През ранните години Станко бе добро дете, но в гимназията се събра с лоши приятели.

С течение на времето той прие техните ценности, навици и начин на живот.

Една вечер Станко вечеряше с баща си, майка си и сестра си. Тогава баща му се изправи и го изобличи, за греха, който бе извършил.

Да, той бе направил грешния избор и сега трябваше да поеме отговорност за това.

Станко изтръпна:

– За това, което съм направил, трябва да бъда наказан за една година.

Дойде Исус и го докосна. В Станко настъпи промяна.

Той попита баща си:

– Мога ли да изляза тази вечер?

Баща му го погледна в очите и отговори:

– Вярвам в теб. Ти имаш това, което ти е нужно. Просто се прибери в десет и половина.

Това промени окончателно живота на Станко, благодатта получена от баща му бе напълно достатъчна. Бащата даде втори шанс на сина си.

„Когато благодатта се нанесе, вината се изнася“.

Михаил работеше като касиер в Националната банка.

Един петък той излиза от банката с хартиена торба, която съдържа милион и половина долара и никой повече не го видя.

Банката разбра, че парите ги няма чак в понеделник. От петък до понеделник бе достатъчно време Михаил да избяга и да се укрие.

Той прие нова самоличност. Започна нов живот.

През годините разследващите преследваха следи из цялата страна. Случаят му стана известен като „Най-търсения“ и „Неразкритата мистерия“.

Михаил бе добър баща, съпруг и приятел. Бе харесван от приятелите и клиентите си. Той беше обикновен човек, в типично малко градче, но никой не знаеше,че е беглец от правосъдието повече от петдесет години.

В последните си години продаваше луксозни коли. Дори успя да се пенсионира.

Разболя се от рак и умря на седемдесет и пет години.

От къде се знае всичко това?

На смъртния си одър Михаил разкри истинската си личност пред семейството си:

– Аз извърших най-големия неразкрит обир през 19 …. Тогава успях да избягам и да се скрия. Наложи се да си сменя името и лицето си ……

Тайна, която бе крил повече от петдесет години.

Не можем да чакаме до края на живота си, за да признаем слабостите си. Божията сила идва от автентичността, а не от измамата.

Скриването на истината за себе си пречи на Божията сила. Бог не благославя престорената ни версия.

Силата идва на истинското ти, а не на фалшивото, престореното и фалшивото.

Когато признаем нашите грешки, борби и грехове, Божията сила идва върху нас, но Бог не може да излекува това, което ние не разкриваме.

Всички имаме слабости, но когато ги признаем, Бог може да ни използва по мощен начин.

Това бе ежедневието на Иван.

Около 8:00 ч. сутринта неговата млада съпруга Мартина му помагаше да се облече, защото поради немощта на старостта си, той не можеше да прави това сам.

Трудно се придвижваше. С мъка вдигаше ръцете се поради ревматоидния си артрит. Затрудненото му дишане подсказваше за емфизем.

Мартина го въвеждаше в хола, като го подпираше под мишниците.

Прегърбен гръб, отпусната глава, влачещи се стъпала …

И все пак, преди да седне за закуска, Иван се отправяше към пианото.

Той сядаше с големи усилия и с видима мъка повдигна подутите си, деформирани от артрита пръсти над клавишите.

И ставаше чудо.

Пръстите му бавно се разтваряха, протягайки се към клавишите
като цветни пъпки, които се обръщат към слънцето.

Гърбът му се изправяше. Дишането му ставаше леко и свободно.

Зазвучаваха началните тактове от „Добре темперираното пиано“ на Йохан Себастиан Бах.

Докато свиреше, той си тананикаше, а по-късно отбелязваше:

– В такива моменти сякаш ми говори Бах – и полагаше ръка върху сърцето си.

Пръстите му добили сила и гъвкавост, се плъзгаха по клавишите с голямо умение.
Изглеждаше сякаш се бе слял напълно с музиката.

Тялото му вече не изглеждаше сковано и прегърбено, беше гъвкаво и грациозно, без следа от артрита.

Когато приключеше със свиренето, Иван се изправяше изпънат и строен, дори изглеждаше, сякаш е станал по-висок.

Той отиваше до масата с лекота, без ни най-малък признак на влачене на краката и се наслаждаваше на закуската си, докато разговаряше оживено.

След това излизаше на разходка край брега.

Един човек, наближаващ деветдесетте и обременен от болести, успя да забрави страданието си поне за известно време, защото в живота му имаше нещо много по-важно.

Тук няма никаква голяма мистерия, това се случваше всеки Божи ден.

За Иван творческият акт беше източник на вътрешна сила.

Той бе изцяло погълнат от творческата си работа, от дълбокия стремеж да постигне възвишената цел, която си бе поставил.

И резултатите не закъсняха.

Иван притежаваше силен дух и остана творчески активен. Той бе жизнерадостен човек, който изпитваше естествена близост към другите.

Притежаваше дарбата бързо да вниква в проблемите, вълнуващи приятелите и гостите му, и реагираше на всичко, случващо се около него, с искрено и всеотдайно участие.

Групичката жужеше като разгневени пчели в кошер.

Дамян размахваше гневно ръце:

– Колко често прикривате, изкривявате, скривате или замъглявате истината? Всеки нека се наблюдава поне един ден.

– Лъжем непрекъснато през целия ден, – бе категоричен Пламен.

– Има учтиви лъжи от рода на: „Много бих искал да дойда, но вече съм ангажиран другадестил

читател

живот

“ вместо отказ или „Мисля, че стилът ти на писане е твърде изтънчен за нашите читатели“ т.е. „Лошо пишете“, – усмихна се Калин.

– Като говорим за видове лъжи, – поклати глава Тони, – трябва да споменем и тези в семейния живот. „Ти винаги . . .“ или „Ти никога . . .“ , които не само са неверни, но се използват за нараняване.

– Преувеличаване има и при християните, – понадигна се Тодор.

– Това е невъзможно, – възкликна Васил.

– Да си чувал нещо от рода на: „Това е такова благословение. Господ беше беше сред нас. Беше просто невероятно“.

– И какво не е наред в такова изказване? – повдигна вежди Васил.

– Господ може да присъства и да има благословение на мястото, но когато се говори това за всяко такова събитие си е просто наглост.

Обстановката се нажежи.

Добри успокои топката:

– Има и „благородни лъжи“, с които прикриваш приятел, вместо да му направиш забележка за начина му на живот.

– Забравихте бизнесмените, които предлага свои продукти, – вдигна ръка Станчо. – „Държим на качеството“ казват те, а всъщност пробутват дефектни продукти или такива, които не действат според инструкциите.

Камен въздъхна:

– Непрекъснато изливаме поток от лъжи. Нашият език е буйно зло. Поради гордост говорим прекалено много или грубо, а поради страх казваме прекалено малко или неискрено.

– Причина за това са неправилните мотиви, – отбеляза Огнян.

Всички се съгласиха.

Мони погледна приятелите си и попита:

– Знаете ли, че гробището е най-богатото място на земята.

Последва моментална реакция:

– Глупости.

– Това е невъзможно.

– От къде ти хрумна такова нещо?

Мони вдигна ръка, за да успокои приятелите си.

– Там са погребани мечти, които никога не са били преследвани, – сви един от пръстите си на дясната ръка Мони, – призивите, на които никой не се е подчинил и целите, които не са осъществени.

– Повечето хора не губят живота си наведнъж, – отбеляза Тони. – Това става бавно чрез разсейване, компромиси и комфорт. Безкрайни купони. Пристрастяването е маскирано като свобода. Часове, загубени от превъртане, вцепеняване и избягване на отговорност.

– Странното е, че в началото нито едно от тези неща не се чувства да е опасно, но с течение на времето те заглушават спешността, – забеляза Тошо.

– Писанието казва, че трябва да изкупваме благовремието…. – задълбочи разговора Пепи.

– Какво означава „да изкупваме благовремието“? – полюбопитствува Досьо.

– Това означава да се откупи обратно, да се спаси от загуба, – опита се да обясни Пепи.

Всички го гледаха в недоумение, за това той продължи:

– Да се възползва максимално от всяка възможност. Все едно някой умишлено вади време от отпадъци и го поставя на работа с цел. Изкупителното време не означава да правиш повече, а да реагираш бързо на Бога. Подчинението често е чувствително към времето. Когато Бог ви побутне да прощавате, да говорите, да служите, да се молите, давате или да излизате с вяра, забавянето може да се превърне в непокорство.

Някои махнаха с ръка, а Атанас се изпъчи:

– Ти цяла проповед ни изнесе за твоя Бог.

Пепи вдигна рамене и прибави:

– Наследството се изгражда в обикновените моменти, казвайки „да“, където си. Да бъдеш верен на невиждани места. Да внимаваш на малки възможности, които изглеждат незначителни, но са тежки с цел. Нямате нужда от нов сезон, за да се подчиняваш на Бог, просто осъзнай сезона, в който вече си.

Повечето бяха престанали да го слушат, но Пепи се бе засилил и не млъкваше:

– … потенциалът сам по себе си не е наследство. Той трябва да бъде настроен. Това, на което последователно се подчинявате, оформя това, в което в крайна сметка се превръщате.

Групата се разпръсна.