Утрото бе хладно, но прозорецът на Борис бе отворен. В стаята имаше разхвърляни тубички с боя, четки различен калибър и няколко недовършени картини, една от които бе още на статива.

Борис придърпа одеялото, зави се и се обърна на другата страна.

Изведнъж телефонът звъня:

– Харесах ваша картина, – каза мъжки глас със силен акцента. – Казва се „Натюрморт с нарове“. И струва три хиляди?

– Не, тридесет.

– Няма значение, за мен парите не са най-важното. Главното е, че харесах картината ви. Ще я поставя в кухнята си. Май трябва и подходяща рамка да ѝ купя?

– Мога да ви дам такава срещу заплащане.

След такова предизвикващо безпокойство начало на разговора Борис очакваше някакъв мръсен номер.

– Гоче, с кого разговаряш? Пак ли някоя от твоите уличници? – Чу се писклив женски глас отдалече, настроен доста недружелюбно.

Борис си представи чернокоса фурия препасана с престилка и тиган в ръката.

– Съжалявам, трябва да отида в другата стая, тук само ми пречат…… Все пак искам да купя вашата картина. Но мога да платя само като ви прехвърля парите на карта, налични нямам. Мога сега да ви ги приведа, а утре ще ми дадете картината.

– По-добре да се срещнем, а пари можете да изтеглите от банкомата, – предложи Борис, като започна да се съмнява, че тук нещо не е наред.

– Не, аз не мога да тегля пари от банкомат. Ако искате ще ви платя три хиляди, но като ви ги прехвърля на картата ви. Кажете ми номера си.

– Нека това обсъдим като се срещнем. Какво ще кажете утре да се видим в центъра?

– Нима наистина не мога да ви прехвърля парите на карта? Вие имате ли такава?

– Не, – каза Борис, а в същото време си помисли: „Имам, но не бих ви я предоставил. Май нещо не е наред при вас!“

– Ааааа, – каза разочаровано мъжът. – Е, добре тогава, утре ще ви позвъня и ще се разберем.

Тайнственият купувач така и не се обади.

Мирон бе добър стопанин. Трудеше се твърде много, за да изхрани семейството си. Беше честен човек. Избягваше кръчмите и гледаше все добро да прави на съседите си.

Едно ранно утро той каза на жена си Зоя:

– Ще отида да кося, тревата много избуя в ливадата.

– Не отивай, – посъветва го кротко Зоя, – ще има буря.

– Кой е господарят на този дом? – възмутено попита Мирон.

– В къщи ти, – смирено каза Зоя, – а над  всички нас Господ!

– И какво ми бърка това в работата?

– Мисля, – каза тихо Зоя, – че е нужно да се казва: „Ще отида или направя нещо, ако е рекъл Бог“.

Но Мирон остана непреклонен и заяви категорично:

– Щом искаш, казвай си така! Но аз казвам: „Няма да бъде!“ Което означава, че няма да бъде.

Мирон взе косата и излезе от дома си.

Много скоро наистина се разрази истинска гръмотевична буря, такава страшна, каквато в този край хората още не бяха виждали.

Силен ураган. Нестихващи светкавици и гръмотевици.

Близо до Мирон падна голямо дърво. Той по чудо остана жив. Случиха му се и много други неприятни неща.

В това време Зоя бе много разтревожена за мъжа си.

И когато тя шепнеше:

– Боже, опази го…. не позволявай да му се случи нищо лошо…

Някой тихо потропа на вратата:

– Кой е? – попита Зоя.

– Твоят мъж, – дочу се плах глас.

И след малка пауза:

– Ако е Божията воля….

Утрото бе тихо и спокойно. Очакваше се денят да бъде слънчев. Още в първите зари Митко скочи от кревата и се облече бързо.

Майка му го засече в коридора, когато обуваше обувките си.

– Къде толкова рано? – попита го тя.

– При Валери, – измрънка неохотно Митко.

– Толкова рано!? Хората още не са станали, – извика майка му след него.

Но той не я чу, а хукна като подгонен заек навън.

Валери го чакаше под бялата бреза, както се бяха уговорили. Днес щяха да поскитат из гората и да си поговорят. Цели три години не се бяха виждали.

Имаха какво да споделят. Времето, което бяха разделени им се стори вечност. Тук в това малко градче имаха толкова незабравими мигове.

– Когато бяхме малки, помниш ли, – засмя се Митко, – мама купуваше месо от едно малко магазинче в южната част на града?

– А, онова ли, където продаваше чичо Вадим? – попита Валери.

– Да, там. Знаеш какви бяха времената, – наведе глава Митко, – парите не стигаха, но чичо Вадим само се усмихваше и казваше: „Няма проблем“, а след това изваждаше тетрадката си и записваше в нея дължимата сума.

– Тежки бяха времената, – въздъхна Валери. – И у нас бе така.

– Но мама след като получеше парите, веднага се разплащаше с него, – бързо добави Митко.

– Не само пари „записваме на нечия сметка“, – махна с ръка Валери. – Ние пазим спомените, когато сме били обидени, отхвърлени и наранени.

– Но за разлика от чичо Вадим, рядко сме зачерквали дълговете на нашите „длъжници“, – намръщи се Митко.

– И всичко това, като че ли нарочно запазваме в паметта си, – поклати тъжно глава Валери, – очаквайки удобния момент, за да ги използваме.

– Да, но ние сме призовани да обичаме, както Исус ни обича, – каза Митко. И трябва да прощаваме без да са ни молили за това.

– А как да разберем, че сме простили на този или онзи? – попита Валери.

– Достатъчно е да не складираме списъци с дългове в ума си за тези, които са се отнесли лошо с нас, – обясни Митко.

– Но това е толкова трудно! – възкликна Валери.

– Когато си припомниш, колко много Бог ти е простил, – Митко погледна Валери в очите, – трябва сам да решиш да простиш и да обикнеш този човек, както Исус ни учи. Бог ще ти помогне да отстояваш това решение, разбира се, ако наистина имаш намерение да го направиш.

Двамата още дълго вървяха из гората. Те разговаряха искрено и чистосърдечно. От раздялата им Митко бе придобил нещо, което Валери още нямаше. Предстоеше му да вземе важно решение.

Снегът беше спрял. Вятърът почти не се усещаше, но студът не прощаваше на никого, особено на дръзналите да излязат толкова рано сутринта.

За Деница бе невъзможно да си остане у дома в тава студено утро. Тя бързаше към баба Делка, възрастна обездвижена жена, на която нямаше кой да ѝ помогне дори печката да си запали.

Деница отиваше при старицата не само тази сутрин. Всеки ден сутрин, обед и вечер, отзивчивата девойка хранеше, почистваше и се грижеше за възрастната жена.

Деница мина край магазина на бай Димитър, който подранил чистеше снега наоколо.

– Добро утро, – поздрави девойката.

– О, здравей, Дени, как си? – попита, както всяка сутрин, бай Димитър.

– Консервирана, – пошегува се Деница, – като прясно замразено месо.

Мъжът се засмя на шегата ѝ.

– Тъй, тъй и аз се чувствам, – каза той.

На стълбите към горната улица Деница едва не се сблъска с бай Михо, който носеше две големи чанти.

– Здравейте, – приветливо каза девойката.

– Вижте, какви сте вие жените, – полу ядосано, полу на шега каза бай Михо.

Деница разбра накъде бие мъжът. Нали днес бе първия ден на така наречения женски месец – баба Марта. А времето още от самото му начало бе много студено.

Тя се усмихна и войнствено попита:

– А вчера, а оня ден, какво беше времето? Малък Сечко! Кой е по-сърдития.

Безсмислено беше да се спори, предните два дена не бяха по-малко студени от днешния.

Бай Михо махна с ръка:

– Вас човек не може да ви надговори, все много знаете.

Денят макар и много студен се очертаваше доста интересен още от сутринта.

– Какво ли ме очаква още до края му, – каза си Деница и закрачи още по-бързо, нали я очакваха….

Утрото бе мрачно и потискащо. Хората, едни забързани, други притиснати от очакването на ежедневните предизвикателства, изглеждаха като сенки в стелещата се мъгла.

По чия приумица толкова рано на една сергия бяха подредени зеленчуци и плодове, които бяха в дисонанс с всичко наоколо. Те имаха свеж вид. Бяха подредени с майсторство, сякаш не груби човешки  ръце бяха действала на сергията, а четката на незнаен художник.

Истинският „художник“ на това плодово зеленчуково творение бе Милен. Младо и стройно момче, което учеше, а на сергията изкарваше по някой лев.

До сергията се кипреше малко магазинче за закуски. Отзад зад него в малка пристройка приготвяха закуските на място.

Хората привлечени от аромата на току що опечено тесто, се отбиваха и най-често си купуваха банички.

Една възрастна жена приседна на близката пейка и заръфа топлата баница, от която се вдигаше пара. Изненадано присви устни и разтвори топлите кори на баницата.

– Но тук няма сирене, – възкликна жената. – Каква е тази баница?

Милен видя разочарованието на жената и ѝ се усмихна.

– Ама, вие, не си ли взехте сиренцето? – попита я той.

– Какво сиренце? – подскочи жената.

– Към всяка баничка дават пакетче със сирене, – осведоми я сериозно Милен.

– А така ли? А защо никой не ми каза?

И възрастната жена тръгна към жената, която продаваше закуските.

– Защо не сте ми дали сиренцето? – попи тя продавачката.

– Какво сиренце? – изненадано я изгледа жената зад остъкленото прозорче.

– Давали сте допълнително сирене към баничките, – обясни жената.

Продавачката отвори вратата на магазинчето и се провикна:

– Милене, не се шегувай с клиентите ми!

– А вие по-малко пестете сиренцето, – засмя се младежа. – Хората вместо баница, ядат само препечено тесто.

Продавачката се закани с пръст на Милен, а на възрастната жена подаде нова баничка, в която сиренето се забелязваше.