Шипката е много популярна билка в България. Тя има изключителни лечебни действия. Съдържа витамин С и полезни кисилини. Билката се използва за лечение на авитаминоза, диабет, бронхит, умора и анемия.
В традиционната българска медицина, плодовете от шипка се използват като високо витаминозен източник, който повишава защитните сили на организма.
Използват при бронхиални и стомашно-чревни заболявания, поради съдържащите сетанини и пектини.
Комбинацията на витамин С и другите съставки в плодовете на шипката стимулират образуването на червени кръвни клетки, засилват съпротивителните сили на организма и повишават работоспособността. Шипката е изключително полезна за укрепване на сърцето и кръвоносната система. Тя влияе особено благотворно на функцията на черния дроб, а също така понижава нивото на кръвната захар, което своевременно я прави подходяща за болни от диабет.
Препоръчва се при умствена и физическа умора, анемия, авитаминоза, простудни заболявания и други.
Използва при лечение на хиповитаминоза и авитаминоза, тъй като тя повишава жизнения тонус и работоспособността на организма.
Шипките са средство за пълноценно функциониране и укрепване на имунната и кръвоносната система, щитовидната жлеза и главния мозък. Тя е полезна за  укрепване на кръвоносните съдове и клетъчните мембрани на всички клетки с цел тяхното пълноценно функциониране.
Добро помощно средство е в терапията срещу камъни и песъчинки в пикочните пътища, както и в борбата срещу местни или общи инфекции, като коклюш, скарлатина, дифтерия, пневмония.
Препоръчва се при лечение на грип, кашлица, маточни и носни кръвотечения.
Изпoлзвa пpи изгapянe. Зa целта се използват вeнeчнитe лиcтa нa цвeтoвeтe.
Eĸcтpaĸтът oт шипĸи пoмaгa зa нaмaлявaнe нa бoлĸи в cтaвитe. Πлoдoвeтe нa шипĸaтa имaт зaпичaщo зa cтoмaxa cвoйcтвo.
Много отдавна шипката се е употебявала  за лечение на камъни в бъбреците, язва, гастрит и колит. В Китай билката е използвана като средство против глисти и когато е било нужно да се нормализира храносмилането.
Ето и как се употребява.
Консумира се под формата на чай, сокове, сладка, вино и други.
Чай от шипка се прави по следния начин. Една супена лъжица сушени шипки се прибавя в 250 мл кипяща вода. След около час се прецежда и се пие. Помага за намаляване на стреса и тонизира организма.
Сиропът е особено полезен за бебета и малки деца, като хранителна добавка.
В плода има богато съдържание на провитамин А 7%; витамин С; пектини – около 11%; отганични киселини – ябълова и лимонена; масло около 2%; незаместими мастни киселини – Омега-3  и Омега-6;  витамин В1 – около 430мг и витамин В2;  ликопен;  витамин РР и витамин К;  флавоноиди – рутин, кемпферол, кверетин;  захари, предимно захароза, около 2.5%, дъбилни вещества и минерални соли, около 3.25%, най-вече калиеви – около 512 мг, калциеви – около 50 мг, натриеви – около 47 мг, фосфорни – около 54 мг, и магнезиеви – около 122 мг соли.
Шипковият плод няма аналог в растителния свят, по съдържанието на витамин С. В 100 гр плод се съдържат около 2 г витамин С. Съдържанието на минерални соли е високо – калиеви, магнезиеви, фосфорни, калциеви и други. В семената на шипката се съдържа и витамин Е.

Тази новина не е за хора със слаби сърца. Особено за такива, които се страхувате от паяци дори, когато намерят един у дома си и това предизвика паника у тях.
А какво ще стане ако паяците са милион пъти повече?
Гигантска мрежа изплетена от армия паяци кръстоносци с размерите на три футболни игрища е била открита в инсталация за обработка на вода в Балтимор, САЩ. Това е станало през 2009 г.
Станцията е била преградена от мрежа на паяци, която е покривала 95 процента от цялото здание. Това са повече от 107 милиона осмокраки твари на площ от около 16 099 кв. метра.
Експертите смятат, че на всеки кубически метър пространство има около 35 176 паяка.
Сред тях основни били паяци, обитаващи влажни и блатисти места. Те се характеризират с удължено тънко тяло, дълги крака и голям корем.
Мрежите, които са изплели паяците са предимно за улавяне на плячката. Други ги използват за размножаване или да намерят път към мястото си.
Според учените, паяжината е толкова тежка, че е повредила доста осветителни тела, а на някои места тя е достигнала дебелината на пожарникарски маркуч.

На Донка Милчева много ѝ допадаше спешното отделение. Нямаше престава защо е така, но след родилното, то бе любимото ѝ отделение.

Тук бе различно всеки ден. Непрекъснато  се случваше нещо. От време на време Донка се сблъскваше с ужасни случаи като жертви на тежки катастрофи, инфаркти, травмиращи инциденти, изгаряния, токови удари, но през повечето време работата бе рутинна.

Дейността ѝ в спешното отделение я сближаваше с колегите. Споделяха си много неща. Понякога бяха под огромно напрежение, но тук е много по-различен светът от този навън. В отделението се създаваха трайни и здрави приятелства.

Най-важното нещо за Донка бе:

– Да помагам на хората да се почувствуват по-добре, да допринасям за доброто им състояние, – както веднъж бе заявила, когато я попитаха: „Какво правиш тук?“.

Нали именно за това бе записала медицина.

Спешното отделение ѝ носеше голямо удовлетворение. Не искаше да се премести в дерматологията, където ѝ предлагаха.

Беше заявила на шефа си:

– След завършването на практиката, искам да остана тук в спешното.

– Да, но тук няма да изкараш много пари, – беше ѝ казал той.

– Парите не са най-важното нещо в живота, – каза му решително Донка.

– Кажи го на жена ми, – засмя се той и тръгна към следващата стая.

Тя не знаеше кога шефа ѝ ще се усмихне или намръщи, но пък много я подкрепяше, хвалеше добрата ѝ работа, но не се колебаеше да ѝ направи забележки, ако сгрешеше.

Когато обърка сиптомите на исхемичната болест на сърцето, той я успокои и ѝ каза:

– И аз като по-млад допуснах същата грешка.

Веднъж, когато я откри разплакана в стаята за почивка, я потупа по рамото и каза:

– Не забравяй, че всички правят грешки, само че лекарите покриват своите. Избърши очите си и да вървим да видим как е жената, защото след малко трябва да поговорим и с противния ѝ съпруг.

Ако не останеше тук, щеше да се насочи към гинекологията, тази специалност я привличаше много отдавна.

Лили бе перфекциониска във всяка сфера от живота си. Беше маниачка  на тема чистота. Изключително действена. Тя имаше големи амбиции и смелост. Смяташе се за преуспяла жена. Независимо от постигнатите успехи, често имаше чувство, че се е провалила.

Често си повтаряше:

– Аз съм щастливо самотна и добре, че не съм нещастно омъжена, – но сама не си вярваше.

Радваше се на скъпите си дрехи, мебели, с които бе натъпкала апартамента си. Галерията ѝ от картини на съвременни художници набъбваше. Но всичко това не компенсираше самотата ѝ.

– Готова съм да се откажа от всичко, само да не се налага да давам обяснение на някой друг, за да не бъде сама и да не се чувства изоставена, – често мрънкаше на приятелката си.

Имаше бляскав социален живот, само че тя не искаше това.

Можеше да прави каквото и когато ѝ се искаше. Да харчи собствените си пари. Имаше ангажименти планирани месеци наред. Често пътуваше до Париж, Милано, Рим…… Беше член на разни асоциации, сдужения и клубове.

Искаше да си намери мъж, който да се съгласи с нейни начин наживот. Само че не за такъв живот мечтаеше тя, изискващ високо самочувствие. Лили мечтаеше за топлина и близост.

Избягваще самотните почивни дни. В събота ако нямаше някакви срещи с познати, изпадаше в отчаяние, а вечерта вече беше депресирана.

Тогава сядаше пред телевизора и си казваше:

– Няма да се предам, – а малко по-късно, когато бе преполовила чашата с вино пред себе си, се усмихваше. – Дали да не дам още един шанс на Марко, вместо да го изхвърля нацяло, заради извънбрачната му връзка.

Дълбоко в себе си знаеше, че е безмислено.

– Той е като котарак, – спомни си тя умилкванията му.

Разводът много я нарани и ѝ причини много повече болка и мъка, отколкото изневярата.

По- късно имаше една неудачна връзка с някакъв, който я заряза заради някакво 18 годишно момиче.

– Изглежда умея да привличам само гадняри, – бе споделила един път с приятелката си.

Не бе домошарка. Не искаше да има деца. Но и не желаеше да се обвърже с мъж, който има друго семейство.

От време на време допускаше мъже, които ѝ харесваха или ѝ се струваха интересни, но нито един не можа да привлече истински.

За нея счетоводителите, банковите мениджъри и адвокатите бяха синоним на стабилни, разумни и предани мъже.

Притискаше я самотата. Не искаше да живее повече сама, но желаеше да има и сигурност.

– Какво става с мен?  – плачеше често тя. – Завържа нова връзка и дори в началото усещам, че се получава, но защо не мога да я задържа? Нима искам прекалено много?

– Какво в края на краищата искаш? – питаше я приятелката ѝ.

– Искам да се влюби с цялото си сърце и душа в някой и да му се отдаде напълно – с копнеж в гласа казваше Лили.

Беше се напълно отчаяла:

– Май това няма изобщо да ми се случи.

Милена и Роза отдавна не бяха се срещали. Роза беше спокойна и уравновесена още от времето, когато двете учеха на един чин. Тя винаги изслушваше приятелката си и ѝ даваше съвети.

Милена бе буйна, търсеше екстремни ситуации и се забъркваше в най-невероятни истории. След като завърши училище постъпи в университета, а след това пое по трудния път на журналиста. Тя бе винаги в най-горещите точки на събитията. Понякога това можеше да ѝ струва живота, но за нея това бе тръпка, преследване на целта, разкриване на истината.

– Как си? – попита Роза. – Още ли си в онази редакцивя?

– Същността на моята работа е да водя мрачната хроника на смъртта по света, – усмихна се малко наперено Милена.

– Смъртта е естествено нещо, но според мен е проява на зло, – сбърчи нос Роза..

– Хората, които се срещат лице в лице със смъртта, като войници, лекари, свещеници, живеят по-бързо от нормалните хора, – въодушеви се Милена. – Допълнителните години не винаги личат, но ги усещаш дълбоко в себе си, в мозъка и сърцето си.

– Навярно всичко това те притиска и измъчва? – съчувствено поклати глава Роза.

– Малко жени работят такава работа – едва доловимо разтегна устни в някакво подобие на усмивка Милена – и не е трудно да се досетиш защо.

– Това  не е място за жени – отсече Роза.

– Не мога да спра – издайнически въздъхна Милена. – Вървяла съм през поле осеяно с трупове. Натъквала съм се на осиротяло дете, легнало върху мъртвата си майка …..

– Интересно какво си чувствала в такъв момент? – оживи се Роза.

– Все едно си си загубил някой, когото си обичал. Смъртта е белязала живота ми с почти непоносими загуби и за това я мразя. Смятам я за свой смъртен враг  – някак раздразнено каза Милена.

Двете дълго стояха пред чашите с кафе. Онова буйното и жизнерадостно чувство от детството се бе изгубило и стопило някъде по прашните пътища. Те не бяха вече същите. Животът, особено този на Милена, бе превърна смеха ѝ в сълзи, а радостта в печал и болка за другите …..