Тихомир сякаш държеше тенджера с гняв на слаб огън.

– Е, повечето хора са така, – каза си той.

Погледна към краката си.

Те бяха мокри, напоени с благодат. Исус бе измил краката му и най-мръсните части от живота му.

– Да приемеш благодат, – тръсна глава Тихомир, – е все едно да дадеш обет да я споделиш. Не одобрявам делата на този, който е съгрешил против мен, но му прощавам, защото Исус на мен е простил. Благодатта вижда болката ми, но отказва да ѝ позволи да отрови сърцето ми.

Тихомир се усмихна и добави:

– Където няма благодат, изобилва горчивината, а където расте, расте прошката. За това стъпвам в лигена и нека Божите ръце измият всичко мръсно от живота ми.

– А след това? – сякаш някой му проговори.

Тихомир се замисли.

– Аха, – той бе открил отговора за себе си, – трябва да измия краката на някой друг. Нека благодатта започне и продължи с мен.

Марин изпъшка:

– Толкова много болка има в този свят …

– Тя е като нещо естествено, – прекъсна го Рачо. – Учителят игнорира работа ти, приятелката те изостави, съпругът ти изневерява, компанията те уволнява.

– Отхвърлянето винаги боли, – тъжно констатира Марин.

– И най-важното, – поклати глава Рачо, – ние хората си причиняваме болка.

– Е, понякога умишлено, друг път произволно, – забеляза Марин. – И тогава отмъщението става привлекателно.

– Но Исус има по-добра идея, – удари с ръка по масата Рачо. – Благодатта вижда болката, но избира Божията прошка.

– Където липсва благодатта, изобилства горчивината, – отбеляза Марин.

– Но където изобилства благодатта, расте прошката, – усмихна се Рачо.

Страхил седеше наперен и предизвикваше Краси:

– Могат ли да се правят грешни неща с добри мотиви?

– Това се случва редовно, – отговори спокойно Краси.

– Нека си го кажем направо, – усмихна се Страхил, – успехът е надценен.

– Всички жадуваме за него, – отбеляза Краси. – Всъщност сме професионалисти в некомпетентността.

– Задавам си въпрос, който ме гложди от месеци, – Страхил присви вежди. – Защо сме толкова изненадани, когато го видим у другите, а сме толкова съкрушени, когато се е случило със самите нас?

– Спри и помисли за начини, по които някои хора могат да се въздържат от това да признаят, че са се провалили, – посъветва го Краси.

– Е, тези много сме ги чували, – плесна с ръце Страхил. – Лекарите могат да погребат грешките си. Неточностите на зъболекарите биват изваждани от употреба. Пропуските на водопроводчиците биват спирани. Дърводелците превръщат своите в дървени стърготини.

– И все пак е имало истински победители, – леко се ухили Краси.

– Кого имаш в предвид? – попита Страхил.

– През 1957 г. Ford се хвалел с „колата на десетилетието“. Edsel. Тази кола е имал врата, която не се затваряла, преден капак, който не се отварял, клаксон, който постоянно забивал, боя, която се лющила, и скоростна кутия, която не изпълнявала предназначението си. Един журналист сравнил графиката на продажбите на Edsel с изключително опасна ски писта. Той добавил, че доколкото му е известно, има само един регистриран случай на кражба на Edsel.

И двамата се засмяха.

– Това не е единствения случай, – отбеляза Краси, – но нашият Господе е милостив. Той взема най-лошите, най-грозните, най-скучните, най-неуспешните ни провали и ги погребва в морските дълбини. Всъщност, Той обещава пълно приемане, заедно с цялостна прошка. Това не е ли окуражаващо? Не можем ли и ние да бъдем такива насърчители един за друг?

– Когато някой от нас се провали и не може да го скрие, какво ще кажеш за малко подкрепа от онези, които все още не са хванати? – предложи Страхил.

– Не малко, а много подкрепа, – подчерта Краси.

Симо се засмя и предизвика останалите:

– Ако сте перфектни, вдигнете ръка.

Момчетата бяха смутени и никой никой не посмя да вдигне ръка.

Симо продължи:

– О, чакайте! Не си мислете, че няма такъв между нас.

Гледаха го в недоумение.

– Всеки ден правим избори, които са извън най-доброто, което Бог може да ни даде. Този избор се нарича грях, – заяви Симо. – Някои грехове са разрушителни и имат много лоши последствия. Не е ли по-лесно да признаем, че всички сме грешни?

Последваха отговори изречени под носа:

– Зависи ….

– Е, може да не е чак толкова лошо …

Симо отново ги провокира:

– Ако не сте съгласни, попитайте някой, какво би направил ако е невидим? !

– Бих си взел нещо от магазина, нали няма да ме видят, – каза Николай.

– Бих устроил лоша шега на приятели, брат или сестра, – допълни Сашо.

– Ще предизвикам взлом, за да причиня хаос в училище, а после ще гледам от страни сеира им, – напери се Денчо.

– А знаете ли, че Божията любов е по-силна от греха? – попита Симо. – В Нейно присъствие няма място за страх. Тя е мощна сила, която ни дърпа към Бога и ни помага да осъзнаем нуждата от Божията прошка.

– Ние всеки ден грешим, – тъжно констатира Крум.

– Но ако обичаме другите, нещата се затварят, – каза Симо. – Така действа Божията любов, която Господ излива в сърцата ни чрез Светия Си Дух.

Стефка имаше чувство, че полудява. Беше три часа сутринта, а бебето ѝ плачеше от четири часа.

Тя прекара месеци лишавана от сън. Бе изтощена и отчаяна.

Обезумяла от мъка, тя вдигна бебето си и извика:

– Заспивай!

Веднага я обзе срам.

Тя мечтаеше да бъде спокойна и доволна майка, а сега ……

Стефка приемаше, че се е провалила.

– Каква майка съм аз? Крещя и викам на детето си, вместо да го успокоя.

И се разплака.

Взе детето и силно го притисна до гърдите си. Сълзите ѝ капеха върху бебешката глава.

Дори и да не сме родители, може би познаваме срама от това да направим непростима грешка или просто чувстваме, че сме неадекватни.

Вината може да бъде продуктивна. Тя подчертава нашите грешки и ни дава възможност да ги признаем и да започнем отначало.

Срамът е парализиращ и ни кара да искаме да се скрием от другите дори и от Бог.

С чувство за вина се обръщаме към Бог за прошка.

Но за тези, които изпитват срам и изтощение, често първият Божи дар към тях е физическото възстановяване, преди духовното им изцеление.