Празненството бе в разгара си. Трапезата бе изобилна. Живко седеше на стола си и не можеше да повярва:

– Всичко това получавам, не за нещо, което съм направил, а просто за това, което съм.

Можете ли да си представите?

Парти, организирано не защото си постигнал нещо или си впечатлил някого, а защото съществуваш.

Защото си обичан.

Защото принадлежиш на Царя.

Защото си ти и това е достатъчно.

Това е реалността на Трапезата в Царството. Имаш място не защото си го заслужил, а защото Царят се радва да бъде с теб.

Всеки от нас получава като Живко чисто нова идентичност, която е напълно слята със сърцето на Исус. Тя никога не може да бъде загубена, спечелена, подобрена или повредена.

Исус не променя и актуализира старото ти сърце. Това не е подобрение, а трансплантация на сърце.

На Трапезата имаше някои, които все още се лутаха:

– Трябва да правим повече неща за Него.

– Нужно е да бъдем повече ….

– …. да поправяме много ….

– ….. за да получим …..

Сърцето на Царят се късаше като наблюдаваше как децата му остават на ръба на радостта, работейки за това, което той вече бе дал безплатно.

Трапезата е сложена.

Мястото е запазено.

Въпросът е:

– Ще дойдете ли да се насладите на празника?

Симо навършваше четири години. За рождения си ден пожела:

– Искам хеликоптер с дистанционно.

Едва дочака денят, в който очакваше да получи мечтания подарък.

Когато му подадоха опакована кутия с красива панделка, Симо не даде да развържат подаръка, а бързо разкъса хартията и извади хеликоптера.

Опита се да го пусне да лети, но той падна на земята.

Разочарованието му бе голямо:

– Счупен е. Не работи.

– Не е счупен, – поясни баща му. – Трябва да му се сложи батерия.

– Не, счупен е, – настояваше Симо.

Колкото и да се опитваха да му обяснят, той не възприемаше. Само избута хеликоптера на страни и заяви категорично:

– Безполезен е.

И всичко това, защото не работеше, както е очаквал.

Колко често се държим като четиригодишни деца, вкопчвайки се в предварително замислените си идеи за това как трябва да се развият нещата?

Независимо дали става въпрос за кариерна възможност, партньор в живота, родителство или някакво друго ново начинание, не трябва да изоставяме надеждата, когато реалността се разминава с нашите желания.

Вместо това, трябва да се доверим на Бог. Той има изключителен план за нас, дори и да не го разбираме.

Не пропускай великолепните Му благословения само, защото не очакваш да дойдат по начина, по който идват.

Надя не бе отгледана в християнски дом. В продължение на много години тя си живееше както намери за добре.

Бе на двадесет години и всичко край нея започна да се разпада.

Тя гледаше младият си съпруг, който умираше от рак и нищо не можеше да направи.

Наближаваше краят на живота му.

Тогава Надя извика към Бога:

– Какво направихме, за да заслужим това?

Отговорът дойде от телевизора.

Беше неделна сутрин и в този момент телевизионният пастор попита:

– Имаш ли бреме, което е твърде тежко, за да го носиш сам?

Надя не бе слушала от начало, но ушите ѝ се наостриха. Тя усещаше, че това е предназначено за нея.

След поканата, Надя се помоли:

– Ела Исус в живота ми.

И всяка тежест се вдигна от нея. Имаше усещане, сякаш ходеше по въздуха.

– Това не е експеримент или фантазия, – каза си тя, – а истинска реалност. Исус наистина влезе в живота ми и понесе бремето, което ми тежеше.

Съпругът ѝ веднага видя промяната в нея.

През следващите два месеца двамата четяха Библията и се молиха. Те не знаеха как трябва да се молят, за това четяха стихове от Словото и казваха накрая:

– Амин.

Същият пастир, който Надя гледаше по телевизията, посети съпруга ѝ в болницата. Той му каза как да приеме Исус в сърцето си и мъжът ѝ го направи.

Това бяха няколко часа преди да почине.

След смъртта му Надя спокойно говореше:

– Съпругът ми сега е здрав от рак и се радва на вечен живот в небето.

Бог използва ужасната здравословна диагноза, за да доведе Надя и съпруга ѝ при Исус.

И двамата бяха променени за вечността. Единият от тях отиде в нов живот в небето, а другият остана да служи на Господ на земята, докато не дойде и неговия ред.

Пенчо седеше на прага на къщата си и гледаше минаващите хора. До него дойде Стоимен и го подкачи:

– Какво си се умислил?

– В днешно време е трудно да намериш сигурност, – изпъшка Пенчо.

Стоимен се усмихна:

– Тия дни се натъкнах на две съобщения. И двете говореха за едно и също нещо, но толкова много се различаваха, че се чудех на какво да вярвам.

– Те са гледали от различен ъгъл, – поясни Пенчо, – в зависимост от това, кой каква сметка има.

– Така си е, – сбърчи нос Стоимен, – всеки ден се лутаме в тези фалшиви новини и различни гледни точки. Ако можеше да се намери нещо сигурно и то да е вярно, това би било друга работа.

– Погледни младите, – поклати глава Пенчо, – днес технологиите им дават възможност да живеят във фантастичен свят. Разхождат се като аватари във виртуален свят. Избират си тип създание, с какво да бъде облечено, какви сили да притежава и всичко това без никакви последствия в реалния живот.

– Нищо чудно, че е така привлекателно.

– Ето, по същия начин , човек може да се почувства в днешните празници, щастлив и измислен свят на дядо Коледа, елени, Снежанка, джуджета … и на всичко това се наслаждават.

Стоимен махна с ръка:

– Коледа е сладникава измислица, която ни кара да се чувстваме по-добре в студеното време. Тя ни позволява да бягаме от реалността и ни дава фалшива терапия на дребно.

– Да, но библейската история не е такава, – заяви Пенчо. – Исус напълно изпълнява пророчествата изречени преди толкова много години за Него.

– Ясно е като бял ден, че Исус Христос не е като Дядо Коледа, – плесна с ръце Стоимен.

Пенчо повдигна вежди и каза:

– Един ден всеки един от нас ще се изправи лице в лице с Истината, ще застане пред Исус. Когато умрем или когато Той се завърне, няма да има смисъл, да се опитваме, да избягаме в един измислен свят.

– Това ще бъде един страхотен ден, – изкашля се Стоимен, – но може би и плашещ.

– За това трябва да сме готови да се срещнем с Истината, – дебело подчерта Пенчо.

– Колко е хубаво да намериш сигурност – възторжено произнесе Стоимен. – Тя е само в Исус Христос.

Тодор отбеляза:

– Никога досега в историята на човечеството не е имало толкова хора, които да имат много и все пак са неудовлетворени.

– Някои социолози посочват технологиите и социалните мрежи като водещ фактор за нашето постоянно нещастие, – сподели Атанас.

– Че какво общо имат технологиите и социалните мрежи, с това което изпитваме? – изненадано попита Тодор.

– Всеки може да надникне в живота на другите в реално време, – опита се да обясни Атанас.

Тодор повдигна рамене неразбиращо.

– В джоба си носим миниатюрни устройства, които ни помагат да проследим другите, – продължи обяснението си Атанас. – От снимките и видео клиповете узнаваме къде са били или местоположението им сега. И ако това, което видим в живота на останалите ни се стори по-добро, по-интересно и по-завладяващо от нашия живот, започваме да се чувстваме сякаш сме пропуснали нещо.

– Това, което виждаме, не е задължително да отразява реалността, – повдигна вежди Тодор.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Повечето хора разкриват само най-доброто за себе си, само нещата, които те искат да видим за тях. С използването на Фотошоп и изрязване, на филтри и редактиране, това което виждаме онлайн ни превръща в недоволни мърморковци.

– Нищо чудно, че сме толкова неудовлетворени, – възкликна Тодор.

– Без значение какво имаме, то не може да се сравни с това, от което се нуждаем, – изръкопляска с ръце Атанас.

Тодор само изсумтя.

– Знаеш ли, – усмихна се Атанас, – Понякога съм отивал на дадено място без неща, от които съм се нуждаел преди. Друг път съм имал повече от достатъчно. В живота има различни сезони. Имало е време, когато всичко е ставало много добре, но в други случаи нищо не ставаше по моя начин. Във всичко това съм научил една тайна ….

– Тайна?! – любопитно го изгледа Тодор.

– Нещо съвсем простичко, – загадъчно се усмихна Атанас. – Това е да съм доволен, независимо от условията. Мога да правя всичко, но не със собствена сила, а чрез Христос. С други думи казано, Исус ми дава силата да се справя с всичко, което застане на пътя ми.

– Хубаво казано, – завъртя глава Тодор.

А Атанас настървено продължи:

– Винаги ще си във война с недоволството си, докато не позволиш на Христос да се превърне във всичко, от което имаш нужда. Можеш да преследваш всичко, за което си мечтал и дори да го постигнеш. Само че отново няма да бъдеш удовлетворен. В края на краищата, пак ще се чувстваш празен ако си без Христос.