Тутси са един от трите местни народа в Руанда и Бурунди в централна Африка, другите два са туа и хуту. 1994 г. се оказа много тежка за тях. В продължение на два месеца са били убити близо милион тутси от членовете на хуту.

По това време там работеше епископ Джефри със съпругата си, станали неволни свидетели на позорното избиване на съотечественици.

Един ден, когато бяха отминали тези кървави събития, епископът посъветва жена си:

– Сближи се с жените, чийто близки са били убити. Те имат нужда от намесата на Бог в живота им.

– Ти знаеш, че и мои близки бяха също убити, – отбеляза съпругата му. – Всичко, което мога да направя е само да викам от болка.

Тогава Джефри като мъдър водач и грижовен съпруг ѝ каза:

– Събери жените, плачи и викай заедно с тях.

Той знаеше, че мъката изпитана от жена му я бяха подготвили да поеме дял от болката на другите.

Църквата е Божието семейство. Това е място, където можеш да споделяш добро и лошо. За това ние трябва да се радваме с тези, които се радват и да плачем с онези, които скърбят. Изразът „един на друг“ разкрива нашата взаимозависимост.

Въпреки че дълбочината и мащабите на нашата болка може да бледнеят в сравнение с тези на засегнатите от геноцид, но тя е все пак лична и реална.

Поради това, което Бог ни е научил по време на болка и мъка, ние можем да помагаме, да обгръщаме и утешаваме наранените.

Нако отново се бе провалил и стоеше настрана от другите. Не забелязваше никаква враждебност и ли подигравка на лицата им, но страхът го държеше далече от тях.

Към него се приближи Благой. И той като него бе срамежлив, но двамата често си говореха. Благой погледна Нако и добродушно му каза:

– За да промениш недостатъците в живота си, ти трябват хора, които да ти казват истината.

– Все някак си ще се оправя, – смотолеви Нако, зашеметен от шока, който преживя преди малко.

– Няма да се справиш сам. Ще имаш нужда и от други хора в живота си. Трябва ти е подкрепа.

– Ще се оправя, – махна с ръка Нако.

– Има някои неща в живота си, които никога няма да успееш да промениш сам. Става въпрос за такива, които ти създават главоболия и за които не искаш никой друг да знае.

– Мислиш ли, че някой го е грижа за мен? – въздъхна тежко Нако.

– Няма да се пребориш с тези неща, докато не ги споделиш с някого, – настойчиво поде Благой.

– Да вървя и да се оплаквам на всеки? Не, това не е за мен, – отчаянието и безизходицата ярко проличаха в гласа на Нако.

– Не е необходимо да казваш на всички. Трябва просто да намериш някого, на когото имаш доверие и да му разкажеш всичко. Такъв, който може да пази тайна. Обича  те безусловно и няма да те осъди, а ще се моли за теб.

– Къде ще намеря такъв човек? – Нако безпомощно вдигна ръце.

– Разкриването на чувствата ти е началото на изцелението,  – наблегна на думите си Благой.

– И това ще ми помогне? – Недоверието изкриви усмивката на Наковото лице.

– Ако си християнин, значи си част от такава общност. Ти принадлежиш на Божието семейство и с останалите вярващи си част от Христовото тяло. Не можеш да бъдеш това, което Бог иска да бъдеш, докато не станеш част от група, която има дълбоко и искрено общение.

– Трудно ми е да споделям с някого. Страхувам се, че ще ми се присмее.

– Ако наистина искащ да се  промениш, да загърбиш най-големите пороци в живота си, ще трябва да се изправиш лице в лице със страха си, който ти пречи да си искрен. Трябва да спреш да се преструваш. Да отхвърлиш лъжата и да бъдеш честен.

– Това е много трудно за мен. Изобщо не мога да си представя как може да стане.

Благой не се предаваше, за това продължи да говори:

– Можеш да преживееш живота по два начина: преструвайки се, че всичко е наред, или променяйки нещата, които не са, както трябва. Но как ще оправиш живота си, ако се преструваш, че всичко е наред? Ще се оправиш, ще оздравееш, и ще се отървеш от това, което те тревожи в живота ти, само ако споделиш с някого проблемите си.

– Ще опитам ….. – малко несигурно и неясно обеща Нако.

Предстоеше му доста дълъг път, в който трябваше да се пребори със себе си.

Денят бе студен, но в мола бяха дошли да пазаруват много хора. Млад баща едва се въздържаше да не удари сина си. Нервите му бяха опънати до краен предел.

– Сладолед! Искам сладолед! – крещеше малкото момче.

Сривът в средата на препълнения мол започна да привлича вниманието на купувачите, които бяха по-наблизо.

– Добре, – младият баща се опитваше да успокои сина си, – но първо трябва да купим нещо за мама.

Малчугана не искаше да чуе, каквото и да е. Той продължаваше неудържимо да иска своето:

– Нееее ……. Сладолед! Купи ми сладолед!

Към двамата се приближи дребна спретнато облечена жена. Обувките ѝ бяха в тон с чантата ѝ.

– Той е много импулсивен. Нахалството му няма граници, – с болка подчерта бащата.

Жената  се усмихна.

– Голямо наказание за вас е това малко момче, – съчувствено каза тя, – но не забравяйте, че той е все още малък и се нуждае от вас. Бъдете търпеливи и стойте близо до него.

Явно ситуацията не можеше да се уреди по магически начин. В момента, когато бушуваше истерията на детето, бащата трябваше да осъзнае колко е необходим на сина си. Нужно бе да стане състрадателен и милостив, бавен да се гневи и да изобилства с любов.

Взимайки пример от Господа, този млад мъж бе потребно да изпита състрадание към детето си, защото то е крехко и леко наранимо.

Често се проваляме, когато ни заливат вълни от неприятности, предоставени от този свят. В такива ситуации въпреки всичко ние имаме увереност в търпеливият, вечно присъстващ, изобилстващ с любов Отец.

Мартин се връщаше след поредната командировка. Този път нещата бяха много по-напрегнати. Победата, която постигна при преговорите, му костваше много сили и нерви, които въпреки всичко успя да удържи до края.

Бе пуснал радиото в колата си. Гумите пееха, пригласяйки на звучащата по това време песен.

Умората затваряше очите на Мартин, но той си казваше:

– Още малко и си у дома. Я се стегни. Като се прибереш ще си отспиш на воля. Очакват те два дни почивка.

По едно време Мартин усети, че се унася. Аха и бе готов да потъне в царството на сънищата.

Изведнъж усети удар. Това окончателно го разбуди.

Под колата на асфалта се подаваше някакво голямо петнисто животно. То не даваше никакви признаци на живот.

Ръцете му се разтрепериха. Чувствайки се виновен за станалото, Мартин гледаше ужасен.

Изведнъж младият мъж тръсна глава и се замисли сериозно, след което се запита:

– Интересно как този леопард се е оказал по тия места? Такива екзотични животни няма тук. Може да е избягал домашен любимец …..

Тревогата все по-силно нарастваше у него.

– А може би още е жив и аз по някакъв начин ще мога да му помогна, – искра надежда проблесна в съзнанието му.

Мартин слезе от колата и се насочи към трагичната находка.

Той внимателно приближи животното, страхувайки се да не го ухаше. Внимателно докосна петнистата кожа и… …..започна да се смее неудържимо.

Пострадалият звяр се оказа елегантно палто, което вероятно някоя дама бе изтървала минавайки от тук.

Бе едно обикновено февруарско утро. Марина се събуди, очаквайки да види отново унилия зимен пейзаж, който се откриваше пред очите ѝ вече няколко седмици.

Върху загубилите си цвета треви се спускаха рояк снежинки от сивото небе. Голи дървета приличащи на скелети придаваха на околността още по-мрачен вид. Сякаш всичко стенеше и ридаеше по нещо невъзвратно загубено.

Внезапно тази сутрин се случи нещо необичайно. От къде дойде то?!

Мразът бе покрил всичко с ледени кристали. Безжизненият и подтискащ пейзаж се бе превърнал в красива и искряща от белота картина, която заслепяваше взора.

Погледът на Марина прегърна с радост тази промяна. Въпреки триумфиращата красота девойката усети, че нещо в нея не бе, както трябва.

– Понякога разглеждам проблемите си без всякакво въображение, – въздъхна дълбоко Марина. – Очаквам болка, страх и отчаяние, но изпускам възможността, че може нещо друго да се случи. Не се надявам на възстановяване, растеж или победа чрез Божията сила, но Господ е жив и ми помага в трудните моменти. Той е моята надежда по време на изпитания.

Бог е навсякъде. Той крачи до нас в живота ни, но и ни подтиква, по-често да поглеждаме към Него.

Не напразно Августин е казал: „В дълбоката си рана видят Твоята слава и тя ме ослепи“.