Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Петров дълги години пътуваше по целия свят.

На едно събиране с приятели, той сподели за първото си пътуване със самолет:

– Стомаха ми се свиваше, коленете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Бях ужасен.

– И за какво бяха тези страхове? – попита го един от компанията.

– Не знаех къде отивам и кой ще ме посрещне в края на пътуването ми, – призна Петров.

– След това все така ли пътуваше със самолет? – усмихна му се друг. – До колкото зная, ти често пътуваш.

– Следващите пътувания бяха далеч по спокойни, – отговори Петров. – Излизах от дома си със мир в сърцето, защото вече имах отговор на въпросите, които ме плашеха първоначално.

По същия начин перспективата за смъртта може да изпълни теб и мен с ужас и страх, освен ако не знаем къде отиваме.

За това е важно в края на житейския ни път да сме разбрали, Кой ще ни посрещне. Това премахва страха от смъртта.

Жельо наблюдаваше от известно време приятеля си Николай, който всячески се стремеше да угоди на Бога. Един ден той му каза:

– Опитите за самоспасение не гарантират нищо друго освен изтощение.

– Ти поставяш под съмнение моята работа? – намръщи се Николай, готов да му се разсърди.

– Виж резултатите, – усмихна се Жельо. – Постоянно си уморен. Толкова се страхуваш от провал, че създаваш „образ на съвършеното“.

– Какъв образ? Какво съвършенство? – тръсна глава недоумяващо Николай.

– Изпито лице и прегърбени рамене, – отговори Жельо с тъга. – Спри! Стига с тази лудост! Писано е:“Сърцата ви да се укрепят с Божията благодат, а не с подчинение на правила“.

– Нищо ли не трябва да правя? – сбърчи нос Николай.

– Забележи в Словото няма по-дребен шрифт, – започна настъпателно Жельо. – Божието слово няма скрит език ….. Имаш Неговата любов и благодат, отпусни се и си почини.

Марко изгледа приятелите си и попита:

– Каква роля играе ентусиазмът в живота ни?

– В много отношения той е ключовата съставка, която ни освобождава от скованото, мрачно, прегряващо ограничение на дадена задача, – отговори Крум.

– Когато шансовете са срещу нас, часовете са дълги и краят все още не се вижда, отбеляза Стоян, – Ентусиазмът ни спасява от изкушението да се откажем, да избягаме или да се оплакваме.

– Той премахва твърдостта и мъката от скуката. Призовава свежи войски, когато битката се проточи и тялото се изтощи, – допълни Симеон.

– Ентусиазмът ли? – ухили се Атанас. – Спортистите се хранят с него. Търговците са мотивирани от него. Учителите разчитат на него. Учениците се провалят без него. Лидерството го изисква. Проектите се завършват благодарение на него.

– Някой бе казал: „Нищо велико не е било постигнато без ентусиазъм“ – отбеляза Христо.

– Убеден съм, че една от причините Бог да ни дава толкова много лични обещания в Словото Си е да разпали ентусиазма ни, – възторжено обяви Трифон. – Знанието е от съществено значение, но знанието без ентусиазъм е като гума без въздух, като басейн без вода, като „благодаря“ без усмивка.

Димитър погледна приятеля си Илия предизвикателно и попита:

– Защо Бог ни дава толкова много? Не ти ли се струва, че бихме могли да съществуваме с много по-малко?

– Бог можеше да направи света ни плосък и дори сив, – наклони главата си на една страна Илия, – нямаше да разберем разликата, но не го направи.

– Защо е дал на цветето аромат, а на храната вкус? – зададе нов въпрос Димитър.

– Какво каза Исус? – Илия повдигна вежди. – „Ако вие, коравосърдечни и грешни човеци, знаете как да давате добри дарове на децата си, няма ли вашият Небесен Отец да дава добри дарове на онези, които Му искат?“

– Всеки дар разкрива Божията любов, – отбеляза Димитър, – но никой дар не разкрива любовта Му повече от даровете на кръста.

– Даровете на кръста ….., – повтори като ехо Илия.

– Да, – усмихна се Димитър. – Те дойдоха не увити в хартия, а в страст. Не покрити с панделки, а поръсени с кръв.

– Ако отворим тези дарове, какво мислиш, че ще последва? – поинтересува се Илия.

– Ще чуеш тих глас, който ще ти пошепне: „Направих го за теб“, – отговори Димитър.

– Какво ли не прави Бог, за да спечели сърцето ни?! – констатира Илия.