Така правеше през цялата смяна, независимо дали беше дневна или нощна. Влизаше вътре в стаята, обръщаше плочата и музиката продължаваше. Никой не го караше, но Иван усещаше, че трябва да го прави.

Чу, че някой плачеше в съседната стая, трябваше да отиде веднага там, а толкова му се искаше да остане  при този немощен човек, който много обичаше музиката. Горкият, можеше да спи само, когато му даваха обезболяващи.

Нежната музика на цигулката разтваряше напуканите му устни, сякаш вдишваше цялата тая палитра от тонове. Иван посегна към кърпичката си, навлажни я с вода и му намокри устните. Той умираше, но не от болестта, каято го измъчваше вече няколко месеца, а от принудителното гладуване и обезводняване на организма. Вътрешните му органи преставаха да работят един по един и така щеше да продължи, докато умре. Жесток начин да умреш.

Старците лежаха в локви от собствената си урина, други молеха някой да ги заведе до тоалетната. Санитарите и сестрите се нервираха и им крещяха:

– Млъкнете! Няма само с вас да се занимаваме! Какво сте се разврякали?

Първите месеци Иван си мълчеше, не искаше да привлича вниманието.

Работата му съвсем не беше сигурна, особено с такова досие: две присъди за кражби едната, от които беше със взлом. Не смееше да се оплаква на главната сестра или лекаря на отделението, въпреки че виждаше как другите санитари надуваха звука на телевизора, за да заглушат стоновете и виковете на болните.

Понякога отскачаше при по-подвижните и дори се смееше на глупавите шеги на сбръчканите старците. Правеше всичко възможно да ги облекчи и ако чуеше стон и вик от съседното отделение, където бяха тежките случаи, летеше на там, за да помогне, въпреки че това не влизаше в задълженията му.

Обикновено се промъкваше до Мартин, даваше му вода и го обръщаше. Ако някой от другите се изпуснеше, измиваше го, избърсваше го, а след това се опитваше да го успокои.

Понякога пациентите крещяха срещу него:

– Махнете го този черньо от тук! Не искам този да ме докосва!

Но той не им се сърдеше. Как може да се сърди на човек, чиито дни са преброени?

Когато жената на Стоян идваше да го види, я  черпеше с чай и бисквити, а като задремеше на стола внимателно я завиваше с одеало. Сестрата на Петър често го посещаваше и като виждаше окаяното състояние на брат си плачеше. Иван се опитваше да я успокои и ѝ даваше кърпичка да си избърше очите.

Мрачно и тягостно беше в болницата. Хората умираха, а с тях и надеждата на останалите, че ще оздравеят.

Медицината съвсем не беше студена и отблъскваща наука, защото Иван ѝ придаваше топло и любвеобилно лице.

Ние не можем да си представим, колко световни шедьоври са изчезнали в пожари, наводнение, войни или поради незнание. В най-добрия случай са се оказвали в частни колекции.
Караваджо е един най-големите реформатори на живописта на XVII век. Той е основател на реализма в този вид изкуство и негови картини са пострадали не веднъж.
През 1969 г. в Палермо, от параклиса на Сан Лоренцо е изнесена картината му „Рождество със Св. Франциск и Св. Лаврентий“.
Откраднатата картина била дадена  за съхранение на семейство Пулар, което я е държало в съвсем неподходящи условия. Картината дълго била гризана от прасета и плъхове. Най-накрая нейните „собственици“ решили да я изгорят.
Тази история не е измислена. За съдбата на картината е разказал един завербуван мафиот. Но края ѝ е толкова трагичен, че човек трудно би се помирил с него.
Тази картина на Караваджо и до сега стои на първо място в списъка на откраднатите италиански шедьоври и на трето място в световната класация.

Слънцето се опитваше да се усмихне, но лъчите му не се усещаха. Хората загърнати в палта, якета и шуби бързаха към място, където можеха малко да се постоплят. Една малка пенсионерска група от мъже този път бяха намерили подслон на сбирката си в сладкарницата.

– В нашата страна промиват мозъците ни, – каза Горан. – И знаете ли как го правят?

– Постоянно ти говорят едно и също, – обади се Станой. – И то не направо, а само чрез рекламите: „Хубаво е да имаш нова кола, къща, повече пари, да притежаваш повече предмети“.

– И защо трябва всички да мислят така? – попита Лальо.

– Съзнанието на съвремения човек е така размътено, че е загубил представа, кое е важно и кое не, – обясни Радой.

– Навсякъде хората са готови да налапат нещо ново, а кола, я някоя нова техника, – намеси се и Захари. – А после се хвалят: „Виж какво имам?“

– Тези хора са жадни за обич, – поклати глава Горан, – но използват какви ли не заместители. Прегръщат материалните неща и очакват да се почувстват по-добре.

– Не може материалните неща да заместят любовта, нежността, добротата или приятелството, – с тъга каза Лальо. – Парите и власта не могат да заместят всичко това.

Горан въздъхна дълбоко:

– Ние често объркваме нещата, които искаме с тези, от които се нуждаем и за това не сме удовлетворени.

– Удовлетворение могат да ти донесат други неща, като например, да отделиш малко време за някой, да му обърнеш внимание, – каза Захари.

– Да се раздаваш за другите, – плесна с ръце Станой, – това те прави жив. Например ако видиш някой, че е тъжен и го накараш да се засмее, нима няма се почувстваш удовлетворен?

– Ако не завиждаш, не желаеш  това, което принадлежи на друг, – каза Захари, – можеш истински да обичаш хората, а това, което получиш в замяна ще те удиви.

Те бяха възрастни хора, но знаеха, кое е ценно в живота и искаха да го предадат на следващото поколение, но имаше ли кой да ги чуе?

Бог ни се открива чрез съвестта ни. Съвестта е като светилник на душата ни. Даже и когато е притъпена и помрачена от греха, тя прави разлика между доброто и злото и свидетелства за Божията святост.
Защо, когато направя нещо лошо, в мен се появява преупредителен сигнал? Съвестта ни е дадена от Бога и се старае да ни отдалечи от злото и ни води към доброто. Съвестта може да бъде нашият най-чувствителен учител и приятел, а когато грешим, ние смятаме, че тя е най-големият ни враг.
„Духът на човека е светило Господно, Което изпитва всичките най-вътрешни части на тялото“.  С други думи, съвестта е Божията светлина вътре в нас.
В „Критика на чистия разум“ Имануел Кант казва, че само две неща предизвикват у него благоговение – звездното небе над главата му и закона на съвестта в него.
Грехът може да затъмни и притъпи нашата съвест. И обратно, ако усъвършенства съзнанието си като вникваме в Божието слово, ставаме по чувствителни в морално и духовно отношение спрямо злото.
А как е твоята съвест?

Малкият Иван позволява да го държат на ръце само тези, който той харесва. Не знам как децата разбират, но в своя избор те винаги са чисти и искрени пред себе си и околните.
Ако харесват човека стават приятели с него, играят, търсат го, но ако не им допадне, не го допускат до себе си.
Що се отнася до живота ни вече като по-големи, то нашето обкръжение вече е въпрос на престиж. Ти не си много искрен, но ми харесваш защото от теб имам изгода, ти си ми удобен, перспективен, обещаващ и т.н.
Може би децата знаят по-добре какво е любов? Ние забравяме….. Даже не знам на каква възраст… И само, ако нашето приятелство от детството ни премине  през целия ни живот, то става един вид любов. Любовта като чувство всеобгръщащо, прощаващо на всичко, искрено и дълбоко.
Какво можем да научим от децата?
Избирайте хората от вашето обкръжение по сърце и душа. Станете приятели по интереси. Обичайте искрено!