Майка ѝ скоро бе починала. От нея бяха останали много снимки, които сама бе правила. Василка се опита да подреди фотографиите на отделни купчинки.

От тях я гледаха напълно непознати лица. Едни се усмихваха, други плачеха, трети се бяха отнесли някъде в мислите си……..

Когато леля Здравка я завари сред купчината снимки, каза на Василка:

– За какво ти са тези снимки? Те са ничии ….

Василка се опитваше да гледа с разбиране на фотографиите. Някои от тях я разчустваха, но тя се опитваше да се овладее.

„В крайна сметка, това са снимки, мъртва хартия, – казваше си Василка. – Може би за това по-възрастните не са ѝ обърнали внимание и не са я насърчили да продължи“.

Майка ѝ ги бе заключила в един куфар, но не като някаква тайна, а нещо, което е смятала за маловажно.

Колко ли жени като майка ѝ, с неразкрити таланти са в света? Или такива, които в името на семейството и любимия мъж, са се отрекли от мечтите си.

Василка знаеше, че поколението на майка ѝ и всички малко по-големи или по-малки от нея са се превърнали в жертвен агнец на семейния олтар.

Преди години я беше попитала;

– Мамо, защо не си завършила образованието си?

– Баща ти беше завършил само гимназия, не вървеше някак си да завърша университет.

След втори курс майка ѝ бе напуснала юридическия факултет.

Бащата на майка ѝ, нейният дядо тогава мърморел:

– Нямам дъщеря за даване за сина на търговец на зърно.

Тогава се застъпили други хора за баща ѝ:

– Велко, момчето не е лошо. Веднага се захвана с търговия, за това не е учило по-нагоре.

– Виж колко складове и магазини има само в столицата.

– Младите се обичат, грехота е да ги разделяме.

Така майка ѝ и баща ѝ се бяха оженели. Баща ѝ бе предприемчив човек и със всичко, което се захванеше, успяваше. Той бе починал преди пет години.

Майка ѝ бе скромна жена. Тя подкрепяше съпруга си и децата си в всяко тяхно начинание.

Сега и тя си бе отишла. От нея бяха останали само множество снимки ….. една неизпълнена мечта.

Около една църква мъж продава стоката си. Той високо се провиква:

– Трески от гроба Господен! Трески от гроба Господен!

От там мина млад човек. Когато чу какво казва търговеца, го попита:

– Как можете да продавате трески от гроба Господен, когато той е каменен?

Търговеца се ядоса и размаха ръце:

– Махай се от тук, евангелист такъв!

Хотелът бе изграден върху скала. Помещението в което се събраха бе издялано от камък. предстоеше, бяха се натъкнали на нещо много интересно и искаха да го обсъдят.

– Чжън Хъ е бил роб евнух,  – каза Красимир, – който е станал един най-великите китайски  пълководци. За период от 28 години е командвал седем епични похода, които са стигнали чак до Персийския залив, Мадагаскар и Африка.

– Някои твърдят, че е стигнал чак до Южна Америка, – обади се Никола.

– Има и археологически доказателства в подкрепа на това, – вметна реплика и Бонка.

– Корабите му били най-големите, правени до тогава, – продължи разказа си Красимир, – били дълги 120 метра и това е много преди Колумб да открие Америка с триметровата си каравела. Ако не се лъжа, корабите на Чжън Хъ са били най-големите до настъпването на Индустриалната революция.

– Нямах престава а това, – учудено констатира Бонка.

– Периодът на управлението на династията Мин е единствена в китайската история, когато са започнали да търсят начини да търгуват с други народи, вместо да чакат другите търговци да дойдат при тях. – каза Красимир. – Османската и Персийската империи били в разцвет и обмен на стоки и знания. Флотата на Мин била най-могъщата в света и била готова да завладее морските пътища. Никой не можел да я спре.

– Но тогава императорът забранил морската търговия, – обади се Никола. – И Китай наново затворил границите си за всички. Само малцина пътували по Пътя на коприната. Флотата била унищожена, а екипажите, които видели далечни страни били убити. Всичко донесено в Китай от далече било унищожено.

– Защо са го направили? – попита Бонка.

– Никой не знае причината, – каза Красимир.- Китайците не са смели да оспорят заповедта на императора.

– Ами Чжу Чжан-дзъ главният писар в императорския двор? – отново се  намеси Никола.

– Да, – отговори Красимир, – той порицал унищожаването на корабите и рискувал живота си, като отвлякъл тайно част от това, което били донесли търговците от другаде. Съкровището съдържало ръкописи и текстове, произведения на видни математици от арабския свят, безценни творби на изкуството, резба от слонова кост, скъпоценни камъни и тонове злато.

– Това навярно е било най-голямото хранилище на знания и открития в историята на човечеството, – възкликна Бонка.

– Навярно е било нещо от рода на Александрийската библиотека, – подчерта Никола.

– Може би част от колекцията е била събрана от Чжу Чжан-дзъ? – попита Бонка.

– Не знам това, – призна си Красимир, – но легендата разказва, че ако някой застанел на висока планина, няма да вижда края на кервана. Чжу Чжан-дзъ закарал богатствата в долина в западен Китай и поръчал на местните жители да ги пазят добре. На връщане, когато отивал при императора, Чжу Чжан-дзъ внезапно починал и архивите изчезнали завинаги.

– Звучи доста загадъчно и вълнуващо,  – каза Бонка. – и това ли е краят на това съкровище?

– Не, – засмя се Красимир, – някои монаси започнали да  раздават останалото от Чжу Чжан-дзъ и това привлякло вниманието.

– Предполагам златото, – подхвърли иронично Никола.

– Не, – възмути се Красимир, – вие само за пари и злато си мислите. Това били планове, чертежи и текстове, които императорът получил като дар от султана на Мускат, той бил най-богатия човек в света, когато флотилиите със съкровищата обикаляли Персийския залив.

– И  как е попаднал на тези документи? – поинтересува се Бонка.

– Смятали, – каза Красимир, – че са дело на един от неговите велики математици, нещо като арабския Леонардо да Винчи. Животът на няколко поколения монаси преминал в разгадаване на тези ръкописи.

– Странна история, защо до сега нищо не знаем за нея или съвсем бегло сме чували от някъде? – попита Никола.

– Някои открития се паят в тайна, защо ако попаднат в лоши ръце, ще нанесат разрушения и човечеството ще се самоунищожи – каза замислено Красимир.

Евлоги свърши със сандвича и смачка салфетката.

– Смяташ, че това е опит на тази групировка да се добере до радиоактивните материали, за да си направят бомба? – попита Евелина.

– Какво друго може да бъде? – вдигна рамене Евлоги. – Знаем, че от година искат да се доберат до тях. Никой не очаква, че може да намери хранилище с природен  плутоний. Единствения шанс е да използват нечие откритие в тази насока.

– Това е терористично оръжие. При експлозията му ще загинат много повече хора, в сравнение с тези, които ще се разболеят от лъчева болест, – скочи Камен.

– Само да се спомене за радиоактивно замърсяване и ще настъпи паника в цялата страна, – засмя се Димо. – Спомняте ли си какво стана с антракса? Хората тичаха да се запасяват с лекарство против него.

– За съжаление, – обади се отново Евлоги, – конкуренцията при медиите ги принуждава да използват сплашване, за да продават място за реклама. История за атака с атомна бомба, ще накара пресата да влеят чувство на обреченост, а това ще помогне на терористите да всеят страх.

– Трябва да знаете, че медиите не са независими, – подхвърли Камен. – не става дума за влияние от една или друга партия, което да унищожи обективността им. Собственият ни консуматорки манталитет допусна медиите да се кооперират с търговците за реклама на какво ли не.

– Има редактори и директори на новинарски емисии, – започна да обяснява Димо, – които с нетърпение очакват терористична акция, самолетна катастрофа или убийство на известна личност, за да надуят тиражите и да вдигнат цените на рекламата.

–  Докато рекламодателите субсидират медиите,  – засмя се Евлоги, – пресата винаги ще търси негативното.

– Тогава каква е алтернативата? – попита Евелина. – Там, където държавата  се меси в новините, хората не получат нищо друго освен пропаганда.

– Не знам, – призна Евлоги. – Ядосвам се, че когато няма истински новини за отразяване, медиите търсят просто да всеят някакъв страх. Всяка година умират хиляди тийнейджъри, но рядко едно убийство се превръща в национална трагедия. И това става не защото този младеж е по-важен от другите, а защото подробностите около смъртта му подхранват нечии интереси.

– Звучи доста брутално, – отбеляза Димо, – но не мога да го отрека.

– Всичко това е толкова тъжно, как хората не могат да го осъзнаят? – гласът на Евелина звучеше безпомощно.

Каквото и да коментираха, фактите бяха налице. Едни дърпат конците, други ги подкрепят, а останалите трябва да търпят и да се съгласяват.

Някои композитори получили от търговци на вино и коняк оригинални музикални поръчки:

„Напишете мелодично красива музика към изпратените ви куплети, възхваляващи различни сортове вино, коняк, шампанско ….“

Предлаганият хонорар бил доста голям и много композитори тайно се захванали да пишат музика по зададените стихове. Малцина биха устояли на такова изкушение.

Веднъж при един такъв композитор дошъл негов приятел. Когато гостът влязъл, забелязал как домакинът бързо скрил нотните листове.

– Какво съчиняваш? Нещо неприлично ли е? – попитал гостът.

– Честно казано, ти почти позна, – с усмивка казал домакинът. – Съчинявам музика за един посредствен коняк. … Мисля, че моят „музикален коняк“ е много по-приятен от истинския.