Тази душевна болка на Евлоги не можеше да се дефинира точно като депресия. Той все още бе в състояние да изпълнява задълженията и въпреки всичко избираше да върви напред.

Общуваше с хората, независимо, че отговорите му не бяха особено духовити и жизнени, но дълго оставаше под одеялото и дремеше в пълна тишина. Това за него изглеждаше доста приемливо.

Успяваше да става навреме всяка сутрин, въпреки че след това използваше не пълната си сила и възможности.

Не, Евлоги не бе депресиран, но не бе и радостен, нито въодушевен за каквото и да било.

Дните си отиваха, но в него оставаше една сива празнота. Усмихваше се от време на време, но не от сърце. В него не кипеше ентусиазъм, нямаше хъс за каквото и да е.

Видя го приятелят му Продан. Забеляза унилият му вид. За нищо не го попита, а само му каза:

– Всеки ден е щедър дар от Бог и нова възможност да изживееш деня си с хваление. Господ ти е дал този ден и го е планирал специално с мисъл за теб. През всеки един ден от живота ти Той има план за теб, който винаги включва обилна доза хваление.

Евлоги махна с ръка. Все едно казваше: „Всичко е безнадеждно. Има ли смисъл всичко това?“

– Ако искаш да имаш увереността, – каза Продан, – че всеки ден участваш в Божията воля за живота си, важно е да започнеш деня си с хваление, да го изпълниш с поклонение и да го завършиш с благодарение. От сутринта до последната ти мисъл вечерта, преди да си легнеш, избери единствено да величаеш Господа и никога да не се съмняваш в Него. Ние не сме хора, които винят Бога, а такива, които Го благославят!

На Евлоги това му звучеше като натрапчиво нравоучение, но като се замисли, откри, че в думите на приятеля му имаше истина.

„Защо да не опитам, – реши в себе си той, – нищо не губя!“

Петър отново се провали. Той отговаряше правилно, когато го вдигаха в час, но дойдеше ли тест, всичко в главата му се изпаряваше и той не можеше да напише нищо.

Майка му го води на лекар. В клиниката му направиха различни изследвания, но причина за несправянето с тестовете не се установи.

Изглежда Петър бе повярвал в лъжата, че той не е в състояние да се справи с този начин на изпитване. С течение на времето, поражението се бе врязало дълбоко в съзнанието му, като река прорязваща планина. То се бе превърнало в реалност за него и го бе притиснало като огромен топуз с верига на крака му.

– Защо търсиш начин постоянно да се оправдаваш за провалите си? – Веднъж Петър беше попитан от баща си. – Не разбираш ли, че оправданието те кара да се съгласиш на много по-малко от Божието? Не можем да обвиняваш друг, че така се случва в живота ти и никога  за нищо да не си виновен. Така се отказваш от това, което трябва да направиш и прекратяваш всякакви действия. Повечето неуспехи се дължат на отсъствието на постоянство.

– Но ако дадена врата може да е затворена за мен? – опита се да се защити Петър.

– Това означава, че Бог е приготвил друга за теб. Трябва да продължиш и да чукаш на всяка следваща, докато ти се отвори някоя.

Потопени в миналото, не можем да видим надежда, която ни гледа през мръсните прозорци на собствените ни самопровъзгласени ограничения.

Ние изграждаме въображаеми стени и се ограничаваме. Можем да се затлачим в надпревара с извинението.

Бог казва достатъчно!

Дойде време да получим победата, която Той ни е подготвил. Ние можем да направим всичко чрез Христос, който ни дава сила! Господ може да ни даде свръхестествени качества. Може да ни накара да сме на правилното място и на точното време.

Доверете се на Божието Слово и плановете, които Той има за вашия живот!

Божият план казва, че Той ще ни даде нова надежда и светло бъдеще. Успехът ще дойде при нас, когато мечтите ни станат повече от нашите извинения.

Първите лъчи на слънцето проникнаха през прозореца и огряха стаята. Румен стоеше пред статива неподвижно. Не бе заспал, просто се бе върнал в спомените си назад, когато беше още дете.

Любовта на родителите, сестра му и старата му баба го правеше неуязвим към неприятностите. Те бяха до него. Насърчаваха го и го подкрепяха.

Кога за първи път е хванал молив Румен не помнеше, но лесно му се отдаваше да отрази това, което вижда пред очите си и то доста реалистично.

Веднъж реши да нарисува сестра си Соня. Но колкото и да се стараеше нещо все не достигаше на образа ѝ.

Тогава подпрял с длани главата си, мрачно гледаше към жалкото си произведение, а толкова искаше да зарадва сестра си. След два дена тя имаше рожден ден.

Тогава чу зад гърба си ласкавия глас на майка си:

– О, това е Соня! – и тя нежно го целуна по главата.

Това окрили малкия художник.

– Ето тази целувка тогава, ме направи известен художник, – усмихна се Румен.

Не си мислете, че насърчението е да кажеш нещо добро за някого. Но ако сме сигурни, че това е пътят му, трябва да признаем неподозираната сила, която се таи в този човек.

Нека да благодарим на Бога за моментите, в които получаваме подкрепа и насърчение и се стремим да го предадем на другите.

Беше се стъмнило. Козма седеше притихнал във фотьойла си и съзерцаваше през прозореца светлините на големия град. Едни гаснеха, а други се появяваха. Зад всеки светъл прозорец се намираше поне една душа бореща се със задушаващия грях в своя живот.

Козма се изправи. Светна нощната си лампа. Седна пред масата си и на празният лист пред себе си, започна да записва мислите, които го вълнуваха в момента:

„Християните са предназначени да живеят с чувство за неотложност“.

Той повдигна глава и се заслуша. Думите го изгаряха отвътре. И той трескаво продължи да пише:

„Спешността не е паника, не е безпокойство, не действие преди да се мисли. Това е настойчиво чувство, което изисква постоянни и много често бързи деяния“.

– Защо е така? – попита Козма.

И си отговори сам:

– Посланието на Евангелието е известие за спешност.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Преди да разберем добрата новина за Исус Христос, трябва да осъзнаем изобличаващата истина за греха ни.

Независимо дали знаем това или не, всички ние сме в доста сериозна опасност.

Никой от нас не знае кой дъх ще бъде последен за нас или кой изгрев ще видим последно, преди да премине в отвъдното. Нито ни е известно, кой телефонен разговор ще сигнализира за края на дните ни.

Следователно ние сме в опасност, света също.

И фактът, че по-голямата част от хората не признава опасността, не е доказателство, че тя не съществува. Неспособността да бъде разпозната, говори колко голяма е тя“.

Козма пламна целия. Думите сами напираха в него и искаха, колкото се може по-бързо да се излеят върху листа.

Химикалът продължи да следва милите му и педантично да ги отбелязва върху парчето хартия.

„Никой от нас не знае, кога Исус ще се завърне. Това може да стане сега, утре или всеки следващ момент. Той ще дойде в небесата и тогава за едни ще настъпи огромна радост и утвърждаване, а за други голям страх и съжаление.

Християнинът живее с чувство за неотложност и готовност, защото ние сме хората, на които е поверено единственото послание за безопасност и благополучие, което може да донесе мир между грешния човек и светия Бог“.

– Въпрос на време е и Исус ще дойде, – усмивка трепна върху устните на Козма, – тогава ……

Ръката му последва бързия бяг на мислите му:

„Ние сега живеем в този свят, но сме временни жители и имаме сигурно гражданство, но на друго царство.

Колкото повече неща притежаваме и колкото по-удобно живеем, толкова е по-малка вероятността да копнеем и търсим горното. Колкото повече установяваме начина си на живот тук, толкова по-малко ще инвестираме в другия.

Едно от основните неща, което ще ни попречи да живеем с чувство за неотложност, е комфортът ни тук, в настоящия свят“.

– Доколко всъщност сме запознати с реалността на човешкото страдание в света? Колко сме близо до безжалостната бедност, истинското преследване, действителната безнадеждност? – Козма не напразно си задаваше тези въпроси и търсеше обяснение за тях.

Той разбираше, че има проблеми в света, но те не бяха в квартала му. Нямаха истински имена и реално отношение спрямо него, за това изглеждаха далечни и не достатъчно спешни.

Козма се наведе над листа и продължи да пише:

„Общата ни натовареност в живота също ни пречи да живеем с чувство за неотложност“.

– Това изглежда нелогично, нали? – усмихна се Козма. – Но какво правим всъщност? Имаме срочни събрания, на които трябва да присъстваме; неотложни съобщения, които непременно трябва да напишем …. Струвани се, че бягаме от едното към другото, без отдих и почивка.

Мислите на Козма започнаха да се изливат като неспирен поток върху листа.

„Цялата тази натовареност служи, за притъпяване на сетивата ни, като ни отделя от това, което е наистина спешно. Всички задачи и дейности, с които е заето съзнанието ни, имат един единствен резултат, много малко време да отделяме за реална мисъл, размисъл и съзерцание.

Ако се молим и благовестваме на неразбраните сърца чрез силата на Светия Дух, ще открием, че сме заангажирани с онова, което наистина има значение.

Разпространението на Благата вест не търпи отлагане. Това е неотложен въпрос.

Нека погледнем към живота си и да видим какво ни пречи да позволим това да бъде така“.

Козма остави химикалката и въздъхна дълбоко, след което започна молитва, в която изразяваше своята благодарност към Твореца и Създателя на всичко живо и невидимо.

Тази нощ валя силен дъжд. Дърветата и растенията още не се бяха отърсили от изобилната влага, за това листата им искряха на показалото се слънце.

Момчил показа главата си за малко от вратата и бързо се върна назад.

– Спрял ли е дъждът? – попита брат му Кирил.

– Да, но навсякъде е мокро, ако излезем, целите ще се накаляме, – въздъхна тежко Момчил.

– Толкова много ми се иска всичко да е мирно и спокойствие край мен, – замечта се Кирил, – както сега рано сутрин след дъжд.

– Не се заблуждавай, истинската представа за мир в личността е, когато всяка сила е в съвършено състояние и работи до краен предел, – поучи брат си Момчил.

– Това ли имаше предвид Исус, когато казва: „Моя мир ви давам“, – попита Кирил.

– Да…..

И още преди Момчил да продължи мисълта си, брат му го прекъсна:

– А аз си мислех, че ако съм заситен от всичко или си почивам, ……. е, това мирът за мен.

– Това съвсем не е така, – възрази Момчил.  – Например, здравето е физически мир, но то не е застой, а съвършенство на физическата активност. Същото важи и за добродетелта.

– И тя ли е мир? – изненада се Кирил. – Аз си мислех, че тя опира до наивността.

– Добродетелта е съвършенство на моралната дейност, – подчерта дебело Момчил.

– А светостта? – полюбопитствува Кирил.

– Светостта не е тишина, а най-интензивна духовна дейност, – обясни Момчил.

Кирил се загледа навън през прозореца и се замисли.

– Когато дълбоко осъзнаеш Бога, – каза Момчил в настъпилото мълчание , – ти ще останеш необяснимо спокоен в каквито и обстоятелства да се намираш.

Кирил изгледа брат си, но нищо не каза. Може би трябваше нещо да се промени в него, преди да има този мир, за който толкова много жадуваше особено, когато бе в напрегната ситуация.