Радостина подсмърчаше тихо. Свали ръка от устните си и допря я до сърцето си. Чувстваше се съкрушена. Стисна здраво устни в опит да не се разридае. Когато това не даде резултат, тя сложи слънчевите си очила. Отиде до една пейка и се отпусна на нея, а през цялото време тихичко плачеше.

– Мамо? – повика я Маги и се приближи до пейката.

Радостина притисна ръка до устните си. Това, на което бе станала свидетел преди малко силно я разтърси. Майка бе разделена от детето си. То пищеше и искаше да се върне при нея, а жената безпомощно протягаше ръце към рожбата си. Не можеше да обясни нищо на дъщеря си, беше останала без думи от видяното.

– Мога ли да направя нещо за теб? – попита Маги незнаеща какво да прави.

– Нищо, – отвърна Радостина.

– Искаш ли да те закарам до в къщи?

Радостина отрицателно поклати глава. Още не можеше да си тръгне, краката не я държаха.

Дъщеря ѝ поседя до нея за малко. После, изглежда, засрамена попита:

– Ти тук ли ще седиш?

Това нейно „притеснение“ никак не се хареса на майка ѝ. Радостина избърса сълзите от бузите си, погледна дъщеря си през тъмните очила и разстроено отвърна:

– Да. Ще остана за малко тук.

Едва бе изрекла това и сълзите отново бликнаха от очите ѝ.

Маги изправи гръб и се обърна. В този момент Радостина разбра, че дъщеря ѝ не знае как  да реагира. Никога не бе виждала майка си в такова състояние. Не знаеше от какво се нуждае тя, а можеше само да я прегърне или да я хване за ръка, както Радостина бе правила това толкова пъти, когато ролите бяха разменени.

До сега Радостина бе тази, която даваше утеха, но не я получаваше. Маги нямаше никаква представа как да реагира в тази нова ситуация и това бе още една причина за сълзите на Радостина.

Нали децата се учеха от примера на родителите си? Защо Маги не бе научила нищо? Изглежда Радостина се бе провалила като учител. Бе дарявала утеха, но не бе научила дъщеря си да дава такава на другите.

Поради горчивия си вкус цикорията засилва храносмилането, има апетито възбуждащо и слабително действие, смъква кръвната захар, подобрява работата на сърцето, унищожава микробите.
Прилага се при при жлъчно-каменна болест, атоничен запек, за стимулиране обмяната на веществата.
Цикорията наречена още синя жлъчка, се употребява при лечение на черния дроб, проблеми със стомаха и далака. Има успокоителен ефект върху централната нервна система. Засилва сърдечната дейност. В нашата народна медицина се прилага като цяр за далака, цироза, захарна болест, жълтеница, изпотяване, глисти у децата, кръв в урината, при кашлица, треска, епилепсия, трудно уриниране и уриниране на кръв, стомашни болки, гастрит, язва, болезнена менструация, хемороиди, подагра, виене на свят, пясък в бъбреците и пикочния мехур, при нарушено храносмилане, при неврастения и хистерия.
Използва се надземната част на растението, които се събират през юли и август, а корените през есента, когато опадат семената. Суши се на сянка или в сушилня при температура до 400С. Корените се сушат на сянка или в сушилня при температура до 500С. Допустимата влажност е 12%. Срокът на годност на целите стръкове е 3 г., а на рязаните е 2 г.
Външно цикорията се прилага за бани при екземи, за лапи при циреи и трудно зарастващи рани. Прави се настойка от цветовете в зехтин в съотношение 1:10 и се използва за мазане при рани, изгаряния, както и за компреси при младежки пъпки.
От корена се прави запарка от 2 чаени лъжици ситно нарязана цикория в 200 мл кипяща вода, това е доза за 1 ден. Пие се преди ядене 4 пъти на ден за прочистване на организма.
За стимулиране на жлъчната секреция от стръковете се приготвя отвара от 2 супени лъжици смлени стръкове, които се заливат с 400 мл вода, варят се 5 минути и се оставят да киснат 30 минути. Прецедената отвара се приема 3 пъти дневно по 80-120 мл преди ядене.
Корените на синята жлъчка се използват за приготвяне на безкофеиново кафе  – Инка или се комбинират с кафето в различни съотношения.
Употребяваните части от синята жлъчка за лечебни цели са коренът и стъблата. Стръковете се събират през периода на цъфтеж, а корените се изваждат през есента – октомври месец. Корените съдържат 40—60% инулин и следи от горчиви вещества; листа съдържат сесквитерпетони лактони  – лактуцин, лактукапиждац с горчив вкус, тритерпени, цикориенова киселина. Цветовете съдържат кумариновия глюкозид цикории, който при хидролиза се разцепва на ескулегин и глюкоза.
Местообитанието на синята жлъчка са ливади, тревисти места, край пътища и жп линии, плевел в лозя, градини, посеви и окопни култури.

През следващите два часа вниманието на Диди бе съсредоточено върху децата, така че тревожни мисли не изпълваха главата ѝ и тя не изпитваше безпокойство. Елена за малко ѝ ги остави, за да свърши някоя и друга работа.

Елена беше леля им, която бе дошла наскоро. Тя трудно се справяше с племеничките си, тъй като самата тя нямаше деца, но обстоятелствата налагаха, да се погрижи за живота им по-нататък.

Диди ги разходи по поляната, чете им книжки, помогна им да направят къщурка в пясъка и какво ли още не.

Момиченцата бяха любопитни, добре възпитани и умни. По-малкото се гушкаше повече в Дида, седеше в скута й. Постоянно се въртеше край нея. По-голямото момиченце задаваше много въпроси.

– Какво е това цвете? Защо е такова? Виждала ли си мама? Къде живееш? Защо се нарича минзухар? Може ли да откъсна едно за Краси?

Всяко от децата посвоему искаше внимание. Може и да не разбираха какво е станало, но усещаха, че нещо не е наред.

– Татко нарисува лицето ми, искаш ли да го видиш?

Сърцето на Диди се сви.

„Горките, не знаят, че повече няма да видят родителите си, – мислеше си Диди. – Те са толкова малки. Краси е едва на три, а Лили на четири.“

Когато Елена се върна и Диди трябваше да си тръгне, беше й много трудно да ги остави, особено по-малката. Краси не се откъсваше от нея.

– Пак ще дойда, – увери я Диди, като я притисна здраво до себе си и ѝ прошепне на ухото, – ще ви донеса сладки с шоколадова глазура.

– Много ги обичам – прошепна в отговор Краси, изпълнена с копнеж.

Докато се връщаше, Диди се замисли за любовта и загубата. Момиченцата бяха загубили родителите си преди няколко дни в една катастрофа, а бяха много малки и още не осъзнаваха това.

Боб се облегна на младежа, почти седна върху краката му, вдигна очи и изплези език. Никола го погледна тъжно.

Преди три години бе спасил кучето от сигурна смърт и нито за миг не съжаляваше за постъпката си.

Боб бе ловджийско куче, порода ритрийвър, при това беше много красиво. Козината му бе червена с бяло на носа, под брадичката и по лапите. Пухкавата му опашка непрекъснато се размахваше. Имаше благ поглед. И много обичаше Никола.

Откакто го прибра имаше безброй спорове с баща си за кучето.

– Няма място за това куче в къщи! – викаше баща му. – Такова куче трябва да тича. Мислиш ли, че някой ще го вземе? Такова куче ще те измори. Само почакай и ще видиш.

Боб може да обикаля до изнемога целия квартал, но качеше ли се в кола или камион, държеше се прилично. Въпреки това баща му не прие животното.

Никола погали кучето и го почеса зад ушите, а гласът на баща му отекваше в главата му:

– Изправи се! Намали! Гледай напред.

Не можеше да отиде там с другите. Просто не можеше. Най-много да обиколи наблизо и да чака за вести по радиостанцията.

Издирването предната нощ бе продължило цели седем часа. По всичко личеше, че не можеха да очакват добри новини, преди да се приберат хората от охраната.

Бяха започнали да говорят по-скоро за откриване на останки, отколкото за спасяване. Сърцето му да се свиваше и  усещаше някаква празнота, безпомощност, гняв и объркване.

Как можа да се случи това? Баща му беше изчезнал с група, която съпровождаше до близкия връх.
Бяха загубили връзка късно следобед. През нощта ръмеше и беше много студено. Изпратиха екипи, които обърнаха всичо наоколо, но не откриха нищо.

Никола мислеше да пусне Боб. Животното познаваше миризмата на баща му, макар и да не се обичаха много двамата с кучето, но го предупредиха:
– Не тръгвайте сам! И вие можете да изчезнете. Не се знае, какво точно се е случило.
И Никола чакаше, но надеждата, че ще види баща си отново жив, се бе загубила ….

Мариела знаеше, че не е разумно да плаче, докато е в болницата, защото веднага започваха да се суетят сестрите около нея. Само, че трудно се сдържаше. Куражът я бе напуснал.

Но изведнъж всичко се оправи. Медицинската сестра застана до леглото и ѝ каза:

– Един млад мъж попита за теб.

Мариела се изпъна и погледна съсредоточено сестрата, която мило ѝ се усмихваше:

– Помоли да ти предам ….. много обич.

– Това е бил Миро, – прошепна Мариела. – Каза ли още нещо?

– Ще дойде да ви посети утре сутрината. Поиска веднага да ви види, но му казахме, че сте претърпяла малка операция и сега сте уморена, за това той реши утре пак да дойде.

Мариела се чувстваше безкрайно щастлива. Имаше чувството, че е на седмото небе.

На другия ден ѝ донесоха огромен букет червени рози.

– Ах, – извика медицинската сестра, – изглежда „Свети Валентин“ е позакъснял тази година. Дори и половината няма в какво да ги сложа.

– Не се притеснявайте, – успокои я Мариела, – по-добре ми подайте картичката.

– „За любимата ми лястовичка. С нетърпение очаквам да оздравееш. С много любов Миро“, – прочети задъхано Мариела и се разплака.

След няколко часа Миро влезе усмихнат в стаята при нея. Изкрящите му сини очи изгаряха Мариела. Тя едва се сдържа да не скочи от леглото и да се хвърли в прегръдките му.

Той усети порива ѝ и пристъпи бързо към нея. Седна на стола до леглото ѝ и хвана ръката ѝ. Тя бе неописуемо щастлива. Това бе истинска любов. Медицинската сестра ги гледаше и им се радваше.

Преди три дена бе станал някакъв атентат. Имаше изстрели, викове, много стенещи хора, линейки и полиция. В тази суматоха, тълпата ги бе разделила.

Мариела бе пострадала, но Миро късно разбра, линейката беше я откарала. Той се бе притеснил много за нея. Обиколи няколко болници и накрая я намери.

Успокоиха го, че ще се оправи, но за него по-важно бе, че е останала жива. Другото нямаше значение.

А сега бяха заедно и сърцата им преливаха от любов, какво значение имаше някаква си малка операция там …..