Матю и Ели чакаха първото си дете. Това бе незабравимо време за двамата, изпълнено с радост и копнеж да бъдат добри родители на новороденото, независимо от това, какво щеше да се роди – момче или момиче.

Един ден Ели сподели с Матю:

– Притеснявам се, дали правилно ще го възпитаме.

– И аз се опасявам от възможните грешките, – въздъхна Матю, – които можем да допуснем при общуването си с рожбата ни. Не бих искал да съжаляваме по-късно за това, което сме направили или пропуснали. Говоря за времето, когато детето ни ще е вече пораснало.

– Хайде на вечеря да поискаме мъдрост от баща ми, – предложи Ели. – Него го уважаваме не само ние децата му, но и другите, на които е преподавал в училище.

– Добре, – съгласи се Матю, – това е добра идея.

Вечерта, когато бяха привършили вече яденето, Ели се обърна към баща си:

– Татко, нуждаем се от твоя съвет. Скоро ще се роди първото ни дете. Какво би ни посъветвал за възпитанието му? Все пак ти имаш дългогодишен опит не само със свои, но и чужди деца.

Старият Захари помисли малко преди да отговори.

– Родителството е като везна. В едното ѝ блюдо е поставена любовта, а в другата дисциплината. Не позволявайте на нито една от тях да натежи повече, защото това ще бъде вредно за детето ви.

– О, това съвсем не е леко, – възкликна Ели.

– Трудно е, но е необходимо, – подчерта възрастният мъж.

– Лошо ли е да показваме повече любов към детето си? – попита Ели.

– Прекалено много обич без дисциплина, може да разглези детето, – обясни Захари.

– Строгост и ако се наложи, ще има и пръчка, – строго каза Матю.

– Прекаленото дисциплиниране без любов може да съсипе емоционално детето и да го отблъсна от теб, – каза Захари.

– Тогава какво да правим? – безпомощно вдигна ръце Ели.

– Колкото повече любов показваш към детето си, толкова повече то ще приема мерките ти на дисциплина. А когато  му налагаш наказание или каквото и да е от този род, трябва да му обясниш, че го обичаш.

– Не е забавно да налагаш наказание за някое провинение, – отбеляза Матю. – Но как да му обясня, че като постъпвам така, го обичам?

– Писано е, – пое си дълбоко дъх Захари – „Никое наказание не се вижда на времето да е за радост, а е тежко, но после принася правда като мирен плод за тия, които са се обучавали чрез него. Ония, които любя, – казва Бог, – Аз ги изобличавам и наказвам, затова бъди ревностен да се покаеш. Ако търпим наказание, Бог се обхожда с нас като със синове, защото кой е тоя син, когото баща му не наказва? Но ако сте без наказание, на което всички са били определени да участвуват, тогава сте незаконно родени, а не синове“.

Матю и Ели се спогледаха, но и у двамата бе настъпило спокойствие. Те вече се досещаха чрез Кого ще успеят да уравновесят „везната“ на възпитанието.

Това бе една от най-големите и красиви църкви в района. В нея се спазваше строг ред. Хората в нея бяха приели свои правила, който спазваха безпрекословно.

Веднъж по време на проповедта пастирът на църквата Правдан Самоуверенов забеляза на последния ред близо до вратата мъж със широкопола шапка, избеляла риза и протрити дънки. И той реши, че веднага след като свърши службата, ще поговори с този странен посетител.

Накрая хората изпяха последната песен и се помолиха. След което започнаха да се събират на групички и да разговарят.
Самоуверенов бе фиксирал чудноватия тип и се насочи право към него.

Когато приближи до мъжа Правдан учтиво се обърна към него:

– Здравейте, господине. Радвам се, че сте решили да посетите нашата църква. Но имам една молба към вас. Преди да дойдете следващия път тук, помолете Бог за съвет, как трябва да се облечете.

След една седмица Самоуверенов забеляза същия човек, но промяна в облеклото му не забеляза. Той отново бе в старите си изтъркани дрехи и с широкополата шапка на главата.

В Правдан всичко закипя и той едва се сдържаше, но криво ляво докара проповедта до края. Веднага след това той тръгна право към смущаващия го индивид.

Самоуверенов се опита да бъде любезен, но гласът му излезе рязък и груб:

– Нали ви казах да се помолите и да потърсите съвет от Господа как да се облечете за църква?

– Помолих се, – невъзмутимо отговори мъжът.

– И какво ви отговори Бог?

– Той каза, че не знае, защото никога не е бил тук …..

Влади бе ядосан на всички, особено на познатите си от църквата. Нямаше желание да се среща с тях, за това не му се ходеше и на църква.

И каква бе причината?

Всички, когато го видеха питаха:

– Как е баща ти? Как е семейството ти?

А той бе готов да им изкрещи: „Защо не ме питате как съм аз? Аз помагам на възрастните си родители. Освен това имам двама непокорни тинейджъри. Работя по цял ден. Защо никой не се интересува за мен?“

На баща му бе отрязан единия крак и той скоро щеше да се върне в къщи. Влади бе настръхнал. Ежедневието му щеше да се натовари още повече. Какво да прави?

Тази неделя на вратата на църквата се сблъска с жена, която се грижеше за майка му, преди да почине. През същото време тя гледаше и своята майка.

– Лельо Роси, татко скоро ще се прибере от болницата. Не знам как да се грижа за него. Ти имаш опит със своя баща, дай ми съвет, какво да правя? Ти как успяваше в къщи тогава, като същевременно помагаше и на други болни по домовете им?

Жената се усмихна и каза:

– Това не е нищо. Беше привилегия да се грижа за него.

Влади бе шокиран от думите ѝ. Трябваше да мине дълъг период от време, за да превърне задължението си да помага на баща си в привилегия.

Като християни ние имаме права, но да служим и да се отказваме от правата си е привилегия.

Похвали се разсеяността на своите приятели:

– Решила съм за празниците да си ушия нова рокля.

Приятелите ѝ много добре я познаваха и за това я предупредиха:

– Внимавай как ще я скроиш!

– Гледай да не я ушиеш така, че после да не можеш да я облечеш!

А най-добрата ѝ приятелка я посъветва:

– Седем пъти мери, един път режи!

– Знам, знам, – казала разсеяността, – тази поговорка съм я чувала още от баба си. Благодаря за съветите, но всичко това съм слушала много пъти, няма да сгреша. Нима се съмнявате, че мога да си ушия хубава рокля?

Приятелите ѝ само вдигнаха рамене. Те знаеха, че с нея трудно се спори. Каквото и да кажеха по-нататък, тя нямаше да ги послуша и я оставиха да прави, каквото си иска.

Много скоро роклята бе готова.

Разсеяността я облече и отиде да се покаже на приятелите си.

Когато я видяха, те прехапаха устни и се ужасиха:

– Какво си направила?

– Какви са тези парцали на теб? От къде ги взе?

– Как откъде? – учуди се разсеяността. – Нали ме посъветвахте един път да меря и седем пъти да режа?

Приятелите ѝ разпериха ръце и се отказаха да ѝ обясняват какво не е наред. Има ли смисъл да обясняваш на някой, който изобщо не иска да те слуша?

От тогава никой за нищо не я съветваше, защото се страхуваше, че ще направи по-голяма поразия.

Храма бе пълен с народ. Едни бяха дошли просто да си побъбрят и одумат някого, но други бяха искрени и посещаваха неделните богослужение с една единствена цел, да се срещнат с Бога и чуят Словото Му.

Но като че ли блуждаещите души преобладаваха в храма. Мислеха си за всичко друго, но не и за това, което бе необходимо в момента.

Всяка неделя свещеникът призоваваше:

– Не ползвате  мобилните си телефони в храма. Има определени морални правила и норми, с които трябва да се съобразява всеки.

Но на хората от днешния свят им е все по-трудно временно да се откажат от електронните си придобивки. Така че звъненето от телефон в храма вече не бе рядкост.

Свещеникът все повече се дразнеше и терзаеше, че вярващите са твърде много зависими от мобилните си телефони.

Веднъж на едно богослужение той заяви пред всички:

– Телефоните в храма не са нужни, защото Бог едва ли ще благоволи да се обади на някой от вярващите по мобилния му телефон.

Някои от присъстващите се усмихнаха, но други арогантно размахаха ръце:

– Какво толкова има в това?

– Ако изключа телефона си, мога да пропусна важно съобщение!

Свещеникът съвсем сериозно продължи, все едно нищо не бе чул от роптанията и възраженията в храма:

– Ако някои иска да се запознае и да разговаря с Бога лично, достатъчно е да напише текстово съобщение, когато шофира.

Съветът бе пропит с мрачна ирония.

А някои от хората в храма, особено младежите се побутваха и активно обсъждаха казаното:

– Този си го бива.

– Има особено чувство за хумор.

Но въпреки несъгласието си, неохотно изключиха мобилните си телефони.