– Животът с Бога не ни създава имунитет срещу трудностите, а мир в тях, – заяви твърдо Цвятко.

– Не само мир, а любов и радост, – допълни Гечо.

– Какво всъщност представляват любовта, радостта и мирът? – попита Захари.

– Любовта е безкористната и всеотдайна към Бога и другите. Тя е активна и ни кара да поставяме нуждите на другите над нашите собствени, – отбеляза Любо.

– Тя приема истината, независимо от това, колко е трудно да я чуем, – снижи глас Петьо. – Тя дава от себе си, дори когато не ни се иска. Любовта не позволява на чувствата да диктуват изборите ни.

– Любовта е изпълнена с надежда. Тя е упорита и доверчива. Любещите хора държат омразата, апатията и самосъхранението далеч от себе си, – забеляза Стефан.

– А радостта? – подкани ги Захари.

– Радостта е дълбоко и трайно състояние на душата ни, което никакви обстоятелства, събития или хора не могат да ни откраднат. Това е наслада в Бога и изборът да се радваме на всичко, – поясни Цвятко.

– Тъй като обстоятелствата ни не ни управляват, промените в настроението ни не съществуват. Това не означава, че винаги сме в „добро настроение“, но можем да останем в необяснимо състояние на удовлетворение, – подчерта Гечо.

– Радостните хора не позволяват на нещастието, скръбта, тъгата или отчаянието да управляват мислите им или да насочват действията им, – подчерта Любо.

– Май нищо не оставихте за мира, – усмихна се Захари.

– Мирът е дълбок кладенец на увереност, че Бог е това, което е, и че ще направи това, което казва, – определи Петьо. – Мирът идва от почивката в Божите обещания.

– Това е избор, да работим с другите за обща цел, а не да настояваме на своето си. Мирът често е необясним и неразбираем, но ние го имаме или го нямаме, – спомена Стефан.

– Мирните хора не воюват с действията или думите си, защото знаят, че това не носи облекчение в никоя ситуация, – заключи Захари.

Всеки, който познаваше Филип можеше да каже за него:

– Той е добро момче. Работи повече от очакването и прави много повече без да сме го молили.

Само пастирът забеляза нещо нередно в поведението му.

– Ти се опитваш да спечелиш одобрението на другите и на Бога, за това толкова много се стараеш.

Филип се смути.

– Това са добри качества, когато ги даваш като дар на другите,– добави пастирът, – но никога не бива да ги използваш, за да спечелиш приемане и любов от хората или от Бога.

Филип още не бе убеден, че постъпва неправилно.

Тогава пастирът му го посъветва:

– Запитай се дали има някакъв дар, който можеш да дадеш на Бога, който Той да не притежава.

– Не, – в отговор Филип поклати глава.

Пастирът му се усмихна:

– Бог не може да бъде „купен“. Дарът на благодатта е безплатен. Щом това е вярно, какъв трябва да бъде нашият отклик? „Да вършиш правда, да обичаш милосърдие и да ходиш смирено с твоя Бог“.

Така Филип научи:

– Моите действия са израз на благодарност, а не начин за „купуване“ на Божията любов.

Благодатта е безплатна, а верният живот е нашият благодарствен отклик.

Милена слушаше внимателно приятелката си Надежда, но не бе съгласна с нея.

Накрая заяви:

– Да имам контрол над нещата, ме кара да се чувствам в безопасност.

– Вярата и контролът ме могат да съществуват едновременно, – възрази Надежда. Ще дойде ден, когато ще се откажеш да знаеш всичко и ще се довериш на Този, Който е по-добре осведомен.

– Винаги се отпускам, когато зная какво следва, – заяви Милена.

– Изборът да вярваш, че Божият план все още работи, дори когато не изглежда така, – тръсна глава Надежда, – е повече от надежда.

– Но аз искам да знам всичко, да съм сигурна, …., – възнегодува Милена.

– Някои от най-смелите действия на вяра са тихите, – подчерта Надежда. – Например, когато се освобождават резултатите, хората или сроковете от хватката ти… Бог не е искал да разбираш всичко.

– Какво всъщност иска Той? – повиши глас Милена

– Да Му се довериш напълно, – отговори Надежда. – Когато се откажеш да контролираш нещата, ти създаваш пространство за движение на ръката Му.

– Май наистина ще трябва да се откажа да контролирам, – примирено каза Милена, – Той може да го направи по-добре от мен. Ако го помоля за мъдрост, ще получа мира Му.

– Когато отново ти дойде на ум, да вземеш нещата обратно в ръцете си, спомни си, че неговият път е винаги по-добър, – посъветва я Надежда.

Един ден Сашо бе се замислил. Нещо го глождеше.

Той отиде в кухнята и попита майка си:

– Мамо, от къде знаеш, че можеш да се довериш на татко?

Тя се усмихна. Отговорът бе очевиден за нея, но ѝ трябваше малко време, за да го облече в думи:

– Наблюдавала съм го как спазва обещанията си през двадесет годишния ни брак. Виждах как характерът му бе изпитван. Той никога не ме е разочаровал.

Така работи доверието в взаимоотношенията.

То расте чрез споделени преживявания, изпитана лоялност и вярност, доказана във времето.

Нашата връзка с Бога следва подобен модел.

Молитвата се превръща в разговор, четенето на Библията става лична кореспонденция, а житейските предизвикателства са възможности да изпитаме Божията вярност от първа ръка.

Доверието се развива чрез личен опит по следния начин. Започва с малки действия като спазване на обещания, появяване, когато е нужна помощ, проява на грижа при трудности.

Нашите взаимоотношения с Бога следват подобен модел.

Той не изисква сляпа вяра, а предлага безброй възможности да изпитаме Неговата вярност в малки неща, преди да Му се доверим в по-големи. Всяка отговорена молитва, всяко снабдяване, всяка утеха в скръбта добавя още малко към нашето доверие в Неговия характер.

Бог никога не се проваля в тези изпитания.

Той никога не е нарушил обещание, не е действал противно на природата Си, не се е оказал неверен на онези, които Го търсят.

Всичко това изгражда непоклатима увереност в Неговия характер.

Те бяха само двама старци, срещнали се случайно в парка – Павлин и Стоян.

Срещите им зачестиха. Имаха много общи теми, от които и двамата се интересуваха.

Днес разговорът им бе оживен. Нека се приближим и да чуем за какво си говорят.

– Една от най-трудните части на стареенето е да приемем това, което вече не можем да правим, – въздъхна Стоян.

– Какво толкова? – усмихна се Павлин. – Тялото забавя действията си. Енергията ни избледнява. Някои неща, на който сме се радвали като спонтанни пътувания, физическа сила или дори сексуална интимност, могат да са ограничени или напълно изчезват.

– Някои се борят с това, – погледа на Стоян се зарея в далечината.

– Други пък скърбят, – поклати леко глава Павлин.

– Мнозина се опитват да се държат за версия на живот, която просто не се връща, – добави Стоян.

– Но какво ще стане, ако стареенето не е нещо, на което да се съпротивляваме, а нещо, което да прегърнем? – повдигна вежди Павлин.

– Има време за всяко нещо, – Стоян леко се приведе напред.

– Време е да се освободим от младостта и определени мечти, – Павлин потупа приятелят си по рамото. – Това, че тялото не може да прави това, което е правило, не е наказание.

– Упадъкът на тялото е сигнал, че вече се приближаваме към вечността, – уточни Стоян. – С напредване на възрастта ние осъзнаваме колко малко всъщност предлага този свят в сравнение с това, което предстои.

– Глупаво е да се вкопчиш в младостта, – подсмихна се Павлин. – Това е все едно да държиш пясък, който се изплъзва между пръстите ти и това не зависи от силата, с която го стискаме.

– Нека да отворим ръце, – лицето на Стоян засия. – Бог е способен да вложи в тях нещо много по-добро: вечна цел. Дълбок мир и вяра, насочена към бъдещето.

– Трябва да признаем сезона, в който се намираме, а не да се преструваме, че още сме в предишния, – поклати глава Павлин. – Защо трябва да скърбим за това, което не може да бъде върнато?

– Така е, – съгласи се Стоян. – По-добре да се радваме на това, което не можем да загубим: мястото в Божието семейство и вечното бъдеще с Господа.