Звездите обсипваха небето. Тук там неголям облак помрачаваше красивата звездна картина.

Пламен и Христо вървяха по булеварда и се радваха на усмихнатите лица на хората минаващи край тях.

Всяко лице бе озарено не толкова от светлината на празничната украса по улиците, а от вътрешния огън подклаждан от голямото очакване – раждането на Младенеца.

– Виж, – каза Пламен, – минават векове а хората все още чака този мир, за който пеят ангелите в първото утро след Рождество.

– Даже и страната, в която се е родил Исус, – подчерта Христо, – страдат от насилие и въоръжени конфликти. Къде е тогаз този мир?

– Ще ти кажа къде да го намериш, – засмя се Пламен. – Той живее в сърцата на онези, които се доверяват на неговата благодат. Човек има мир до толкова, до колкото се доверява на Христос.

– Погледни, – опонира Христо, – земята се разрушава от войни и бунтове. Не знам страна, в която царува пълен мир и сигурност.

– Най-страшната война, – наведе глава Пламен, – която водим, е тази срещу самия Бог.

– Вярно е, – призна Христо, – че често се бунтувам срещу Неговата власт и дръзко решавам да изграждам живота си без Него.

– Сега имаш възможност да се примириш с Бога и да предадеш живота си в ръцете на Господ Исус Христос, – каза тихо Пламен.

– Тогава ще настъпи толкова търсения мир, – въздъхна Христо. – Мир с Бога, мир в сърцето си и мир с хората около себе си.

– Какво предпочиташ, – Пламен повдигна очи и погледна възторжено приятелят си, – война или мир?

Турист в Ерусалим попита един от молещите се старци на Стената на плача:

– Извинете, от колко време идвате тук да се молите?

– Вече 40 години, – вежливо отговори старецът.

– А за какво се молите? – попита туристът.

– Всяко утро се моля за мир в света, в следобедните часове за премахване на всички болести, а вечер – за чистотата на нашите души.

– И какво чувствате, когато идвате тук на Стената на плача да се молите?

– В последно време все повече ми се струва, че разговарям със стената ….

Зрението на Борис съвсем отслабваше с възрастта и той се нуждаеше от много повече грижи.

Жена му Дафина беше непрекъснато около него. Грижите около съпруга ѝ ангажираха цялото ѝ внимание. Тя нямаше нито минутка свободно време. Вечер се строполяваше в кревата си умаляла и си мислеше:

„Какво ли ме чака утре?“

И неусетно заспиваше. А утрото не обещаваше нищо ново.Тя се чувстваше незабелязана и недооценена.

– Разбирам, че всички са загрижени за него, заради положението му, – казваше си тя, – но се чувствам като някаква прибавка към него, а не пълноценна личност.

И тя се помоли:

– Господи, помогни ми! Чувствам се много уморена от всички тези грижи…..Нямам минутка спокойствие или време за себе си. Знам, че грижейки се за съпруга си, изпълнявам съпружеския си дълг, но не се чувствам удовлетворена, това не ме радва ….. Знам, че не трябва да е така, помогни ми, моля Те!

Вечерта, когато си лягаше Дафина осъзна, нещо, което бе пропускала до сега.

– Исус ме оценява така, както никой човек не може да ме оцени, – каза си тя. – Той ме познава и обича. До сега са ме учили на това, но едва сега го разбирам истински.

Това бяха утешителни мисли, дошли точно навреме. Дафина се почувства отново силна, а тя имаше нужда точно от това.

И тя се усмихна:

– Като погледна назад, се изумявам за случаите, в които Бог ме е лекувал емоционално и ми е връщал чувството за сигурност и вяра в себе си. Той винаги е знаел моите нужди и ми е отговарял преди да съм Го помолила.

Господ е милостив към нас, за това и ние трябва да показваме милост към хората.

Беше 1976 г. Тогава семейство Кларк живееше в Мисури.
Бе ранно утро, а природата бушуваше.

Мери се събуди от силния шум зад прозореца на спалнята.

Звукът приличаше на движещ се товарен влак. Прозорецът се тресеше, а на Мери ѝ се струваше, че цялата къща се движи.

Робърт здраво спеше до Мери, а тя бе твърде уплашена. Не смееше да шавне или да събуди съпруга си.

Нищо друго не ѝ оставаше освен да се помоли.

– Господи, – започна тихо тя, – пощади моя дом и семейството ми. Зная, че ако не се намесиш, последствията  ще бъдат трагични.

В този момент Бог изпълни сърцето ѝ с мир. Мери бе изненадана. Нещо сякаш я караше да стане и да отиде до прозореца.

Тя се подчини и се добра до прозореца. Леко повдигна щората и погледна навън.

Заслепи я ярка светлина. В нея тя различи високи фигури. Те бяха широкоплещести същества облечени в дълги бели дрехи. Имаха силни ръце. Държаха се един за друг. Стояха с гръб към вятъра и с лице към Мери.

Тя не можеше добре да види лицата им, защото бяха много светли.

Изведнъж разбра.

– Ангели са заобиколили дома ни, – възкликна тя.

Мери седна отново на леглото. Тя се взираше потресена в прозореца известно време.

Изведнъж всичкият ѝ страх се изпари. Мери се чувстваше вече в безопасност. Сърцето ѝ бе изпълнени с радост и мир.

От този ден нататък, когато имаше буря, Мери бе сигурна, че силните Божиите ангели са близо до нея, за да защитят дома и семейството ѝ.

Приятелю, не отивай във опасния свят, който ни заобикаля, без молитва. Вечер ти коленичиш, но вече ти се спи. С умората от тежкия ден се оправдаваш, претупваш молитвата и бързаш да се възползваш от сладкия покой.

Идва утрото. Закъсняваш. Утринния час за молитва пропускаш или набързо и без особено внимание се отнасяш към него.

Не бодърстваш в молитва. Пренебрегваш часовете за бдение. Нима за теб те са завинаги изгубени? Трябва да признаеш за съжаление, че това е така. Щом пренебрегваш молитвата, ще страдаш от това.

На пътя си ще срещнеш изкушения, а ти не си готов да се срещнеш с тях. Съвестта ти те осъжда и ти се отчуждаваш от Бога.

Не е изненадващо, че деня, в който не си могъл да преодолееш сънливостта, е бил пълен провал за теб.

Минутите за молитва, изпуснати заради мързел, не могат да се възстановят. Можем да се научим от опита си, повече да не повтаряме грешките си, но е невъзможно да върнем тази свежест и сила, които се съдържат в тези пропуснати минути.

Ако Божият Син е чувствал необходимост да става в зори, за да излива сърцето си пред Бога, колко повече е необходимо ние да се се срещаме с Този, който дарява всяко благо, всеки съвършен дар и Който е обещал да ни даде всичко необходимо за живота.

Ние никога не знаем, какво е черпил от молитвите си за Своя живот Господ Исус Христос, но знаем колко е безсилен животът, в който отсъства молитвата.