Иван Петров се дипломира и го изпратиха на работа в реанимацията.

Един пролетен ден докараха момче, жертва на несподелена любов. Особено през пролетта болницата се пълни с такива идиоти. Какво да се прави хормоните бушуват ….

Този младеж се бе опитал да се отрови, но не напълно. Промиха му стомаха и го сложиха да лежи. А той през цялото време крещеше:

– Не мога да живея без нея, ще се убия.

За това го бяха вързали с ремъци за кревата. Поръчаха на Петров да вземе момчето от реанимацията и да го докара до стаята му.

Иван бута леглото по коридора, а младежът не може да се успокои и непрекъснато крещи. На Петров му писна и каза:

– Що не искаш да живееш, стани донор на органи. Това е безвредно и ще принесе на някого полза.

Изведнъж младежът се умълча. Стигнаха асансьора. Тук имаше две възможности нагоре към стаята му или надолу към моргата.

Един от санитарите попита:

– Надолу или нагоре?

А Петров най-сериозно каза:

– В моргата.

Момчето на леглото пребледня и започна да мърмори за лекари убийци. Когато стигнаха на долния етаж младежът започна да крещи:

– Спасете ме! Помогнете ми! Искат да ме убият!
Всички виждат, че момчето не е на себе си. Ето ръцете и краката му са завързани с ремъци за кревата, за това никой не му обръща внимание.

Някой се опита да го успокои:

– Изобщо не боли. Потърпи малко. Раз и готово ….

Момчето разбра, че това е някаква световна конспирация. Той си припомни всичките филми, където изрязват органите на хората, а после човек  изглежда изтощен, умствената му дейност спада, …..

Когато стигнаха до стаята, на младежа му стана страшно да гледа. Лежи пребледнял покорен на съдбата ….

Повече това момче не направи опит за самоубийство.

Тримата седяха на една открита терасата и пиеха чай. От нея се виждаше всичко наоколо.  Валери правеше компания на Ина и Сара, две доста буйни сестри.

И тримата учеха в един колеж, но в различни специалности. Валери харесваше Сара, но нямаше нищо против присъствието на Ина.

Днес разговаряха за архитектурата, по специално за Палацо дей диаманти, дворец получил името си от прозвището на управляващия областта тогава – Диаманта.

– Дванадесет хиляди издялани диаманта са изпъквали на заплашителната фасада на двореца, – каза Сара.

– Не е било особено изтънчено, но сполучливо е напомняло за властта на херцог Ерколе над Ферара, – смръщи вежди Ина.

– И защо са го наричали Диаманта? Защото е бил много ценен ли? – попита Валери.

– Може би защото е бил жилест и силен, – предположи Ина. – Тялото му е било като изсечено с груби линии.

– Защото в преговорите е бил твърд като най-коравия камък, – обясни Сара.

– Но знам от историята, че е загубил само в една сделка, – усмихна се загадъчно Валери.

– И каква е тя? – попита бързо Ина.

– По-голямата му дъщеря Изабела е била не само красива, но и много умна,  – започна да обяснява Валери, – но вместо да бъде дадена на Людовико Скворца и да управлява в Милано заедно с него, била даден на друг. Случило се така, че пратеникът с предложението за женитба от Милано бил изпреварен от този на Франческо Гонзага, бъдещият маркиз на Мантуа.

– И какво значение има това? – вдигна рамене Ина.

– Тогава бракове между благородническите домове не са се сключвали заради прищявки, основани на мимолетни предпочитания или привличане, – поясни Сара. – Мирът в Италия зависел от тези съюзи.

– По-малката сестра на Изабела Беатриче била омъжена за Людовико, но тя в много неща е отстъпвала на сестра си ….. – допълни Валери, но не успя да довърши, защото Ина го прекъсна.

– Е, каква стана тя? – намръщи се Ина. – Уж за дворец говорихме, но пак стигнахме до „безценните“ жени, за който никой мъж не е достоен.

– Ех, Ина, Ина кога ще пораснеш? – засмя се Сара.

Ина стана демонстративно от масата. Сара и Валери я последваха безмълвно, хванали се за ръце.

Скулпторката Малгожата Ходаковская от Полша създава невероятни фонтани, в които бронзът и водата се допълват.

Първоначално тя дълбае скулпторите си от дъбови стволове.

Трудно е да си представим как от огромни дървени трупи се ражда красива женска фигура.

Но Малгожата премахва излишните слоеве, един по един и пред зрителя се оказва поредният шедьовър.

За да се създадат фонтани, дървената фигура се отлива от бронз.

А след това скулпторката използва въображението и умелите си ръце, за да накара струите вода да допълнят произведението ѝ.

Така на ангела се появяват безтегловни крила, а на балерината изливаща се пола.

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

След като Ростислав му съобщи новината, имаше чувството, че нещо в него се скъса. Не можа да удържи сълзите си и те започнаха да се изливат в неспирен поток.

Владо трябваше да се справи с болката и мъката си, не искаше майка му да го види разплакан. Той знаеше, че тя очаква от него подкрепа.

– Владо, – повика го майка му, когато той влезе в стаята.

– Майко, минавали сме през толкова много неща, нима сега ще се предадем? Винаги сме успявали. Колко пъти си била до мен и си ме насърчавала. Аз няма да се предам, очаквам от теб същото. Ще победим тази болест – Владо хвана майка си за ръце и я погледна в очите – заедно.

Майка му усети сила в думите на сина си.

– Има и други доктори, – каза тя, някак неуверено.

– Именно, – въодушеви се Владо. – Ще намерим най-добрия за твоя случай.

– Чувала съм за различни лечения, но много от тях не са одобрени …

– Ако е нужно ще ги изпробваме всичките.

Двамата усетиха, че намират сили в оптимизма на другия.

– Билкари, ултрамодерни методи, източна медицина, ….. – каза майка му иронично.

– Поуплашихме се, – усмихна се Владо, – но ще опитаме всичко заедно.

Възрастната жена в леглото се заливаше от смях. Тази вълна от радост заля и Владо, и той се почувства по-добре.

– Каквото е необходимо, – вече по-сериозно каза майка му – ще го направим заедно.

– Амин, – добави Владо.

Въпреки цялата еуфория съществуваше голяма вероятност Марта да не оцелее. Тя не бе много възрастна, въпреки, че косите ѝ бяха побелели. Винаги досега се бе разбирала с децата си, които отдавна бяха пораснали и излетели от бащиния дом. Владо бе любимецът ѝ, за това когато се случи това, тя поиска първо него да види.

Ракът се бе разпрострял из цялото ѝ тяло, бе засегнал много органи и надеждата, че ще го победи бе съвсем нищожна.

– Ами ако …..,  – прехапа устни Марта.

Владо я разбра и изригна като вулкан:

– Никакво ако, не се предавай, – каза го така твърдо, сякаш думите му можеха да я излекуват.

Марта забеляза тревогата в очите на сина си и тихо каза:

– Всичко ще се оправи, – тя докосна с пръсти кръстчето на врата си. – Дори да …… пак ще бъдем заедно.

– Не говори така!  – изкрещя внезапно Владо.

Веднага съжали за избухването си. Той бе превърнал страха си в гняв и го бе насочил към човек, който много обичаше.

Марта стисна ръката му. Погледна към прозореца по който чукаха едри капки дъжд. Всичко навън беше сиво и черно.

– Как мислиш, – топла усмивка се разля по лицето на Марта, – как ли е там горе?

– Убеден съм, че всичко там е прекрасно, – едва пророни Владо, скрит в прегръдката ѝ.