Докато лятото се влачеше бавно, майката на Марин подбираше най-хубавата храна за Лили. Слагаше по-хубавите мръвки в чинията ѝ, даваше ѝ най-сочните плодове и Лили знаеше защо го прави.

В края на август тя не се сдържа и попита Лили:

– Имаш ли нещо да ми кажеш, дъще?

Лили се скова. Винаги трепваше, когато я наричаше „дъще“. Лили не искаше друга майка да я нарича така, освен тази, която я беше родила. За нея жена, неспособна да ѝ вдъхне любов е безочливо, да предявява претенции за собственст върху нея. Когато я хвалеше, Лили разбираше, че тя иска да изкопчи нещо от нея.

– Не, – каза кратко Лили.

– Не си сигурна?

– Сигурна съм, че не чакам дете, ако това имате в предвид, – каза рязко Лили.

Жената сякаш не забеляза грубостта на снаха си.

– Но какво става с теб? – настоя тя. – Вие сте постояно с Марин заедно. Да не си нещо болна?

– Не, – още по-студено каза Лили.

– Тогава какво става? – натърти  тя. – През последните два месеца очаквам с нетърпение да ми кажеш, че очакваш дете.

– Тогава съжалявам, – каза с болка, готова всеки момент да се разплаче Лили, – че трябва да ви разочаровам.

Изведнъж жената сграбчи снаха си за ръката и я изви зад гърба ѝ. Погледна я яростно в очите и ѝ изкрещя:

– Да не всемаш нещо? Да не пиеш някаква отвара, която пречи на детето да се появи?

– Разбира се, че не, – разгневено възкликна Лили. – Защо да го правя?

Жената продължи още по-гневно:

– Защо изобщо се върна, сега Марин можеше да има и други момичета. Защо се върна, като не можеш да му родиш дете?

Лили плачеше и безпомощно се опря на стената:

– Съвсем не исках да разстройвам семейството ви, но Марин дойде и ме помоли …и аз се съгласих.

Какво можеше да направи? Самата тя искаше много да има рожба, но това постояно слухтене и намесване в живота им, пречеше на всеки изблик на спонтанна интимност …… Лили се сви на топка и зарида…….

Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Думата „любов“ може да означава много различни чувства.
Ние казваме, че обичаме новия си дом, обичаме да ходим на почивка край морето, обичаме сандвичи с мармалад, шоколад, ….., обичаме някои телевизионни предавания, но и че мъжът и жената се обичат.
Да обичаш съпруга си или съпругата си, не е същото като да обичаш сандвич със шунка.
Но най-голямата любов е любовта, с която ни обича Бог. Любов, която Той я е доказал на дело.
Не сте ли забелязали, че може да не забележите за любов, за която само са ви казали, но няма да се усъмните в любов, която е показана на дело.
В Библията е написано: „Но Бог препоръчва Своята към нас любов в това, че, когато още бяхме грешници, Христос умря за нас“.
Това е истинската любов! Ще откликнете ли на нея?

Марта Армитаж е чудесна жена дизайнер, която прави невероятни тапети ръчна изработка. Сега тя е на 84 години и все още продължава да създава уникални тапети и да ги отпечатва на една стара машина. Марта се занимава не само с производство, а по-скоро с дизайн на тапети.
Марта Армитаж е започнала да израборва тапети през 1950 г., но и сега тя не е много известен дизайнер. Нейни работи харесват движещите модата в дизайна като Илзе Кроуфорд, Тилда Суинтон и Стела Тенант. В многочислените им работи могат да се срещнат  декорации от Марта Армитаж.
Използвайки стара литографска преса от 1960 г. Армитаж е създала на нея всичките си известни работи.
Най-популярните работи на дизайнерката са: джунглата с птици, азбука, градина с дърветата, Соломоновия печат, градинари и др.
Своята работа Марта извършва в собствения си гараж, който има изглед към Темза.

Пристигнеше ли някой нов в блока, съседите го проверяваха веднага с техните „методи“.

Първо някакво недоразумение, после спорове, а накрая може да се стигне и до кавги.
На вратата чука съседът, възрастен човек с овехтели дрехи и очила на носа:

– Младеж купи си моркови, пресни са, току що от избата ги извадих.
И за да го убеди, мъжът бръкна в торбата извади един мръсен морков, отхапва от него и задъвка с наслажение.
Какво да го прави, възрастен човек, може би има нужда от пари. Младежът му подаде парите и взе торбата.

На другия ден жената на „продавача“ засече младежа на стълбите и му се разкрещя:

– Как можахте да лишите децата ми от моркови!

От вратата на един от апартамент се подаде рошава глава, погледна викащата жена и се усмихна:

– Пак ли твоя за продавач се е писал. А парите…. отново е пропил!

Вратата се тръшна силно, а зад нея се чу силен кикот.

Провървя му на този младеж!

От другата му страна съседът също обичаше да си попийва. Един ден го завари на улицата да се залива със студена вода от чешмата.

От него беше чул да казва:

– Виж каква ние крехка оградата, тук трябва да се построи здрава, най-малко три метра висока….

Това беше само в началото. След това всичко тръгна нормално.

Говореха с младежа, когато той отваряше дума. Децата му намигаха съучатничиски, а останалите го бяха приели.

Той бе станал един от тях, щом е издържал капризите и недостатъците им.