Бончо с искрящи очи и сърце изпълнено с радост заяви:

– Бог е добър. Той е навсякъде и знае всичко. Създал ни е по Свой образ и подобие.

– Но ни е дал да изберем как да живеем, – добави баща му.

– Лошото е, – намръщи се Бончо, – че ние избираме своя път пред Неговия.

Бащата се усмихна:

– Той ни обича повече, отколкото някога бихме могли да осъзнаем. Без значение кой си и какво си направил, Бог те обича с цялата необятност и величие на това, което е.

– Трудно е за възприемане, – призна си Бончо.

– Представи си океан пълен с мастило, а небето цяло от хартия, – замечтано каза бащата. – Ако всеки човек реши да вземе писалка и напише за Божията любов, океана ще се пресуши, а цялото небе нямаше да може да побере всички думи за това колко много Бог ни обича.

– Това звучи доста впечатляващо, – възкликна Бончо.

– По такъв начин може да се опише, колко голяма, по-точно безкрайна, е Божията любов.

– Хората, които ни обичат, – въздъхна Бончо, – понякога ни разочароват.

– Но Божията любов е съвършена, – вдигна нагоре ръка бащата. – Бог никога няма да ни разочарова, нито ще спре да ни обича. Той ни разбира и бди над нас.

– Господ ме обича такъв, какъвто съм? – попита смутено Бончо.

– Той е доказал любовта си към нас, защото позволи на Сина си да поеме наказанието, което ни се полагаше и ни дава вечен живот, ако повярваме в Неговата жертва.

– Добре, да кажем, че повярвам, а после? – повдигне рамене Бончо.

Бащата потупа сина си по рамото и каза:

– Да познаеш и разбереш повече от Бога и Неговия характер е приключението на живота ти.

Слави скептично присви очи:

– На приказки е лесно. Много хора твърдят, че са приели Христос, но малцина носят Неговия характер.

– Истинският последовател на Исус ….., – започна Петко дълбокомислено, но бе прекъснат от Милан.

– ….. е пълен с благодат. Закотвен е в истината и е безстрашен в любовта. Не играе на сигурно.

– Той обича цялостно, – обади се и Методи. – Прощава от сърце и живее отдадено за другите.

– Ако казваме, че Го следваме, но животът ни не Го отразява, какво всъщност следваме? – попита Слави.

Милан плесна с ръце:

– Не е нужно да се имитира християнската култура. По-добре да гледаме към Христос.

– Ходим ли, както Исус? Отразяваме ли Неговата природа в начина, по който обичаме, водим и живеем? – въздъхна дълбоко Панайот, който до сега само седеше и слушаше.

– Който твърди, че живее в Него, трябва да живее както е живял Исус, – поклати глава Станимир.

Останалите се съгласиха с него.

Един ден Елена се почувства виновна за злонамерените клюки, които бе разпространявала. Отиде при местния свещеник и призна греха си.

Този човек не веднъж бе изпитвал жилото на думите ѝ.

– Какво мога да направя, за да поправя всички щети, които причиних с клюките си? – попитала Елена.

– Събери торба с пера, – предложи ѝ той. – След това обиколи всяка къща, за която си казала клюка и сложи по едно перо на вратата.

За Елена това изглеждаше доста просто нещо, за това тя го изпълни.

Върна се при свещеника и попита:

– Направих това, което казахте, а сега какво да правя?

– Върнете се и съберете всяко от перата, – бе отговорът.

– Това е невъзможно, – възрази Елена. – Вятърът вече ги е разнесъл из града.

– Точно така, – усмихна се свещеникът. – След като кажете лоша дума, тя се носи във въздуха на криле и никога не може да бъде взета обратно. Бог ви е простил, както поискахте, но аз не мога да премахна последствията от вашите обидни думи или да ги събера от местата, където са кацнали.

Какво да правим, когато някой иска да „сподели“ клюка?

Ако приятел се обърне към вас с някаква „новина“ или „притеснение“ относно друг човек, спрете го и го попитайте:

– Мога ли да цитирам това, което ще ми кажете?

Това е достатъчно да сложи край на разговора, преди той да е започнал.

Точно както един малък охлюв може да унищожи цяла цветна леха, така и една малка клюка може да разруши репутацията на човек, да опетни характера му и да погълне приятелство.

Бащата потупа сина си Костадин по рамото и добави:

– Емоциите ти са истински, но едва ли разкриват цялата истина. Гняв, ревност или страх могат да се надигнат бързо, но само защото ги чувстваш, не означава, че трябва да действаш бързо.

– Какво да правя? Да ги игнорирам ли? – попита Костадин.

– Не, – махна с ръка бащата, – води ги с мъдрост.

Костадин си призна:

– Колкото по-бързо съм реагирал на остри емоции, толкова повече съм съжалявал. В момента може да ми изглежда правилно, но по-късно се е налагало да се извинявам за думите си или действията си.

– Лесно е да реагираш остро на момента, – усмихна се бащата, – но има сила в сдържаността. Най-силният човек не е най-шумният в стаята, а само този, който има силата да реагира с търпение и самоконтрол. На всяка емоция можеш да се поддадеш или да пожелаеш да промениш характера си.

– Лесно е да се каже, – въздъхна тежко Костадин.

– В такива случаи по-добре забави темпото, – посъветва го баща му. – Запитай се: „Какво наистина се случва в мен?“ Така каниш мъдростта в ситуацията. Изборът да укротиш емоциите показва зрялост. Това не е слабост, а белег на растеж.

Всеки от нас не е затворник на чувствата си. Ние имаме способност и отговорност да ги ръководим.

Забавете темпото! Оставете благодатта да ви води, а не импулсът.

Веднага след като се върнаха от пазара, Борис се нахвърли върху прасковите.

Бързо захапа една, а на лицето му се изписа кисела гримаса:

– Толкова привлекателно изглеждат, а са кисели.

Майка му се засмя:

– В продължение на много години и аз правех същата грешка.

– Каква грешка, прасковите са кисели? – възмущаваше се Борис.

Майка му бе търпелива жена, за това продължи спокойно:

– Най-накрая осъзнах, че едно дърво може да бъде високо, силно, мощно и красиво, но да дава плодове негодни за храна.

– Тези праскови не са добре узрели навярно, – отбеляза Борис.

– Така е, – съгласи се майка му. – Плодът може да бъде добър, но не узрял, така че не е било времето да го откъснат. Такъв плод е кисел или има тръпчив вкус.

– Ако откъсна зелена ябълка, – започна да разсъждава Борис, – тя ще бъде кисела, дори горчива.

– Но ако не я откъснат прибързано, тя ще бъде сладка и сочна, – допълни майката.

Борис бе напълно съгласен с това.

– Това важи и за хората, – вметна майката. – Ако прибързано се назначи такъв човек на ръководна позиция, който още не е узрял, последствията ще са катастрофални.

– Ами ако е почнал да зрее? – попита Борис.

– Няма как да го накараш по-бързо да узрее, – усмихна се майката. – Ако той не е в състояние да се справи със отговорностите си, избереш ли го и двамата ще съжаляват по-късно.

Борис погледна прасковата в ръката си:

– Ако я оставя по-дълго време, дали ще узрее? – попита той.

– Ще узрее, но няма да има същия вкус, ако бе останала на дървото, – отговори майка му.

– А как да позная дали човек е годен за даденото място? – Борис бе неспокоен.

– Видът му може да е прекрасен, но да няма необходимия характер. По какво ще го познаеш ли? По делата му. Те разкриват това, което е скрито в човека, – поясни майката.