Стоян стоеше смутен в стаята си. Майка му надникна и само по стойката му разбра че нещо тревожеше сина ѝ.

– Какво те измъчва? – попита тя.

Стоян вдигна глава. В очите му се четеше болка и отчаяние.

– Как отразявам Исус в живота си? – Стоян сбърчи нос.

– Неговата светлина в нас разкрива тъмнината на греха, бунта и невежеството в света около нас, – обясни майка му.

– Да, но те ме отхвърлят, – смръщи вежди Стоян.

Майката се усмихна:

– Това е напълно естествено. Щом те живеят в тъмнина, светлината в теб ги кара да се чувстват неудобно.

Стоян само въздъхна, а майка му продължи:

– Нашия свят живее в духовен мрак. Хората са отделени от Бога, но те са се приспособили и се чувстват комфортно в „зоната на здрача“.

– Все пак могат да видят, сравнят и да преценят, – вметна Стоян.

– Те може да не са в състояние да „видят“ ясно Бог, другите или себе си, но виждат достатъчно добре, за да „се справят“ в живота.

– Как мога да им покажа Исус? – прозвуча отчаяние в гласа на Стоян.

– Когато човек, който принадлежи на Исус Христос, живее живот, който отразява:
Неговата почтеност, морал и чистота; Неговата святост, праведност и истинност; Неговата доброта, благочестие и благодат.

Стоян само махна с ръка, а майка му прибави:

– Светлината в твоя живот може да накара другите да реагират със спонтанно отхвърляне, но бъди насърчен! Светлината не само разкрива тъмнината, но и царува над нея.

Пена клатеше глава:

– Често се чудя дали животът ми в комфорт не е по-скоро пречка за християнската зрялост, отколкото помощ или благословия?!

Приятелката ѝ Галя я погледна изпитателно:

– Разбира се, не трябва лекомислено да гледаме на безопасността, сигурността или трите хранения на ден. Знам, че това са благословии, за които безброй мъже, жени и деца по света копнеят и се моля да ги имат.

– И все пак, липсата на изпитания, ме затруднява да бъда свързана с толкова много от Новия завет и героите на вярата, – сбърчи нос Пена.

– Ако нашата вяра изисква малко, тя има малко значение, – отбеляза Галя.

– Ето, – въздъхна дълбоко Пена, – Христос ни кани да дойдем и да умрем, да го последваме по пътя на кръста, и макар че за мнозина в съвременния свят това може да не изглежда като изключително физическо страдание или изпитания, поканата е не по-малко реална.

– По-скоро трябва да си зададем въпроса, – Галя повдигна показалеца на дясната си ръка нагоре. – Вярата ни в Христос някога променила ли е живота ни до такава степен, че доброволно и съзнателно да сме си отворили място, където да рискуваме, заради другите?

– Искаш да кажеш, дали сме достатъчно жертвоготовни по начин, която ни струва нещо ? Мисля, че в противен случай сме в беда, – уточни Пена.

А Галя прибави:

– Само защото е възможно да се избегнат тези ситуации в нашата съвременна епоха, не означава, че е мъдро или вярно.

– Всъщност, – Пена повдигна вежди, – все повече се убеждавам, че трябва активно и целенасочено да търсим начини да излезем от зоната си на комфорт и да се отдадем за другите в името на Исус Христос, защото това е единственият живот, който наистина си струва да се живее.

Стенли работеше на 81- я етаж на Южната кула на Световния търговски център, когато видял самолет, летящ директно към него.

Той бързо се пъхна под бюрото.

– Господи, – отчаяно почна да се моли Стенли, – страх ме е. Не мога да направя нищо. Моля Те поеми контрола.

След ужасяващия удар Стенли бе заклещен зад стени от отломки.

Той се молеше и викаше за помощ.

Брайън, който работеше три етажа по нагоре го чу и му отговори:

– Къде си? Идвам при теб.

Брайън намери Стенли и двамата през развалините и тъмнината се промъкнаха осемдесет етажа надолу по стълбите.

Те бяха от осемнадесетте оцелели от зоната на удара.

Бог не ни е обещавал избавление във всяка трудна ситуация, с която се сблъскваме, но можем да бъдем уверени, че Той чува молитвите ни и ще върви редом с нас през всичко.

Костадин бе зависим от наркотици. Той крадеше за да финансира наркотичната си зависимост. В града имаше репутация на най-добрия крадец.

Един ден Христос го срещна и животът му се промени.

Вместо да се фокусира върху пари или наркотици, всичко, за което може да мисли, бе да казва на всеки човек, когото срещне:

– Знаеш ли какво направи Исус за мен ….

Господ бе променил животът му и той искаше останалите да научат за това.

Скоро Костадин установи, че не може да споделя добрата новина със собствени сили, за това започваше деня с въпроса:

– Исусе, какво искаш да направя днес?

Там, където живееше имаше строга забрана за споделяне на Евангелието. Той знаеше за последствията, но това не го спря да свидетелства на хиляди хора, с които се моли да приемат Христос за свой Спасител.

Един ден бе арестуван и той си каза:

– Бог сигурно иска да свидетелствам на някого в този затвор.

Той беше оставен сам с двама много сериозни престъпници за 15 минути в зоната за задържане. Времето му беше кратко, затова побърза да им свидетелствува за Христос, като им каза:

– Бог ме изпрати да ви кажа, че ви обича и иска да ви спаси …..

Те го изслушаха и откликнаха на добрата новина.

Полицай дойде и каза на Костадин:

– Свободен си. Можеш да си вървиш.

Преди да си тръгне, той се върна при закоравелите престъпници и ги прегърна, докато плачеше заедно с тях.

Така той се научи на следното:

– Бог може да действа чрез доброволен слуга дори в изпитания.

Друг път Костадин беше арестуван и хвърлен в затвора, защото беше довел млад мъж до Господа. Бащата на този човек беше член на охранителната полиция.

След ареста си той прекара часове в стаята за разпити, дни в изолация, а след това беше поставен в стая с над 400 престъпници.

Тогава Костадин видя как двадесет и четирима затворници повярваха в Христос за осем дни. Двама от тези нови вярващи бяха осъдени за убийство и чакаха екзекуциите си.

Когато Костадин размишляваше в затвора установи следното:

– Когато Бог ни изпраща на някое място, Той ни подготвя и екипира за там. Знаех, че имам мисия в този затвор.

Петър Игнатов се пенсионира. Безделието му тежеше и той реши:

– Ще започна да засаждам дръвчета в нашия райони и то между двата най-оживени пътища на града.

Така за десет години се появи лента от дървета с дължина около три километра и половина и ширина стотина метра.

Първоначално околните гледали на начинанието с насмешка, а за дядо Петър казваха:

– Той е луд! Вместо да си почива на стари години, взел да сади дървета?!

Дойде време и съвестни граждани забелязаха:

– Старецът не се шегува. Хайде да му помогнем в засаждането.

– Хубава идея, – съгласиха се група младежи.

А Ицо добави:

– С дърветата получаваме цветя и плодове. Зеленината привлича птиците.

Чичо Димитър се усмихна и вдигна двете си ръце нагоре:

– Тези дървета даряват на хората прохладна сянка и свеж въздух.

В кметството обърнаха внимание на зародилото се течение от ентусиасти за засаждане на дръвчета и обявиха:

– Нека тази залесена зелена зона стане парк, където хората да почиват.