Петър се възмущаваше:

– Колко е лошо да си неискрен.

– Взаимоотношения изградени на доверие се рушат от лъжи, – добави Симеон.

Мая се засмя:

– Любещите думи са като прекрасни подправки смесени с дните.

– Но лъжите са като земетресения в ума и отрова за душата, – тръсна глава Славчо. – Те създават хаос и човек вече не може да се довери на никого.

Данчо подскочи:

– Разпространяват се като чума от този, който не може да каже истината.

Рени повдигна вежди:

– Има много причини да бъдем изкушавани да лъжем или да изопачаваме истината. Понякога може да си мислим, че това е най-добрият начин да защитим себе си или другите.

– Но чрез Христовата любов, чрез Неговия Дух, който действа в сърцата ни, ние се учим на различен начин, който е преобразен от състрадание, благост, смирение, кротост и дълготърпение. Учим как прошката и любовта могат да създадат онзи вид доверие и мир, които носят покой на душите ни, – заключи Кольо.

Дядо Петко се оплакваше:

– Вчера усетих стягане в гърдите. Имах проблем с дишането и силни болки. Мислех, че съм получил инфаркт.

– Когато човек правилно разпознава симптомите, не бива да ги пренебрегва, – наблегна чичо Стоян. – Трябва да спре и да разбере – забеляза Митко. – Ако мислим, че тези признаци са за сърдечен удар, можем и да грешим. Възможно е това да се окаже реакция на тялото при стрес.

Михаил замахна с ръка:

– Сърдечните пристъпи са опустошителни и отнемат живота на твърде много хора.

– Но симптомите на духовен инфаркт също са опустошителни, – възрази Здравко.

– Духовен инфаркт? – реагираха учудено няколко човека.

– Това е, когато спираме да сънуваме, не желаем да се молим, губим вярата си, вече не се надяваме на нищо, спираме да обичаме, – поясни Здравко. – Вместо да прегръщаме живота, ние го анализираме. Не преследваме мечтата си, а се задоволяваме с нещо поносимо и предвидимо. Избираме скуката, защото тя просто има повече смисъл.

Стефан се намести по-добре на стола си и добави:

– Като деца се раждаме с духовен компас, чрез който получаваме големи очаквания. Като възрастни животът обикновено се превръща в поредица от изчислени рискове. Приключението е анулирано и очакването умира. Задоволяваме се с … ами … по-малко.

– Но тъй като ние познаваме причините, поради които спряхме да живеем, мечтаем и вярваме, можем да обърнем техните ефекти върху нашия живот. А именно да преследваме мечтите си и да се борим за съдбата си, – обади се Марин, мълчаливецът в групата.

– По същия начин можем да променим това, което влиза в сърцето ни и се научим как да упражняваме Божията истина, с една единствена цел да обърнем дългосрочните ефекти на духовния инфаркт.

Борис бе доста възрастен. Отдавна се бе пенсионирал. По здравословни причини трябваше да се откаже от шофирането.

Живееше сам.

– Въпреки всичко, се нуждая от помощ, – споделяше той с приятели. – Трябва да взема покупките си, да купя от аптеката лекарства, а в неделя някой трябва да ме закара на църква.

Борис обичаше дните в дома си.

– Наслаждавам се на безплатна музика за поклонение онлайн и библейско преподаване по телевизията през целия ден.

Той прекарваше дните си заобиколен от Писанието, молитва и хваление.

Навиците, които поддържаше, бяха резултата от това, къде бе засадено сърцето му.

Намерил благоволение в Бога, Борис се наслаждаваше на Неговата истина. Често размишляваше върху нея, за това не следваше бунтовния модел на този свят.

Трудности има всеки, но живот установен в пътищата на Господа “ е като дърво, посадено край водни потоци. . . чийто лист не повяхва“.

В зависимост от сезона на живота ни не винаги сме в състояние да прекарваме повече часове на ден в изучаване на Библията.

Въпреки това, Исус засища всеки, който е жаден, който дойде при Него, а Светият Дух изпълва Неговите последователи като река.

Можем да натопим сърцата си в живата вода чрез хваление и разсъждение върху Писанието, а също и чрез грижа за другите, говорене с Бог, докато работим или молим за прошка, когато сбъркаме.

Следвайки Божията мъдрост, ние поставяме сърцата си в плодородна почва. Този живот се нарича праведен и Бог бди над него.

В групата пак бяха се върнали на въпроса:

– Защо не споделяме вярата си?

– Обикновено човек говори за това, което обича, – наклони леко глава напред Милен.

– Така е, – съгласи се Генчо. – Моя дядо постоянно ни говори за градината си, където обича да ходи и с голямо желание обработва.

– Леля Мария пък непрекъснато говори за внуците си, – размаха ръце отегчително Мая. – Колко прекрасни били. Какво правели и т.н.

– Естествено е да говорим за нещата, които обичаме, – потвърди и Тодор. – За това с радост споделяме около какво е изграден живота ни.

– Мисля, – смръщи вежди Деси, – че има много причини да не споделяме вярата си…

– Но една , която е доста неудобна, е, – прекъсна я Найден, – , че не обичаме Бог и животът ни може да не е изграден около живота с Него в Неговото Царство.

– Не се ли изсилваш малко? – попита Стефан.

– Но помислете за това, ако всички около вас знаят любимия ви футболен отбор, но не много за вашето ходене с Христос, тогава? – Найден леко присви очи.

– Независимо дали приемате това или не, – сбърчи нос Милен, – но за да бъдете добри свидетели за Господа, ще трябва да изградите своя ежедневен нормален живот около Христос.

Всички се съгласиха.

Това бе наистина малко селце, но по необясними причини вечер хората му оставаха без ток.

Когато се оплакаха на местната електрическа компания, експертите бяха озадачени:

– Не откриваме никакви проблеми в електрическата мрежа.

Мъжете от селото се събраха и решиха:

– Да се организира отряд, който да наблюдава селото и да намери причината за прекъсването на тока вечерно време.

Тази идея се оказа повече от добра.

Скоро отрядът от доброволци залови местната млада жена Юлия.

Един от тези, които я бяха хванали, негодуваше срещу нея:

– Тя спирала тока на съселяните си. И Защо го е правила? За да се срещне под прикритието на тъмнината с приятеля си.

– Защо на тъмно, какво ѝ е пречело да го прави явно? – попитал един от селяните, който не бе участвал в доброволната група. – И ние някога сме били млади, и сме се влюбвали.

– Тони, нейният възлюбен, – уточни друг, – е от онова село, дето сме постоянно във вражда с тях. И девойката не е искала да се знае, за връзката ѝ.

След като тайната бе разкрита съселяните на Юлия бяха готови да набият Тони, но той избяга и доведе хора от неговото село да се бият с тези, които го бяха подгонили.

Двете враждебни групи се събраха и тъкмо се готвеха да започнат боя, когато Петър най-старият човек от селото на Юлия се провикна:

– Спрете! Какво правите?

– Дядо Петре, ти не се меси в нашите работи, – скочи пред него Калоян.

– Деца, не си заслужава да се биете, – каза кротко старецът. – Не е ли по-добре да ги оженим? Така и ние ще имаме всяка вечер ток и двамата млади ще бъдат заедно.

Мъжете закимаха с глави в знак на съгласие.

– Добро е това, – каза Симеон от селото на Юлия.

– Нека тази сватба бъде първата стъпка за премахване на враждата между нашите села, – обяви тържествено Васил, кмета на селото на Тони.

Бе небивало веселие. Хората се радваха, прегръщаха и си искаха прошка един от друг.

За наша радост тази почти Шекспирова любовна история завърши щастливо.