Радко се вълнуваше. Бе нервен. Бяха го обвинили, че казва истината без любов.

Приятелят му Станчо му каза:

– Истината без любов ранява.

– А любов без истина? – Радко повдигна вежди въпросително.

– Да не мислиш,че е по-добре да мълчиш, когато нещо не е наред? – попита на свой ред Станчо.

– Не, по-безопасно е да кажеш на хората това, което искат да чуят, – иронизира Радко.

– Мълчанието може да се разбере като съучастие, – възрази Станчо, – а избягването да говориш се приеме за съгласие.

– Трябва да има баланс между истината и любовта, – заяви Радко. – Тогава свидетелството ти ще бъде е успешно, а взаимоотношенията с другите здрави. Да казваш истината означава да бъдеш честен със себе си.

– Какво имаш в предвид? Не разбирам, – Станчо го изгледа недоумяващо.

– Например, навици, които ти пречат, болка, която си избягвал или страхове, които си скрили, – уточни Радко.

– Е, да, случвало ми се е, – призна си Станчо.

– Растежът не става без истината, – заяви категорично Радко, – а тя винаги изисква смелост.

Христо сподели:

– Преди известно време открих три интересни неща за ерозията.

– Интересно, какво си забелязал? – попита приятелят му Генади.

Христо зае важна поза и започна да обяснява:

– Ерозията е бавна. Вместо да привлича внимание, тя действа тихо. Ерозията не е очевидна, а едва доловима.

– Тези проблеми ми напомнят за един по-голям в духовен план, – каза Генади.

– Така е, – съгласи се Христо. – Никой човек не става изведнъж подъл. Духовната ерозия става постепенно.

Генади сви вежди:

– Тя може да се случи при отделни хора, дори и в църква.

Христо поклати глава:

– В такива случаи човек трябва да се събуди и да разкрие колко се е отклонил от пътя, но това трябва да е обективно измерване.

– Какво толкова? – Генади се усмихна. – Спираме, поглеждаме назад и си спомняме, защо изобщо сме предприели това пътуване и какви са били първоначалните ни цели.

Христо въздъхна:

– Трябва от време на време да спираме и да преценим дали сме се отклонили от пътя.

– Защо?

– Защото без това, подобно на ерозията, няма да разберем как се случва, ако не го търсим.

Стойко бе поканил приятеля си Желязко на гости.

Двамата обиколиха дома заедно, а след това продължиха с традиционните си разговори, които провеждаха, когато бяха заедно.

– В последно време си мисля за това, – сподели Стойко, – колко лесно научаваме Божите обещания, но не оценяваме колко Бог е невероятен.

– Знаеш ли един ден го попитах. – Желязко се усмихна, – Защо не прави така, както действаше, когато за първи път имах връзка с Него?

– И какъв бе отговорът? – с нетърпение Стойко погледна приятеля си.

– Той ми каза, – поклати глава Желязко, – че все още постъпва по същия начин, но тъй като съм свикнал, не го забелязвам.

– Трябва да бъдем изумени, – подскочи радостно Стойко. – Изумени, че Исус умря за нас, че Светия Дух живее в нас, че Господ каза, че никога няма да ни изостави.

– Трябва да сме удивени, – продължи настървено Желязко, – че можем да отидем при Него по всяко време и да му представим нуждите си, болките си, желанията си, … Той ни чува и ни отговаря.

– Колкото повече разбираме и се удивляваме, че Светият Дух е с нас и в нас, толкова по-решителни ще бъдем да предприемем смели стъпки на вяра, – подчерта Стойко.

– Той прави нещо ново в живота ни, – възторжено възкликна Желязко.

– Това не означава, че можем да стоим безучастно, – свъси вежди Стойко.

– Е, да, – съгласи се Желязко, – често се самосъжаляваме, гледаме назад в миналото и мърморим за това, което нямаме.

– Ако Бог иска да използва някого, то нека да предложим себе си, – Стойко бе уверен в това.

Двамата бяха убедени и не се нуждаеха от допълнително увещание.

Никола бе притворил очи. Здраво бе стиснал зъби. Тялото му бе напрегнато.
Той се страхуваше, а гласът му звучеше отчаяно:

– Какво още може да ми донесе утрешния ден.

Имаше чувство, че стои на ръба на дълбока тъмна бездна.

Беше безпомощен и отчаян.

Събитията свързани с хората, които обичаше, бяха извън неговия контрол. С нищо не можеше да им помогне.

Така го завари приятелят му Асен. Той напълно го разбираше, защото бе преминал през всичко това.

Сега знаеше, кой може да помогне на приятелят му.

За това каза:

– Кольо, Божията план за бъдещето може да те изпълни с надежда още сега.

Никола повдигна глава и изгледа приятеля си с помътнели очи.

Асен го потупа по рамото и добави:

– Ти и аз можем да гледаме напред с надежда, защото имаме благословената увереност за Небето, Дома на нашия Отец.

Лека усмивка се разля по лицето на Никола.

Асен го прегърна.

Никола се разплака, а в сърцето му се бе пробудила надеждата за настоящето и бъдещето.

Марин с група приятели се бяха събрали в една беседка. Тъй като времето бе хубаво, те дълго беседваха.

– Време, което прекарваме тук на земята, е от първостепенно значение, – отбеляза Кирил.

– Никой от нас не можем да си върне дните, прекарани в лекомислено преследване на нещата от света, – забеляза Недялко. – Няма да можем да си върнем времето, прекарано извън Божите намерения, да получаваме и даваме любов.

– Времето ни тук е твърде ограничено и твърде важно, за да го изразходваме в тъга, болка, стрес, грях и светски стремежи, – съгласи се Минчо.

Светослав гордо изтъкна:

– Ако искаме да се възползваме максимално от този живот, трябва да се научим да фокусираме времето си върху общението ни с Бога.

– Да наблюдаваме как прекарваме времето си е един от най-добрите начини да оценим състоянието на сърцата си, – изтъкна Борис.

Петьо махна с ръка:

– Ако прекарваме цялото си време в работа и мислене за нещата от света, тогава все още не сме достигнали до пълното откровение за Божите цели за нас.

– А ако прекарваме по-голямата част от времето си просто в преживяване на дните си, опитвайки се да намерим щастие, вместо да търсим лицето на нашия небесен Баща, за да получим превъзходна радост, тогава все още не сме предали изцяло живота си на нашия Цар, – подчерта Стефан.

Калин поклати глава:

– Времето е изцяло наше и ние можем да правим с него каквото поискаме.

Жельо се намръщи:

– Точно сега трябва да решим, да използваме времето си по-най-добрия начин според Божите намерения. Днес е необходимо да спрем да губим ценни минути за мимолетни и преходни неща. Нужно е да инвестираме във вечните и плодоносни цели на нашия Баща.

– Забележете, – повиши глас Кирил, – Той ни дава мъдри сърца, за да концентрираме живота си върху срещите ни с Него. Бог обитава вътре в нас. Той е готов да ни води така, че да имаме целенасочен живот.

Накрая Минчо обобщи:

– Нека отворим ума и сърцето си за Божия Дух и да живеем според Неговата воля. Тогава ще намерим мир, радост и цел в начина, по-който ще инвестираме времето си.