Тя бе малка пчела. Викаха ѝ Дори.
Тя не искаше да работи и негодуваше постоянно, когато я подканяха да свърши нещо.
– Животът трябва да бъде безгрижен и весел, – казваше Дори на всички.
– Но всички се трудят, – казваха ѝ останалите пчели.
– Ето вижте, – сочеше Дори една или друга буболечка. – Пеперудите безгрижно размахват криле си. Щурците весело си свирят и нищо не ги притеснява. Другите тичат насам натам, без някой да ги кара нещо да правят. Защо тогава трябва да събирам нектар и да го нося в кошера?
Един ден Дори избяга и се отдаде на приключения.
Срещна мравката, която носеше товар много по-голям от нея.
– Защо мъкнеш това тежко нещо? – попита я изненадана Дори.
– А зимата какво ще ям? – отговори с въпрос мравката.
Дори продължи пътя си навътре в гората.
Там срещна бръмбар, който ѝ обясни:
– Ако не се трудя семейството ми ще гладува.
Край реката Дори видя водно конче, което просто си летеше.
– Ето, това е, – примря от възторг Дори. – Летиш си и не те е грижа за нищо.
Когато водното конче я чу, сподели:
– Аз също работя, но намирам време и за забавление.
Дори се стъписа:
– И какво излиза? – каза тя на себе си. – Да се работи е необходимо и важно.
Тя се върна в кошера и заедно с другите пчели започна да събира цветен прашец.
Понякога изглеждаше, сякаш само обикаляше около ароматните цветя, но тя работеше, а работата ѝ носеше радост.
Халифът обичаше тайно да напуска двореца си, търсейки нощни приключения. Той обикаляше покрайнините заедно със своя везир. Така двамата разсейваха скуката си, която цареше в двореца.
