Дядо Стефан говореше на внуците си:

– Вашето сърце е като оранжерия, а мислите ви като са семена. Трябва да внимавайте какви семена допускате в оранжерията си.

– А как да познаваме кои са добри? – попита Петьо.

– Твоя ум, Петьо, е врата към сърцето. Божия Дух стои на прага и филтрира мислите, които се опитват да влязат.

– А Той от къде знае? – ококори очи Мимето.

– Ако Исус е съгласен с мисълта, Светия Дух я пуска, в противен случай трябва да се изгони, – поясни старецът.

– Как разбираме дали Исус е съгласен? – смръщи вежди Петьо.

– Отваряш Библията и се въоръжаваш с мнението на Христос, – усмихна се дядо Стефан. – Повече от всичко пазете вратата на сърцето си. Колкото е по-добър изборът на семената ви, толкова ще бъде по-голяма радостта ви от реколтата.

Виктор и Илия се разхождаха в парка. Разговорът им стигна до една болезнена тема за Виктор – молитвата.

– Разбери нямам време. Графика ми е много натоварен, – махна с ръка Виктор.

– Друг ли ще ти казва, какво има Бог за теб? – попита Илия.

– Нали за това се плаща на проповедниците, – изтърси без да се замисли Виктор. – Но нали чета книги с такава тематика освен Библията.

– Тогава твоите преживявания са втора ръка, – предизвикателно скръсти ръце пред гърдите си Илия.

– Как втора ръка? – намръщи се Виктор.

– Правиш ли това с другите части от живота си като ядене, спане, разходки, ….?- повдигна вежди Илия.

– Добре, – въздъхна тежко Виктор, – Признавам, че определени неща никой не може да свърши вместо мен.

– Бог иска твоето внимание, а не твоя заместника, – погледна го с укор Илия. – Той те кани да общуваш с Него.

Светозар бе тъжен.

– Какво ти е? – попита го приятелят му Минко.

– Във всеки живот има неща, които искаме да изтрием, – махна с ръка Светозар.

– Понякога ни се иска да превъртим времето назад, за да се поправим, но има сцени, които се страхуваме, че ще бъдат трудни за някои хора, – тъжно се усмихна Минко.

– Така е, – съгласи се Светозар, – в крайна сметка можем да нараним някой друг, ако го включим изобщо в окончателната редакция.

– Знам само едно, – поклати глава Минко, – има неща в нас, които искаме да скрием, които желаем да погребем в земята далеч от светлината, като се молим за трансформация.

Светозар само повдигна рамене, а приятелят му продължи:

– Тези неща, които мислим, че ще накарат хората да ни отблъснат и срамувайки се да крият лицата си заради нашето име, могат да бъдат за добро и за лошо, но те ни помагат да сме това, което сме.

– И какво трябва да правя тогава? – въпросително повдигна вежди Светозар.

– Нужно е, да запретнеш ръкави и да дълбаеш надълбоко, – Минко изобрази с движение копаенето.

– И защо да го правя? – Светозар учудено погледна приятеля си.част

– За да стигнеш до добрата част и да видиш добре това, което не си видял преди.

– Не съм видял преди?! – повтори като ехо Светозар.

– Когато погледнеш назад в живота си, какво ще видиш кал на повърхността или чудото отдолу? Повярвай, до теб винаги е Бог. Той държи ръката ти независимо от трудните обстоятелства.

Станчо бе навел глава.

– Думите му ме пронизаха като с нож. Те проникнаха дълбоко в мен, – оплака се той на приятеля си.

– Човек не е мъдър, ако не знае какво и как да го каже, – отбеляза Димо.

– Това си бе пълна обида, – тъжно въздъхна Станчо, – но не мога да се държа така, все едно нищо не е казал. Това е като рана.

– Раната може да зарасне, когато е наранено тялото, но все пак остава белег, – добави Димо. – Безразсъдните думи могат да унищожат човека, дори да го убият.

– Така е, – съгласи се Станчо. – Думите са станали причина за убийства, самоубийства и реални войни. Те убиват психологически.

– Ето, – Димо вдигна показалецът си на дясната ръка, – кажи на едно дете, че е глупаво и безполезно. И да порасне прекарва живота си опитвайки се да се отърве от съмненията, които си посял в него, – повдигна веждите си Станчо.

– Думите нараняват, те са токсични. Щом попаднат на земята, замърсяват всичко, – категорично заяви Димо. – Пръчките и камъните могат да ти счупят костите ти, но думите унищожават душата.

– Освен това, – поклати глава Станчо, – ако са прибързано казани, не са обмислени добре, водят до много тежки поражения.

– Иска ми се, – възкликна Димо, – да не наранявам някого по този начин, а да говоря думи, които привдигат, насърчават и успокояват човека.

Дядо Симеон седеше заедно с внука си, кръстен на него, в градината. Старецът много обичаше това време, което прекарваше с малкия Мони.

Той не беше вече много малък, но срещите му с дядо му бяха празник за него.

– Непрестанният грях и непростителността са скрити тежести, – каза дядо Симеон. – Те блокират прогреса и източват духовната сила.

Мони го гледаше с широко отворени очи, а старецът продължи:

– Гордостта насърчава прикриването, а смирението отваря врата за изцеление.

– Когато призная каква беля съм направил, – Мони вдигна вежди, – аз се срамувам.

– Изповедта не е излагане за срам, – уточни старецът, – тя е покана за милост.

– Като ми се прости, това не е ли одобрение на неправомерните ми действия? – попита внукът.

– Не е, – поклати глава дядо Симеон, – тя те освобождава от плена на греха, който те държи здраво.

– А ако скрия това, което съм направил? – зададе поредния си въпрос малкия Симеон.

– Задържането на престъплението само удължава болката и забавя освобождението, – заяви дядото.

– Но ако никой не ме е видял? – с надежда добави Мони.

– Бог вече те е видял и знае за намерението да го скриеш, – усмихна се старецът.

Мони отчаяно повдигне рамене и въздъхна

– Бог не иска съвършенство, – старецът потупа внука си по рамото, – а честност.