Марко бе млад християнин. Той стана свидетел на силно вярващ в Бога човек, който бе на път да умре.

Този човек бе старейшина в църквата. Имаше мъдра съпруга и уважавано семейство. Бе учен и мисионер.

Когато се разболя от рак, този човек не се уплаши от смъртта, защото Христос го бе освободил от това робство.

В църквата го питаха:

– Какво ще е лечението, ако това не проработи?

– Подготвил ли семейството си ако умреш?

– Какъв е планът ти?

Той застана на амвона като се облегна на него. Погледна към всички в църквата и каза:

– Бог е моя план. Нямам друг план. Дори и да ме убие, аз… ще… се доверя… на… Него!

Ако обичаме и се доверяваме на Бога, животът ни е запечатан в Христос от Светия Дух.

Никаква смърт на земята няма да ни довърши.

Никакъв страх от смъртта не може да ни спре.

Никой не може да ни отнеме от Неговата любов.

Нашият истински живот е скрит и защитен в Христос и в Него ние сме неразрушими.

Тодор много обичаше децата. Още от малък мечтаеше, какъв баща ще бъде.

Един ден жена му сподели:

– Бременна съм.

Тодор бе щастлив. От него бликаше радост.

Скоро след това загубиха бебето.

Тодор седеше в стаята до жена си, бе я хванал за ръка и с увереност ѝ каза:

– Нищо няма да открадне радостта ни.

Дори и в най-тежките моменти на живота си Тодор и съпругата му имаха неопределимо чувство на радост.

Тодор бе приет на престижна работа. Беше щастлив, но скоро бе разочарован от мястото, което заемаше.

Щастието на този свят се колебае, но в Христос радостта не избледнява и не се проваля. Тя не се влияе от обстоятелствата или преживяванията, просто си остава.

Тодор освен, че загуби детето си, във фирмата спряха да му плащат. Той бе обиден, разочарован и ядосан.

Въпреки това един от колегите му каза за него:

– Едно нещо мога да кажа за Тодор, виждам само радост в него.

Можем да бъдем ядосани, но хората все още виждат радост в нас. Това е, защото ние не сме източника на тази радост.

Светият Дух прави нещо в нас и чрез нас отвъд нашите емоции, нещо свръхестествено. Този Дух, тази радост, свети чрез нас, независимо от това, което преживяваме.

В края на пролетта Огнян засаждаше семена от краставици в градината си.

Семената бързо образуват листа, но отнемаше доста време, за да се видят плодовете.

След като поля семената, Огнян се запита:

– Ще имам ли изобщо краставици тази година? Дали сложих много семена твърде близо едно до друго? Земята беше ли топла, когато ги засадих?

След няколко седмици се появиха и първите плодове.

– Уха, ще имаме краставици да си направим салата за една седмица, – възкликна Огнян.

Духовният растеж понякога изглежда така.

Не винаги виждаме нещата, за които сме се молили: търпение, самоконтрол, нежност, любов ….., ​​но ако помолим Бог да ни помогне да създадем необходимите условия за растеж като молитва, изучаване на Писанията, поклонение, служене на другите, Светият Дух ще произведе необходимия плод.

Докато Бог ни помага, нека обработваме „добра почва“ и да растем в Него.

Кирил се бе замислил сериозно.

Той попита:

– Плодовете на Светия Дух знаем, но какви са плодовете на греха?

Румен веднага отговори:

– Това е все едно да стъпиш в тръните на човечеството и да усетиш няколко магарешки бодила.

Кирил тръсна глава:

– Не разбирам какво имаш предвид.

– Срам, страх, позор, обезсърчение, тревожност, сърцата ни се хващат в такива капани от бодли, – поясни Румен.

– Забележи, – поклати глава Кирил, – Исус не познаваше плодовете на греха, докато не стана грях за нас.

– И когато го направи, всички емоции на греха се стовариха върху Него, – допълни Румен.

– Емоции? – Кирил въпросително го изгледа.

– Не усещаш ли емоцията в молитвата Му на кръста? – попита Румен.

– „Боже мой, Боже мой, защо си ме оставил?“ – Кирил цитира думите на Исус.

– Ще се съгласиш, че това не са думи на светец, а на грешник, – повдигна вежди Румен.

– Така е, – съгласи се Кирил, – Той е стоял мълчаливо, докато множество присъди са откликвали в небето.

– Кое е най-удивителното за Този, Който се отказа от небесния венец и прие трънния? – попита Румен.

– Това, че го направи за всички нас, – категорично отговори Кирил.

Симо се засмя и предизвика останалите:

– Ако сте перфектни, вдигнете ръка.

Момчетата бяха смутени и никой никой не посмя да вдигне ръка.

Симо продължи:

– О, чакайте! Не си мислете, че няма такъв между нас.

Гледаха го в недоумение.

– Всеки ден правим избори, които са извън най-доброто, което Бог може да ни даде. Този избор се нарича грях, – заяви Симо. – Някои грехове са разрушителни и имат много лоши последствия. Не е ли по-лесно да признаем, че всички сме грешни?

Последваха отговори изречени под носа:

– Зависи ….

– Е, може да не е чак толкова лошо …

Симо отново ги провокира:

– Ако не сте съгласни, попитайте някой, какво би направил ако е невидим? !

– Бих си взел нещо от магазина, нали няма да ме видят, – каза Николай.

– Бих устроил лоша шега на приятели, брат или сестра, – допълни Сашо.

– Ще предизвикам взлом, за да причиня хаос в училище, а после ще гледам от страни сеира им, – напери се Денчо.

– А знаете ли, че Божията любов е по-силна от греха? – попита Симо. – В Нейно присъствие няма място за страх. Тя е мощна сила, която ни дърпа към Бога и ни помага да осъзнаем нуждата от Божията прошка.

– Ние всеки ден грешим, – тъжно констатира Крум.

– Но ако обичаме другите, нещата се затварят, – каза Симо. – Така действа Божията любов, която Господ излива в сърцата ни чрез Светия Си Дух.