Дядо Симеон разказваше, а внукът му унесено слушаше.

Малкият Мони, както му викаха на галено си представяше картините, които рисуваше дядо му:

– В началото нямаше зора, която да сложи край на нощта. И слънцето го нямаше, за да стопли деня. Не съществуваше луна, която да се отразява във водата. Отсъстваше и хоризонта. Бе една безкрайна нощ …

– Само тъмно, – възкликна Мони, – колко страшно …

– Но Бог не ни остави в здрача, – усмихна се успокояващо старецът. – Той раздели светлината от тъмнината. „Бог нарече светлината Ден, а тъмнината нарече Нощ“.

– Е, така вече е много по-добре, – обади се Мони.

– Тази светлина може да се приема не само буквално, – продължи дядо Симеон. – В духовен смисъл тя представлява истината, духовното разбиране и разпознаване на нещата, което получаваме от Божието Слово.

– Дядо, до сега не съм свързвал по такъв начин светлината със Словото, – призна си Мони.

Старецът погали внука си по главата и го посъветва:

– Чети Библията, така запалваш светлината в себе си.

Мони гледаше въодушевено дядо си и клатеше глава. Какви чудни неща му се откриваха, когато разговаряше с него.

Станко бе застанал на терасата и наблюдаваше как се появява утрото.

Тъмнината започна да се отдръпва, когато слънцето стана видимо на хоризонта.

Появиха се цветове с всякакви нюанси, на които им предстоеше да се слеят в един сноп съвършена светлина.

Изведнъж слънцето се разкри в цялата си красота. Докато величествено обливаше земята и всяка закътана долина със лъчите си, птичи хор поздравяваше утрото.

Ясната утринна светлина пробуди в сърцето на Станко жажда за истината. Такава, която можеше да го очисти и настрои в хармония със всичко около него.

Ветрецът, който леко подухваше предизвика у младежа желание за среща с Бога.

Творецът вдъхна животворяща струя и изпълни ума на Станко със Своите мисли. Породи у него вътрешен стремеж за нов живот.

– Какви мисли, копнежи и желания пораждат у мен това утро! – каза си Станко и се усмихна. – Сега се чувствам обновен, защото преживях Бога и съм сигурен, че Го има.

Станко се протегна, вдигна ръце нагоре и извика:

– Господи, какво щях да правя без Твоето прекрасно утро? Щях да се лутам в този мрачен и греховен свят, живеейки своя жалък живот.

Притъмня. Заваля като из ведро. Сякаш в небето бе зейнала огромна дупка, от която се изливаше пороя.

Тъмни облаци лазеха ниско, задушаваха хоризонта и тракаха с огромните си челюсти, които заслепяваха с мигновена светлина.

Гено бе застанал на прозореца и се взираше в неконтролируемата сила навън.

– Винаги съм се чудел, защо хората са склонни към предателство, – с болка каза той.

Наскоро той предаде най-близкия си приятел. Не искаше, но този негов страх……

Това силно го бе разтърсило. От тогава сърцето му бе стегнато като в менгеме.

– И аз бях поразен, когато разсъждавах върху предателството на Юда, – обади си Тимотей, бащата на Гено, който седеше във фотьойла и четеше книга.

– Да, наистина, защо отиде при първосвещениците и предаде Исус?

– Мисля, че това стана поради зависимостта му от парите, която не можа да превъзмогне, – отговори Тимотей.

– Ако е споделил слабост та си с Исус …….

– Когато нещо остане скрито, то взема превес.

Гено се замисли. Какво бе направил той с приятеля си? Покая се пред Господа, но не отида при този, който бе предал, поне да се извини.

– Ти можеш да не предадеш Исус за тридесет сребърника, – подчерта Тимотей, – но твоите зависимости и проблеми ще те тикът към грешни избори.

– Изобщо не съм си представял, че това може да доведе до такива усложнения, – призна Гено.

– След това ще продължаваш да правиш неща, от които ще се срамуваш, а те ще те поведат по пътя на вината и съжалението, – допълни баща му.

– Вярно е, – съгласи се Гено.

Той още изпитваше угризение за това, което бе извършил.

– Дяволът се възползва при всяка възможност от твоята немощ. Направил го е с Юда, ще го стори и с теб.

– И какво мога да направя в такъв случай?

– За разлика от Юда, ти можеш да се възползваш от правото да направиш по-добър избор. Отиди при Исус. Помоли го за прошка и сила да превъзмогнеш своята зависимост. И ще видиш как нещата ще се променят за теб.

Групата се изкачваше към върха. Пътеката бе стръмна.

Поради ентусиазма и умората едни бяха по-напред, а други значително изоставаха.

Камен се катереше някъде по средата и философски разсъждаваше:

– Животът е едно стръмно изкачване….

Той чуваше насърчителните викове на тези отпред:

– Не се предавайте! Давайте нагоре!

И му ставаше добре на сърцето.

– Човек трябва да има много сила и твърда походка, за да достигне върха, – продължи разсъжденията си той.

Докато се изкачваше, хоризонта пред него се разширяваше.

Той гледаше и се възхищаваше на това, което виждаше от височината, до която бе достигнал. За това махаше на тези, които бяха след него, да побързат, за да се насладят и те на очарованието, което го бе обзело.

Ако сте изпреварили другите „извикайте“ ги. Това ще им предаде смелост да си проправят път по скалистата пътека.

Когато намалее вярата на някой и „маслото“ му е почти свършило, издигнете глас и насърчете уморения и изтощен пътник, за да го предпазите от падение.

Споделете вашите борби по стръмната пътека и как Господ ви е помогнал в бурите и ви е спасил от големи опасности.

Облачно и подтискащо бе времето, но това не пречеше на Цачо и Михаил да седят на двора и да разсъждават на глас.

Годините отдавна бяха посребрили косите им, но опита и знанията, които бяха натрупали през това време охотно споделяха не само помежду си, но и с останалите особено с по-младите.

– Не е лесно да блеснеш, – поклати глава Михаил, който си спомняше Петър един от внуците си, как се переше пред всички. – Светлината се добива с цената на раждането ѝ.

– Горенето трябва да предхожда сиянието, – отбеляза Цачо. – Без самоотверженост съвсем малко добро бихме могли да направим на другите.

– Горенето навява мисъл за страданието, – леко се усмихна Михаил, – но то предизвиква ужас, защото причинява болка.

– Склонни сме да вярваме, че носим много полза в света, когато сме физически силни, заети с интензивни дейности, а сърцето и ръцете ни даряват милост.

– Да, но когато Господ ни заведе на безлюдно място, – поизправи се предизвикателно Михаил, – остави ни болни лежащи на легло, тялото ни се изтощава от нападналата ни напаст. И какво?

– Приключва активният ни живот и смятаме, – додаде Цачо, – че сме напълно безполезни, щом не можем да направим дори най-малко възможно.

– Ако сме търпеливи и смирени, – заяви Михаил, – ще бъдем уверени, че носим повече полза за света и че голямо благословение са дните на нашето страдание и болести, отколкото когато сме мислили, че сме правили много повече.

– Светим, защото горим, – наблегна възторжено Цачо.

– Славата на утрешния ден се корени в черната работа, която извършваме днес.

– Мнозина искат се прославят, но не желаят да носят кръста.

– Да, искат да блестят, но без да горят.

– Те не знаят, че разпятието предхожда коронацията, – заключи Цачо.

Двамата възрастни мъже дълго време мълчаха и съзерцаваха гаснещият залез на хоризонта.