възникна следния разговор, които всеки от тях обмисляше до вечерта.

– Това е голям срам за нас християните, – недоволно отбеляза Самуил.

– Какво имаш предвид, като казваш това? – Попита Йосиф.

– Разкажи ми за последния човек, за който си чул, че е споделил нещо за Исус! – раздразнено размаха ръце Самуил.

– Има много християни които правят това, – изтъкна Йосиф.

– Въпреки, че ценим разнасянето на Благата вест, – кисело реагира Самуил, – много малко от нас всъщност го правят. Според последните изследвания, резултата е плачевен. 61% от християните не са споделили Христос през последните шест месеца, а 25% са споделили само с 1-2 души. И защо мислиш, че става така?

– Някои смятат, – почеса се по главата Йосиф, – че трябва да знаят всички отговори преди да започнат да говорят за Исус.

– Ние не винаги ще знаем достатъчно за Господа, – бурно възрази Самуил, – но най-вече се страхуваме от въпроси, за които не сме подготвени или че ще дадем грешен отговор.

– А не си ли си мислил, че понякога този страх идва от това, че хората са враждебно настроени към  Евангелието и гледат да ни объркат? – предизвика го Йосиф. – Трябва да признаеш, че всеки християнин е искрено загрижен това, което е разказал на хората за Исус и желае да ги тласне напред към Спасителя.

– Не трябва да се страхуваме от нещата, които не знаем, – отбеляза Самуил, – просто трябва  да кажем: “ Не знам отговора на този въпрос, но ще попитам по-стари вярващи от мен и ще ти кажа“.

– Е, да! Евангелието е сила за спасение и то не се състои в отговорите на нашите въпроси. Освен това неотговорените въпроси рядко са попречили на някой да се довери на Христос, – вметна Йосиф.

Двамата се бяха разгорещили от разговора и вървяха доста възбудени по алеята.

– Понякога съм виждал християни, – наперено продължи Самуил, – които изглеждат някак странно и ми напомнят на някого. Мисля си, че при благовестието, трябва да бъдеш самия себе си, а не да имитираш този или онзи евангелизатор.

– Е, на някои им се отдава по-лесно да правят това, – възрази Йосиф.

– Но това не означава, че останалите са по-неможещи от тях, – отвърна засегнат Самуил, – Нали Бог ни е дал всичко за това, иначе не би ни изпратил.

– Лошото е, че когато говорим за Исус не помагаме на хората да го призоват в молитва, – отбеляза тъжно Йосиф. – В такива случаи трябва да попитаме човека: „Това има ли смисъл за вас? Искате ли да се доверите на Исус точно сега“. Ако каже „да“, трябва да го поканим да се помоли, а ако каже „не“ или „не сега“ това също е добре, защото той остава отворена врата и по-късно ще можем да си поговорим с него отново за Исус.

– А коя е най-голямата грешка при благовестието според теб? – настървено попита Самуил.

– Имаме приятели, хора от семейството, колеги и съученици, които са готови да слушат за Исус, но ние мълчим, – призна с болка Йосиф.

– Бих извикал към всички християни: Престанете да мълчите! Споделете днес вестта за Христос, – Самуил вдигна нагоре ръце и заподскача въодушевено.

Скука, депресия, пълен застой в живота. Така се чувстваше Михаил, а той бе млад човек. Вървеше по алеята без да съзнава какво прави и накъде върви. Мрачното настроение и меланхолията, обсебвайки го бяха отрязали всяка живинка и форма на оптимизъм у него.

Още от далече го забеляза Никола, мъж на средна възраст, комшия на семейството на Михаил.

– Мишо, какво става с теб? Не ми изглеждаш много добре. Накъде си се запътил? – загрижено го попита Никола.

– А, чичо Ник, – вяло отговори Михаил. – И аз не знам накъде съм тръгнал.

– От къде тази отпадналост и унилост у тебе? – взря се по-сериозно Николай в лицето на младежа.

– Идеи много, инициативите никнат като гъби, а реализация никаква, – сбърчи недоволно нос Михаил. – От мен нищо не става.

Тази Михаилова констатация прозвуча доста мрачно.

– Мишо, не всяка инициатива е боговдъхновена, – Николай бутна рамото на Михаил лекичко като на шега. – Може да ти казват: „Изправи се! Стисни гърлото на мързела и го отхвърли настрани!“, но това е само човешка инициатива. А когато дойде Светият Дух и ти каже: „Стани!“, ще разбереш, че подбудата идва отгоре.

– Лесно ти е на теб, така да говориш, – измърмори под носа си Михаил.

– Всички ние имаме много велики идеи и идеали, когато сме млади, – въодушевено продължи Николай, без да обръща внимание на мърморенето на младежа, – но рано или късно откриваме, че нямаме сили да ги съживим. Много неща искаме, но не можем да ги направим и ги захвърляме в архива на мечтите си.

– Тогава кво пр’аим? – Михаил иронично погледна събеседника си.

– Когато Бог ти каже: „Стани!“, Божието вдъхновение се спуска и идва чудотворна сила, способна да направи и невъзможното.

– И к’во да напра’я? Да седя и да чакам нещо да падне от небето? – полуусмивка се залепи за устните на младежа.

– Когато чуем Божия повик: „Стани!“, – повдигна едната си вежда Николай, – трябва сами да го направим, това не е работа на Господа. Той каза на човека с изсъхналата ръка: „Протегни ръката си ….“ и когато човекът го направи, той го изцели, но първата крачка бе на човека.

Михаил бе зяпнал Николай, като че ли нещо се бе събудило в него.

– И ако си решил да вървиш към победа, – каза Николай, – тръгни под Божието вдъхновение, защото Бог дава незабавно и без задръжки.

Очите на Михаил светнаха. Щастлива усмивка се разля по устните му, а душата му запя…

Снегът бързо се стопи и оголи преждевременно земята, а студът не прощаваше при такава припряност. На обяд слънцето се опитваше да затопли студената пръст, но за няколкото часа, през които се показваше, резултата бе нулев.

Хората рядко се мяркаха по улиците. Те стояха в домовете си край печките и очакваха с нетърпение идването на пролетта.

Закътано в неравно хълмисто място селището бе замряло. Малко хора бяха останали в него. Повечето забегнаха към големите градове, където можеха да намерят работа, а старите почти измряха.

Стоил и Орлин бяха дошли на гости на дядо си, баба им отдавна не беше между живите. В града върлуваше епидемия от поредния грип и ги бяха разпуснали от училище. Родителите им, за да ги запазят от заразата, веднага ги изпратиха при стареца на село.

Двете момчетата се разхождаха по улиците и оглеждаха къщите наоколо. Много от тях бяха изоставени. Срутили се под тежестта на времето. Други бяха с изпочупени прозорци и врати, за по-лесен и бърз достъп до вещите, натрупани от стопаните, които отдавна гниеха в земята, а наследниците им пръснати по чужбина, изобщо нехаеха за случващото се на тези домове.

– Погледни ги, – посочи с ръка Стоил порутените и обрани къщи, – приличат на прегърбени старци, изгубили силите си в чудовищна и страшна безнадеждна битка.

– По-рано в тях се е чувал весел смях, песни и бодри гласове, – тъжно поклати глава Орлин. – но животът е изчезнал от тях. Някои все още държат, но са пусти и безлюдни.

– Приличат ми на човек, който няма в себе си капка жизненост, – каза Стоил. – Може да са били красиви и стройни в миналото, но са изоставени и замрели.

– Мисля си, – почеса се по главата Орлин, – че човек без Бога, макар и да има стремежи и мечти, достигайки ги, открива, че не е това, за което е жадувал. Ето, като тези съборетини, които са градени с радост и надежда да приютът следващите поколения, но са останали празни и ненужни.

– Ех, сега да имаше силни и здрави ръце, да ги възстановят и отново да се изпълнят с веселие и оптимизъм, – въздъхна тежко Стоил.

– Това единствено може да стане с помощта на Господа. Защото каквото и да направи човек, без намесата на мощната десница на Бога, остава безплодно и безжизнено.

Двете момчета разсъждаваха, гледайки разрухата от безотговорността, безхаберието и незаинтересоваността на следващите поколения.

А какво да кажем за държавници, които не търсят мъдрост от Бога при взимането на управленски решения, приемането на закони и тяхното прилагане?!

„Блажен онзи народ, на който Господ е Бог“!

Лятото бе изпълнено със слънце и светлина. Прекрасно време за разходка. Дичо минавайки през полето, забеляза един бряст и лоза, покачила се по него. Той спря и се замисли.

От там мина един овчар, забеляза замисленият младеж и му извика:

– Ей, млади момко, какво си се умислил? Да не сравняваш това безплодно дърво с лозата?

– Мисля си колко много си подхождат един на друг, – отговори Дичо.

– Да си подхождат? Ти се шегуваш? – погледна го изненадано овчарят. – Та брястът е безплоден, а лозата дава изобилен плод?!

– Ако лозата лежи на земята, тя ще дава гнили плодове, – каза Дичо, – но така, както се е облегнала на дървото, тя произвежда плод за себе си и за бряста.

– Но, как ще дава плодове и за бряста? – ококори очи овчарят.

– Виж, богатият има много пари, имот и всичко, което му е необходимо за живота и то в изобилие, но е беден за Господа.

– Какво означава беден за Господа? – не се стърпя овчарят и прекъсна младежа.

– Занимавайки се със своето богатство, богатият много малко се моли. Дори и да има някаква молитва, той е слаб и немощен.

– Аха, – поклати глава с разбиране овчарят.

– И ако богатият дава на бедните това, от което имат нужда, – продължи Дичо, – бедните благодарят на Господа за богатия. И Бог благославя богатия, защото молитвата на бедния има сила пред Господа.

– Брей, никога такова нещо не ми е идвало наум, – почеса се по главата овчарят.

– Освен това, – Дичо погледна събеседника си, – ти си човек, който се движи по полето и знаеш, че като настъпи суша брястът, който има влага в себе си, подхранва с нея лозата. Така дървото прави добро, а лозата дава двоен плод за нея и за бряста.

– Прав си, момко, сполай ти! И нека Бог да бъде с теб, – каза овчарят и подкара стадото си към селото.