Мишо бе много радостен:

– Вчера установихме една важна истина. Дали умишлено или не, нещо ни оформя. Трансформацията следва вниманието ни, – заяви той.

– Промяната е резултат от това, което задържа вниманието ни с течение на времето, – подкрепи го Стойчо, – а това оформя вътрешния ни живот.

– Не това, на което се възхищаваме за кратко, или сме съгласни интелектуално, а това, към което се връщаме отново и отново, – допълни Мишо.

– Човешкото сърце отразява това, което многократно вижда, – добави Стойчо.

– Фиксираме очите си, настройваме умовете си, но това надхвърля един поглед, – разсъждаваше на глас Мишо. – Трябва да останем достатъчно дълго, за да може истината да премине от информация към трансформация.

– Забелязал ли си, двама души могат да чуят едно и също послание и да живеят много различен живот? – попита Стойчо.

– Не ставате промяна от това, което не си чул изобщо. Ти се превръщаш в това, което преразглеждате последователно, – заяви Мишо.

– Забележи, – кимна с глава Стойчо, – важно е как сърцето се пази или пренебрегва. Когато умът е претъпкан и неспокоен, истината рядко остава достатъчно дълго, за да се вкорени. Разсейването е опасно не защото е драматично, а защото е постоянно.

– На много хора вниманието им е разпокъсано, – смръщи вежди Мишо. – То е привлечено в твърде много посоки, за да може истината да се утаи.

– Когато погледът ти е закотвен върху Христос, върху Неговото Слово, промяната започва тихо, – надигна се на пръсти Стойчо. – Няма да забележиш веднага промяна. Трансформацията рядко е силна, но с течение на времето действията ти се променят. Просто спираш да цитираш Писанието и започваш да Го живееш.

– Нещо важно, което трябва да се отбележи, – вдигна ръка нагоре Мишо. – Гледането не е пасивно. Ти взимаш участие в него. Така даваш съгласие да бъдеш оформени от това, което гледаш пред себе си.

– Човек е благословен не, когато взема проби от Словото от време на време, – плесна с ръце Стойчо, – а когато остава ден и нощ с Него. Така животът му е стабилен, защото погледа му непоколебим.

Запитайте се днес честно, към какво се връща умът ви, когато е неохраняем? Защото посоката на вашето внимание оформя начина на вашето вървене.

Ана срещна Николай. Тя му се оплака:

– Чувствам се като изгубена. Нямам никаква цел. Не се гордея много с начина, по който се държа.

Николай наскоро бе преживял нещо подобно. Той се бе възстановил относно вярата си.

Николай сподели с Ана:

– Когато видях Бог като любящ грънчар, животът ми се промени и тогава получих надежда в трудния момент.

Двамата се ожениха и започнаха да се занимават с грънчарство като хоби.

Сега те предлагат курсове по грънчарство и насърчават участниците, казвайки им:

– Вие сте специални, създадени с определена цел.

Бог бе разкрил на пророк Йеремия своята способност да оформя и преобразява израилтяните. Да ги засажда или да ги изкоренява според техния отклик на Неговия съвет.

Той даде на Йеремия послание за покаяние и надежда за тях:

– Ще направи с теб, Израилю, както прави този грънчар.

Посланието на Йеремия беше провъзгласено на народа на Израел, но принципът важи и за нашия индивидуален живот.

Когато се отклоним от Божията истина в мислите и действията си, можем да се обърнем към Грънчаря за помощ, като признаем грешките си и Го помолим за напътствия и мъдрост, желаейки да променим пътищата ни.

Можем да Му се доверим напълно да ни преобрази с любящите Си ръце.

Бащата на Борко умираше от рак, а беше едва на петдесет години.

Борко убеди родителите си да се преместят при него, за да може да им помага.

Баща му харесваше тропиците, но вече не можеше да пътува. За това Борко прояви креативност.

Той оформи езеро зад къщата си, напълни го с риба и направи водопад, който се стичаше по скалите. Донесе три фургона с плажен пясък, добави лампи и факли и построи пластмасов навес за сянка.

Баща му прекара последните си дни, наслаждавайки се на райски остров в задния двор.

Действията на Борко отразяват хармонията между родители и деца.

Почитането на родителите може да е лесно за някои. За други е изключително трудно.

Има твърде много болка и недоверие. Стари рани отказват да заздравеят.

Можем да ги поверим на Бог, нашия Отец, който разбира тази болка. Той ни дава възможност да живеем в Неговата любов.

Лиляна погледна към събралите се момичета попита:

– Какво според вас е вярата?

– Просто признаването на съществуването на Бог, – заяви смело Милена.

– А може би това е ключа за благословения, – предположи Елена.

– Мнозина се борят с вярата, особено когато животът стане предизвикателен, – отбеляза Василена.

Лиляна се усмихна:

– Но какво ще стане, ако ви кажа, че вярата не е просто нещо, което имате, това е нещо, което живеете? Вярата е повече от моментно решение. Това е начин на живот, който избираме ежедневно.

– Съгласна съм, че има разлика между вяра и вяра, – поклати глава Даниела.

– Уточни по-ясно мисълта си, – повдигна вежди Жанет.

– Вярата често се отнася до интелектуално съгласие или приемане, че нещо е вярно. Например, може да повярвате в съществуването на Бог или историческите факти за Исус. В случая вярата обаче не е задължително да трансформира живота или действията ни.

– Демоните също имат вяра, – уточни Станка. – Знаят, че Бог съществува. Те признават властта на Исус. И все пак тяхното „вярване“ не води до подчинение или трансформация.

– Вярата води и до спасение, когато се съчетае с изповед, – добави Даниела. – Тя е достатъчна, за да ни спаси, но не стига, за да ни поддържа през житейските предизвикателства.

– Вярата започва да се развива, когато чуваме и приемаме Божието Слово, – опита да обобщи Лиляна. – За разлика от интелектуалната вярата, която признава истината, истинската вярата действа върху тази истина с пълно доверие в Божия характер и обещания. Вярата надхвърля умственото познаване на нещо. Тя обхваща доверие и дълбоко вкоренена увереност, която влияе върху поведението и решенията. Катрин Кулман казва: „Вярата е, когато спреш да вярваш само с главата си и започнеш да вярваш с живота си“.

Вяра е съзнателен избор и усилие. Тя действа дори, когато обстоятелствата подсказват друго.

Този преход не се случва автоматично. Той се развива, докато умишлено се ангажираме с Божието Слово и избираме да Му се доверяваме ежедневно, особено когато животът няма смисъл.

– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.