Евлоги свърши със сандвича и смачка салфетката.

– Смяташ, че това е опит на тази групировка да се добере до радиоактивните материали, за да си направят бомба? – попита Евелина.

– Какво друго може да бъде? – вдигна рамене Евлоги. – Знаем, че от година искат да се доберат до тях. Никой не очаква, че може да намери хранилище с природен  плутоний. Единствения шанс е да използват нечие откритие в тази насока.

– Това е терористично оръжие. При експлозията му ще загинат много повече хора, в сравнение с тези, които ще се разболеят от лъчева болест, – скочи Камен.

– Само да се спомене за радиоактивно замърсяване и ще настъпи паника в цялата страна, – засмя се Димо. – Спомняте ли си какво стана с антракса? Хората тичаха да се запасяват с лекарство против него.

– За съжаление, – обади се отново Евлоги, – конкуренцията при медиите ги принуждава да използват сплашване, за да продават място за реклама. История за атака с атомна бомба, ще накара пресата да влеят чувство на обреченост, а това ще помогне на терористите да всеят страх.

– Трябва да знаете, че медиите не са независими, – подхвърли Камен. – не става дума за влияние от една или друга партия, което да унищожи обективността им. Собственият ни консуматорки манталитет допусна медиите да се кооперират с търговците за реклама на какво ли не.

– Има редактори и директори на новинарски емисии, – започна да обяснява Димо, – които с нетърпение очакват терористична акция, самолетна катастрофа или убийство на известна личност, за да надуят тиражите и да вдигнат цените на рекламата.

–  Докато рекламодателите субсидират медиите,  – засмя се Евлоги, – пресата винаги ще търси негативното.

– Тогава каква е алтернативата? – попита Евелина. – Там, където държавата  се меси в новините, хората не получат нищо друго освен пропаганда.

– Не знам, – призна Евлоги. – Ядосвам се, че когато няма истински новини за отразяване, медиите търсят просто да всеят някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото този младеж е по-важен от другите, а защото подробностите около смъртта му подхранват нечии интереси.

– Звучи доста брутално, – отбеляза Димо, – но не мога да го отрека.

– Всичко това е толкова тъжно, как хората не могат да го осъзнаят? – гласът на Евелина звучеше безпомощно.

Каквото и да коментираха, фактите бяха налице. Едни дърпат конците, други ги подкрепят, а останалите трябва да търпят и да се съгласяват.

Тържествуващият вик на твърдата вяра е в пълна противоположност на стоновете, идващи от колебливата вяра и плачещите сърца, водещи към униние.

Между многото „тайни на Господа“ не знам друга, която да генерира такъв тържествуващ вик на вяра.

Бог каза на Исус Навин: „Ето, Аз предадох в ръката ти Ерихон, царя му и силните хората в него“. Той не каза: „Аз ще предам“, а „Аз предадох“. Ерихон вече им е принадлежал, а тогава те са били призовани да го овладеят.

Въпросът е как да го направят? Всичко изглеждало невъзможно, но Господ им изявил своя план.

Трудно е да си представим, че възклицанията на израелския народ са могли да причинят падането на ерихонските стени.

Тайната на тяхната победа е скрита в този възглас. Това бил вик на дръзновената им вяра, основана изключително на Божието Слово, изискващо обещаната победа, въпреки че нямало никакъв признак за нея, както и възможност за изпълнението ѝ.

Бог им отговорил според вярата. И когато те извикали, Бог подействал да паднат ерихонските стени.

Бог обявил на израелския народ, че предава града в ръцете му и народът приел това за свършен факт.

На страниците на Писанието е описана тази триумфална победа на вярата:

„Чрез вяра ерихонските стени паднаха след седмодневно обикаляне около тях“.

Един пастор бил повикан при тежко болно момиче. Заварил момичето в безсъзнание. Майката на момичето разказала на пастира:

– Тя много се притесняваше и се страхуваше да умре, защото живота ѝ не принадлежи на Господа.

Тъй като пастирът не можел да разговаря с болното момиче, той се наклонил над нея и бавно казал следните думи:

– Ще излича беззаконията ти като мъгла и греховете ти като облак.

След това пастирът без да дочака момичето да дойде в съзнание се помолил за нея и си тръгнал. Околните забелязали, че умиращото момиче нещо шепнело.

Майка ѝ се наклонила над нея и я чула да казва:

– Всичките ми грехове са заличени като мъгла, мамо, аз съм щастлива, всичките ми грехове са заличени и аз съм спасена!

Как тежко болното момиче е чуло думите казани от пастира и е повярвало в тях, въпреки че е било в безсъзнание, си остава загадка.

Може би е имала видение и тези думи са дошли при нея, сякаш от небето.

Факт е, че момичето е вярвало в Бога, получило е опрощение на греховете си и надежда за вечно спасение.

Няма граници за прошката от Бога, защото няма ограничение за силата на изкуплението. Няма предел на знанието и лечебните свойства на Исусовата кръв, която ни очиства от всеки грях.

Няма цена застъпничеството за нас от благословения наш Ходатай, велик Първосвещеник, мощен до края, запазващ приближаващите се до Него.

При Бога има пълна прошка. Исус Христос дойде в света, за да спаси грешниците.

Само когато човек каже:

– Аз съгреших.

Бог може да отговори:

– Прощавам ти.

Спасителят, разпънат заради грешниците, е Божия гаранция, че Той прощава на грешника, когато той идва при Него.

Виртуални държави възникват, когато някой официално заявява, че дадена територия е независима.

Такава виртуална държава не е призната от всички съществуващи държавни или международни организации.

Те обикновено са създадени като шега или в знак на протест срещу нещо.

На 23 април 1982 г., кметът на град Кий Уест във Флорида е обявил независимостта на  на архипелага Флорида Кийс от САЩ и е основал виртуална държава Република Конк.

Това е бил знак на протест срещу факта, че правителството на САЩ, е поставило граничен патрул на шосе, свързващо архипелага с континента, а това е навредило на туризма.

Ще кажете, че това е невъзможно, защото Берлинската стена отдавна не съществува.

И все пак, точно на космическите снимки това разделение е ясно.

За това не е необходима Берлинска стена.

Причината е чисто техническа.

Фактът е, че в Западен Берлин, за уличното осветление отдавна използват луминесцентни лампи, а в принадлежащата на ГДР част на града – натриеви лампи, чиято светлина е с много по-жълт отенък.