Те бяха една прекрасна двойка – Влади и Ирена. Много се обичаха. Влади при всеки възможен случай се стараеше да изрази любовта към жена си. Ирена беше красива, чувствителна, но със крехко здраве.

Но започна войната и Влади трябваше да замине на фронта. Там премина през много трудности и изпитания, но всеки път се отърваваше на косъм и оставаше жив.

Всеки ден Влади се молеше на Бога:

– Господи, помогни ми да оцелея, за да се върна у дома при съпругата си, която много обичам.

Мисълта, че отново ще я прегърне, сгряваше душата му. Това му помогна да издържи глад, студ и дори едно раняване.

Когато войната свърши, Влади бе много щастлив. Той сякаш на крила се носеше към дома си.

Когато наближи селото си, Влади срещна приятел, който също бе оцелял през войната. Те споделиха премеждия и трудности, през които бяха минали.

– Оцеляхме, – каза приятелят му Кольо, – но такова ли изпитание трябваше да се падне точно на теб?!

– За какво изпитание говориш, – попита Влади, а сърцето му се сви.

– Нима нищо не знаеш? Жена ти е била тежко болна. И тя е успяла да оцелее, но сега лицето ѝ е обезобразено, – съчувствено каза Кольо.

Влади се свлече на земята и се разплака.

Едва привечер той доби смелост и се прибра у дома си. Когато Ирена го видя, не можеше да му се нарадва:

– Благодаря на Бога, че се върна жив и здрав.

Когато седнаха на масата, Ирена усети, че нейният любим е загубил зрението си.

„Навярно е ослепял сред раняване“, – помисли си Ирена.

Но тя реши да не го пита за случилото се, за да не му причини излишни страдания.

Ирена, както и преди се грижеше за него, като любяща съпруга.

Така двамата живяха заедно още 15 години.

Поради неизлечимото си заболяване Ирена почина. Влади затвори очите ѝ …. и отвори своите.

През всичките тези 15 години той се преструваше на сляп, за да не се умножат страданията ѝ.

Ето какво означава да обичаш истински, да се направиш на сляп, за да не нараниш другия.

Денят бе хубав. Слънцето грееше ярко и приветливо, а вятърът съвсем слабо полюшваше клоните на дърветата.

Младен бе малко момче, което скоро бе навършило пет години. Днес щеше да посети празничния детски спектакъл в кукления театър.

С него тръгна кръстницата му, млада красива жена, която много обичаше децата.

– Лельо Ели, – каза Младен, – хайде да купим цветя, за да ги подарим на някои от артистите след представлението.

– Добра идея, – усмихна се кръстницата.

И двамата бодро закрачиха към близкия цветарски магазин. След като се въоръжиха с по един букет, с добро настроение се отправиха към театъра, където щяха да наблюдават празничния спектакъл.

Много смях, усмивки и изненади поднесе представлението на децата. Залата се наелектризира от радостни възгласи и емоции.

Когато спектакълът свърши, всички актьори излязоха на сцената. Няколко деца  се качиха при артистите и им подариха цветя.

Всеки получи букет с изключение на мъжа, който играеше ролята на крава. Той стоеше от страни, а лицето му бе тъжно.

Това не остана незабелязано за Младен и той припна към актьорът, на който никой не бе подарил цветя.

Когато момчето му подаде букета, широка усмивка се разля по лицето на мъжа. Изведнъж силните му ръце вдигнаха високо Младен.

Актьорът се усмихна на публиката. Помаха с букета към зрителите, сякаш казваше:

„Вижте, на мен също подариха цветя! И аз на някого съм се харесал!“

А Младен сияеше. Малкото момче осъзнаваше колко радост бе донесло на този грамаден и силен мъж.

Хубаво е да зарадваш някой, който се чувства нещастен и отхвърлен. Тогава сърцето ти запява, а от теб се усеща прилив на много радост и любов.

Александър имаше красиво и дълго име, но за беда тялото му бе силно деформирано.

Походката му отстрани изглеждаше подскачаща. Колко пъти деца вървяха след него и го имитираха, а след това се заливаха от смях.

Често след себе си Александър чуваше обиди и присмехи:

– Ей, урод такъв, кой те е пуснал тук!

– Гледай, колко е смахнат този, направо да си паднеш от смях …

– Какво грозно дете, защо не са го уморили веднага след раждането му!

– Това и на човек не прилича! Ей от Марс ли си паднал?!

– На тоя му липсва нещо, за това е тръгнал да си го търси …

Александър ги слушаше, но им отговаряше с усмивка и им казваше:

– Здравейте! Бъдете здрави! Нека денят ви бъде благословен.

Зад него децата се кривиха, плезеха и въртяха ръце, все едно казваха: „Този е луд за връзване…“

Никола за разлика от другите деца го съжаляваше. Сърцето му не даваше да се подиграва на това недъгаво момче. Той често го придружаваше, когато го видеше навън и възмутено гонеше присмехулниците:

– Как не ви е срам, да му си присмивате? – питаше ги Никола. – Ако вие бяхте на негово място, как щяхте да се чувствате, ако така се отнасяха със вас?

Някой от децата гузно навеждаха глави и бягаха, но други продължаваха да сочат с пръст Александър и да му се присмиват.

Веднъж Никола го попита:

– Сашо, как можеш да им се усмихваш и да им пожелаваш здраве на тия? Нима не им се сърдиш, когато те обиждат и подиграват?

Александър го погледна кротко и му отговори:

– Когато съм на пазара, мога да похарча само толкова, колкото имам в портфейла си.

– Но какво общо има това с тяхното отношение към теб? – прекъсна го бързо Никола.

– Същото е и при общението с хората, – засмя се Александър. – Аз мога да изявя към другите само това, с което е изпълнена моята душа.

Сърце изпълнено с любов, може да дарява другите само с любов, защото за друго там няма място.

Симеон бе отзивчив човек, често помагаше на другите. Но започнеше ли някой да го хвали, размахваше ръце и сменяше веднага темата.

Той имаше един много добър приятел, Тодор Стилянов, който работеше като психиатър.

Двамата често се виждаха и обменяха мисли и знания.

В края на декември, в един мразовит ден, двамата седяха в едно кафене и отново говореха по въпроси, които ги вълнуваха.

– Когато наближи Рождество, – каза Симеон, – си мисля за множеството хора, които са самотни и отрудени по това време.

– Около празника има голям наплив на пациенти, – засмя се Тодор, – В тези празнични дни, те най-силно усещат самотата и че са отхвърлени.

– Именно на Рождество Бог ни напомня, че не сме сами, – въодушевено започна Симеон. – В живота, смъртта и възкресението на Исус, Бог ни показа любов и помирение, спасява ни от самотата и празнотата вътре в нас.

– Да, – въздъхна Тодор, – Ние не сме сами. Бог слезе от небето, за да ни разкрие любовта си към нас.

– През тези Рождественски дни можем да сме сигурни, – каза Симеон, – че Исус е близо. Той идва при нас и ни носи надежда. Прощава греховете ни, укрепва нашата вяра и изцелява духовните ни рани.

– Той е готов да изяви Своята милост, – тъжно поклати глава Тодор, – само чака нашето разрешение, да се намеси.

– Рождественската вест не се е изменила през последните две хиляди и повече години, – Симеон възторжено ръкомахаше с ръце. – Празникът ни напомня, че не сме сами.

– Много пъти съм казвал на пациентите си: „Ак се чувстваш сам на Рождество, покани Христос у дома си и отвори сърцето си за Него, – сподели Тодор.

– В тези дни около Рождество търся някой, който се чувства изоставен, отхвърлен и самотен, и се старая да проявя внимание и любов към него, – каза Симеон. – В такива моменти се чувствам удовлетворен, защото съм бил полезен ….

Двамата приятели още дълго говореха за взаимоотношенията между хората и за възможностите, които пропускаме да дарим някого с капчица любов….

Поваля, но това сняг ли беше?! Задържа се малко бял снежец върху тревните площи, но пътищата останаха непокрити.

Свилен скучаеше между стените на празния апартамент и за това се обади по телефона на приятелят си Филип:

– Нямаме вече учебни занятия, времето е прохладно, тъкмо за разходка. Какво ще кажеш, а?

– Идвам веднага, – бързо се отзова Филип.

Когато се събраха, тръгнаха бързо към парка. Двамата крачеха бодро и се наслаждаваха на дърветата и храстите, които едва бяха покрити с прозрачни бели пелерини, през които прозираха оголените им снаги.

– Наближава Рождество. Замислял ли си се, какво е станало, когато Христос е дошъл на земята? – попита Свилен, когато преминаха покрай една платформа на която бе изобразен Младенеца в ясли, с Йосиф, Мария, овчарите и мъдреците.

– Виждаш ли това малко Бебе във Витлеемските ясли? – попита Филип като отправи очи към импровизираната сцената. – То пораства. Бил е разпънат и възкръсва. И след всичко това светът е станал вече по-друг.

– Благодарение на Неговото състрадание светът е станал по-състрадателен, – възкликна Свилен.

– А Неговото изцеляващо докосване, направи света по-хуманен, – добави Филип.

– Поради това, че той толкова самоотвержено служи на света, хората станаха по-великодушни.

– Христос даде надежда и смисъл на живота за всеки човек.

– Без Него, – поклати глава Свилен, – ни очакваше само неминуема гибел.

– Забележи, – каза Филип, – без Христос молитвите ни не биха достигали до Отца. Нямаше да има изкупление на греховете ни, нито прошка, …

– Няма и Спасител!

Момчетата вървяха и в най-малките неща откриваха красота, нежност и много любов.

– Христос дойде в този свят и той стана по-добър! – констатира Свилен.

– И ние можем да станем добри, – засмя се сърдечно Филип, – ако отворим сърцата си за Него!