Заведението отдавна бе се опразнило. Наско стоеше пред десетина празни чаши на масата. Той не успяваше да държи главата си изправена и клюмаше от време на време.

Дрехите му бяха излинели, обилно наквасени с кал и всякакъв боклук. Изглежда този неудачник бе решил да удави проблемите си в доста голямо количество алкохол.

Наско разговаряше с леко попийналия си събеседник на масата.

– Представяш ли си, точно преди една година аз зарязах неугледната си съпруга, – едва се обръщаше езика му.

– Така и се пада, – поддържаше го разпалено с войнствен глас препилия срещу него.

– И знаеш ли защо я зарязах? – появи се загадъчна усмивка върху лицето на Наско. – Запознах се с младо, много секси момиче. Тя ми доставяше такова голямо удоволствие, каквото жена ми не си е и представяла.

– А твоята? – вече полузаспал попита събеседникът му.

– Тя напълно бе загрубяла. Цялата бе покрита със целулит. Стомахът ѝ бе увиснал.

– Вероятно е забравила всякаква козметика, – с ирония подчерта другият.

– Да, не се грижеше вече за косата си. От нея се разнасяше мирис на пот.

– Нормално за много заета жена, – измърмори под носа си събеседникът му.

Наско сякаш не бе чул забележката му и продължи:

– Беше престанала да върши някои от нещата, които прави преди. Вече не оцветяваше ноктите си, не бръснеше краката си, не носеше сутиен и скоро гърдите ѝ провиснаха …… Всичко това ме отблъскваше от нея.

– Естествено …., – съгласи се бързо другият.

– Тя не беше вече жената, в която се бях влюбих ……. и се махнах от нея.

Наско дълго мълча притворил очи.

– Днес я срещнах и не можах да я позная, – в гласа на Наско се долавяше болка. – Беше се разхубавила. Фигурата ѝ бе стегната…. Беше толкова красива.

– Айде бе…., – удари с ръка по масата събеседникът му.

– И аз си казах, че това не може да бъде, – сбърчи нос Наско. – Не можах да повярвам на очите си. Тя съвсем не приличаше на майката на моите три деца.

– Е, как е станало това? – заинтересува се другарят му по чашка.

– И аз се замислих над същото, – с нежелание си призна Наско. – Навярно докато е била с мен тя е нямала време за фитнеси или поне малко да се погрижи за себе си.

– Глупак си бил, – смъмри го другият, – цялото ѝ време е отивало да се грижи за теб и децата ти. Сега поне е щастлива.

– Но тя винаги е искала да има голямо и здраво семейство. Доставяше ѝ удоволствие да се грижи за някого …. Навярно животът ѝ е бил красив, но аз не можах да го оценя, – въздъхна тежко Наско.

– Сега разбираш каква е истинската красота на една жена.

– Загубих човека, който бе най-голямото щастие за мен, – тъжно каза Наско. – Замених вътрешната красота с външна …… Ако тя бе срещнала в мен човек, който не я третира за прислужница, като всяка друга жена би намерила време да се погрижи и за себе си….. Сега е твърде късно.

Не повтаряйте тази грешка! По-добре побързайте да направите за любимия си човек нещо приятно.

Виктор си дойде от училище и хвърли чантата си под масата. Събу си обувките и се изтегна на дивана.
Родителите му бяха на работа и щяха да си дойдат чак вечерта.

Стомахът му подсказваше, че трябва се размърда, иначе гладен щеше да остане.

Майка му предвидливо оставяше храната в хладилника, той само трябваше да я стопли.

Неохотно затътри крака към кухнята. Отвори хладилника и извади приготвената му порция. Постави я на котлона и го включи.

– Докато се стопли, ще изгледам един анимационен филм, – каза си Виктор и се върна в хола.

След първият филм последва втори…..

Мина около половин час. Виктор усети лека миризма на изгоряло, но не ѝ предаде особено значение.
Но миризмата започна да се усилва и той си спомни, че е сложил ядене да се топли.

Изтича в кухнята. От тенджерата се виеше черен дим. Цялата кухня не се виждаше от този дим. Виктор бързо отвори прозореца и едва тогава се сети, че трябва да махне изгорялата тенджера от котлона.

Добре, че се сети да вземе кърпа, за да не си изгори ръцете, когато отместваше тенджерата, но за беда я постави на близкия стол. И съдът бързо заплува в разтопената пластмаса, от която бе направен стола.

– Какво да правя? Мама и татко ще се върнат след три часа, – каза си Виктор, като погледна уплашено стенния часовник.

Нямаше да му се размине, на всичкото отгоре остана и гладен.

Набра бързо телефония номер на майка си и изплака в слушалката:

– Мамоооооооо!

– Какво се е случило? – разтревожено попита майка му.

– Всичко изгоряяяяяяяяяяяяя…

– Какво е изгоряло? – тревогата ѝ нарасна.

– Всичкоооооо….

След това Виктор остави слушалката и отиде да си догледа анимационни филм.

Телефонът няколко пъти звънна, но той не вдигна слушалката. Не беше му до приказки.

Майка му се прибра много по-рано от обикновенно. Тя огледа „бойното поле“ и се усмихна:

– Радвам се, че не всичко е изгоряло, а само твоя обяд.

Наказанието му се размина.

Лекарят и носителят на Нобелова награда Бари Маршал бил изправен пред проблем през 80-те години.

Той трябвало да докаже на своите колеги, че стомашната язва е причинена не от стрес, а от бактерии. Колегите му не приемали идеята му, а експериментът при мишките и гризачите в този случай не дали добри резултати.

По етични причини, той не можел да тества влиянието на бактериите в човешкото дебело черво. Тогава решил сам да погълне бактериите.

Той взел такива от болен пациент и ги сложил в бульон, който изпил. Скоро у него се появили очакваните симптоми и Бари взел проба от стомаха си, за да потвърди теорията си.

В крайна сметка той получи Нобеловата награда, за откриване на причината за появата на язва в стомаха.

Лекар преглежда пациентка и ѝ казва:

– Имате главоболие, стомахът ви не е наред, кръвното ви налягане е високо. Извинете, на колко години сте?

– На двадесет и пет, – отговаря жената.

– ….. и значителна загуба на памет, – добавил лекарят.

Това бе много страшно и мъчително време за него. Където и да попиташе му казваха, че предстоят съкращения или предприятието скоро ще бъде закрито.

Стефан крачеше обезкуражен, но стомахът не му даваше мира, червата се обаждаха, че са празни.

Без много надежда пристъпи и към този портал.

И изведнъж ….. Художникът и дизайнерът Стефан Ралчев започна работа във фирма произвеждаща часовници.

Шефът го извика и му постави първата задача:

– Трябва така да измениш дизайна на този часовник, че да върви продажбата му.

Стефан разгледа будилникът от всички страни, но не откри никакъв недостатък в него.

– А сега какво ще правя? – въздъхна дълбоко Ралчев, след като остана сам с часовника в ръка.

Мълниеносна мисъл профуча в главата му и той реши:

– Ще отида до най-близкия магазин, където продават часовници и ще чакам. Може, като видя какво харесват хората, да ми дойде идея как да променя този часовник, за да се купува.

Не беше нужно да стои дълго в магазина. Изненада се, когато забеляза, че всички купувачи без изключение, преди да купят будилник, проверяват теглото му.

Леките модели, както и будилника, който му връчиха, не вдъхваха доверие у потребителите.

Тогава Стефан запои няколко оловни слитъци в часовника и лично го занесе на шефа си.

– И къде е тук прехваленият ви дизайн? – свъси вежди началникът му.

– Нищо друго не му трябва, – каза спокойно Стефан, – този будилник вече ще се купува.

И се оказа прав.

Така Стефан Ралчев получи пожизнена пенсия от фирмата и славата на основател на едно ново направление в дизайна.