Децата бяха притихнали и слушаха внимателно. Учителката обясняваше как се рисува дърво:

– Ето това, което ви прилича на морков, можете да използвате за ствол, – гласът ѝ следваше ръката ѝ, която оставяше графитна диря върху средно голям бял картон. – Следват равни, тънки клони, а от тях се разклоняват такива мънички клонки, които с големите оформят короната на дървото.

Една част от децата гледаха дървото и мълчаха, други нервно въртяха молив или пастел в ръцете си, а трети надвесили се над белия лист, очакваха с нетърпение да започнат.

– Е, – усмихна се учителката, – сега е ваш ред, да нарисувате дърво.

Момчета и момичета като събудени от сън започнаха едни бързо, други бавно да оформят своите дървета върху листовете пред тях. Имаше и трети, които безпомощно се взираха във нарисуваното от учителката и нерешително приближаваха ръката си, но не започваха, а страхливо се отдръпваха назад.

Петрана реши да нарисува своето дърво така, както тя го виждаше. Използва формата на морков за ствол, но клоните ѝ бяха вълнообразни.

Момичето оглеждаше старателно рисунката си и си мислеше: „Тези разклонения на дървото се получиха доста гъвкави. Така са по-красиви и на мен повече ми харесват. От далече си личи, че това е истинско дърво. Усеща се как вятърът люлее клоните му ……“

Петрана продължаваше да се любува на дървото си, тя очакваше похвала за своето творение. Надяваше се другите да се възхищават от него, но ….

– Петрана, това изобщо не прилича на дърво, – грубо я смъмри учителката. – Ти погрешно си го нарисувала. Какво ви показаха аз?

Момичето наведе глава и едва не се разплака.

В този миг пет годишната Петрана се зарече: “ Ще ви докажа, че мога да рисувам дървета и то истински …“

Но на глас не отрони нито една дума.

Минаха години. Петрана Василева стана художничка.

Тя рисуваше не само дървета, но всяка една от фигурите в картините ѝ сякаш се движеше. Клоните на дърветата се разлюляваха от тих или бурен вятър. Топката летеше нагори, намеквайки за сблъсъка се преди секунда с твърдия паваж……  В картините ѝ се усещаше движение и нестихващ живот.

Атанас бе винаги искрен. Каквото му бе на душата, това изричаше с устата си. Днес също не бе по-различен от друг път, когато споделяше мислите си с бай Димитър.

– Да служа на другите не ми идва отвътре, – призна си той. – Аз съм егоцентричен човек. Харесва ми да върша нещата по моя си начин. Е, с това съвсем не се гордея, но за съжаление е истина.

– Не си единствения, – поклати глава бай Димитър. – Всички малко или много сме егоцентрични.

– Така е, – съгласи се Атанас. – Просто по природа сме егоисти. Дори не е нужно да учиш детето ти да бъде такова.

–  Според Исус животът не е само за нас и въпреки всичко в нашата култура се опитваме да правим, и искаме нещата да са „по нашия начин“. Един от най-бързите способи да забравим Бог е да сме обзети от „себе си“. За това Исус ни приканва: „Ако някой иска да дойде след Мен, нека се отрече от себе си, нека вдигне кръста си и нека Ме следва“ .

– Ясно е , че Бог иска нещата да става по Неговата воля, – изпъшка притеснено Атанас. – Е, нямам се предвид „допълнително месо без гарнитура“.

– Като става дума за храна, виж какво казва Исус по този въпрос: „Моята храна е да върша волята на Онзи, който Ме е пратил, и да извърша Неговото дело“. Това е различен вид хранене. То е с Божествена насока.

– Светът край нас крещи: „Вземи всичко, което можеш! То е за теб!“ – отбеляза Атанас.

– Но Бог иска да допринасяме нещо за другите, а не само да консумираме предоставените ни блага, – наблегна бай Димитър. – Вместо да се фокусираме върху нашите желания, ние сме призвани да откликнем на нуждаещите се. Това променя начина ни на живот и се отразява на историята ни.

– Поне за мен това не е толкова лесно, – тъжно каза Атанас. – Вярно е, че понякога съм се насилвал да правя това или онова, но не изпитвам никакво удовлетворение.

– Решението да служиш може да не ти идва отвътре, – засмя се бай Димитър. – И при мен не винаги беше така. Но разбрах, че служенето не е нещо, което правим. Ние сме призовани да работим за хората, защото когато постъпваме така, ние ставаме като Христос.

Утрото бе мрачно. Тъмни облаци засенчваха хоризонта. На Стоян Димов му предстояха много тежки задачи за деня.

Единствената му опора бе Господ. И той не се забави а веднага застана на колене.

– Боже, изкушения ме обсаждат и ме заливат като пълноводна река, не издържам вече. Имам нужда от Твоята сила, – плачеше Стоян пред Бога.

– Ти ще се отървеш от тях, ако предадеш борбата си на Мен.

– Боже, много пъти съм изпадал  в трудни обстоятелства, но ти винаги си ме избавял, за което съм ти безкрайно благодарен, но имам един проблем. Хората, които ме заобикалят не винаги ме разбират, не се съобразяват с наклонностите ми и аз оставам на заден план.

– Сине Мой, това Аз съм го допуснал. Аз съм Бог, който контролира обстоятелствата. Нали ме молеше да те направя по-смирен. Ето ти си в Моето училище, сред хора, които изпълняват Моята воля.

– Сигурно са ти омръзнали оплакванията, – наведе глава Стоян.

– Ти си Мое дете и Аз не само снабдявам нуждите ти, но и те обучавам.

– В последно време са ме налегнали големи финансови затруднения. Едва успявам да свържа двата края, – изпъшка Стоян.

– Аз съм твоя ковчежник и желая да получиш своите проценти, но трябва да уповаваш само на Мен. Моите източници са неограничени. Ти не веднъж си чел Моите обещания в Словото Ми, но не  вярваш, че мога да ги изпълня.

– Вчера ме наскърбиха много лошо, боли ме, – призна безнадеждното си състояние Стоян.

– Обръщай се по-често към Мен и ще намериш утеха.

– Да, но защо ме прекарваш през всичко това?

– Когато си жизнен и активен, по никакъв начин не мога да привлека внимание ти. Допускам тези неща, за да се срещна с теб в молитва.

– Боже, признавам, че всичко това ми идва в повече.

– Ето давам ти този съд със свято масло, използвай го. Всяко обстоятелство, дума, пречка или провал, които те дразнят ще бъдат смекчени от него. Болката от ужилването ще изчезне, когато се научиш да ме виждаш във всичко.

Мракът настъпваше на талази в малкия град. Мирон бе обронил глава, а мислите му се блъскаха като побеснели и не даваха мир на разума му.

– Не съм остарял още, – каза си той. – И никога няма да бъда такъв, защото не желая да живея само с миналото си.

Мислите му го върнаха назад, когато бе в средна Стара планина. Там той имаше една запомняща се среща с един овчар.

– На колко си години? – го бе запитал Мирон.

– Може да са повече от сто, – бе отговорил овчарят.

– Как си доживял до тези години? Пушил ли си? А с алкохола как беше? Жените интересуваха ли те? – Порой от въпроси се изля тогава от устата на Мирон.

Овчарят се бе засмял и го бе погледнал хитро:

– От всичко съм опитвал, но не, както ти го разбираш. От дядо си знам, че човек трябва да живее с необременено сърце. Каквото било, било. Изобщо не умувай много над това, което си препатил. Каквото и да става, то няма да пита теб, освен ако по някакъв начин не зависи от твоя избор. Та туй е всичкото ….

– Какво излиза? – Мирон се тръшна на фотьойла. – До дълбока старост достигат онези, които не са стари по мисли. Може пък любопитството към света да ги крепи?! Да, но такава любознателност към другите или онова, което става около теб, не е ли бягство от собствените проблеми?

Мирон стана и нервно закрачи из стаята.

– Тогава какъв е изводът? Клюкарите са най-здравите хора, защото не се занимават със себе си. Ще се побъркам, – Мирон се хвана за главата. – Така става като подлагам всичко на своята мисловна дисекция.

Мирон отвори вратата и излезе навън.

Днес едни са цинично безгрижни, а други яростно обвиняващи. За много хора няма значение каква е властта и от кого ще се упражнява тя.

В кръчмата обикновено  беше шумно, но днес само една – две маси бяха заети.

Бай Матьо, отскоро си бе оправил положението. Причисляваха го към „много имащите“. Днес той седеше на една маса с Трифон и  двамата бистриха политиката.

– Държавата ни ей тъй ще си погине, – отбеляза загрижено бай Матьо.

– Като свърши голяма работа, – с безразличие откликна Трифон, – Какво толкова? Който и да дойде и на него ще плащам данъците си.

– Знаеш ли приказката за кьоравия стопанин? – тупна с длан по коляното си бай Матьо и се засмя.

– Не се сещам за тая, – почеса се по главата Трифон. – Я ми я кажи.

Бай Матьо се настани по-удобно на стола и започна да разказва:

– Един човек кьорав с едното око си закупил нива. Отишъл да я види. Турил ръце на кръста и попитал нивата: „Познаваш ли кой е сега господарят ти?“ “ Как да го не зная? – отговорила нивата. – Ти си 120-я стопанин и отгоре на всичко си с едно око“.

– Е, нищо не разбрах, – повдигна рамене и изкриви устата си Трифон.

– Ти си млад човек, – започна да го наставлява бай Матьо, – учи се да слушаш и разумяваш.

– Добре де, какво искаш да ми кажеш? – попита Трифон.

– Земята господар няма, – наблегна бай Матьо. – Днес е моя, утре може да е и твоя. Та, който я притежава, той взима всичко от нея.

– Е, па …., – Трифон нахлупи каскета си и стана да си върви.

“ Такъв ли е народът ни? – помисли си бай Матьо като гледаше след младия мъж, който напускаше кръчмата. – Нима трябва да се примирява с всичко, което дойде на главата му. Ей го, на тоя изобщо му не пука, кой ще го ограбва и изтребва“.