Денят бе слънчев и семейството на Петко реши да поеме път към планината.
– Уха, каква прекрасна идея! – възкликна радостно момчето.
Просторът винаги го бе привличал със своята необятност. Желанието да тича и да се радва на зеленината и цветята край него, бе необикновено събитие.
Обичаше да тича бос и да усеща земята под себе си. Сякаш тя му вдъхваше сила и ускоряваше устрема му напред.
Едва нагазили във високата трева на една малка поляна, Петко изохка. Седна на земята и повдигна крак. Там се бе забило малко трънче. Върхът му се бе навлязъл доста навътре в петата.
Баща му дръпна изведнъж причинителят на болката и каза:
– Помисли си сега, Петко, за корона символ на царственост, но направена не от злато, а от тръни.
– Имаш предвид трънливият венец на Исус? – попита Петко.
– Когато Му сложиха тази корона от тръни, Той се превърна в цар, но на него тежеше проклятието, което се падаше на нас, – добави бащата.
– Той понесе печалта ни и със скърбите ни се натовари, – продължи мисълта Петко.
– Короната означава власт, – бащата зарея поглед в далечината. – Исус стана цар на сломените, прекършените и съкрушените.
– Цар на ранените и отхвърлените, – гласът на Петко прозвуча като ехо.
– Всички те, – продължи бащата, – могат да дойдат при Него и ще получат изкупление за греховете си, защото Този, Който носи короната има власт над тези неща …..
Петко възторжено гледаше баща си. Той жадно поглъщаше думите му.
Бащата вдигна ръце и призова:
– Донесете раните, срама и скръбта в живота си и ги предайте във властта на Царя с трънения венец. И Той ще превърне скръбта в радост, смъртта в живот и шиповете в цветове.
