Веднага след като запали фенера, художникът отиде до прозореца и затвори капаците. Избра едно от големите платна, облегнато на стената, занесе го до големия статив и го сложи в средата на стаята.

Направи няколко крачки напред и го разгледа внимателно. Върху тази картина беше работил повече от три години. На нея бе изобразена сцената, в която Юда предава Исус в Гетсиманската градина и войниците го арестуват.

Докато разглеждаше картината по тялото на художника премина ледена тръпка и космите по ръцете му настръхнаха.

Той няколко пъти бе прерисувал Юда. Беше заличавал бягащия мъж, но спираше, преди да стигне лицето и ръцете.

В последния момент бе добавил свидетеля отдясно с фенер на мястото на апостол Йоан.

Картината бе истински триумф. Художникът знаеше това, но тя можеше да се окаже и смъртната му присъда.

Рисувайки тази картина той осъзнаваше каква безумна смелост бе демонстрирал. Бе нарисувал реална личност, която с дейността и действията си заплашваха Христовата църква.

В същото време художникът бе поставил и себе си на картината. В десния край на платното една объркана и уплашена фигура, гледаше безпомощно случващото се.

Бореше се с демоните, които картината събуждаше у него от известно време насам. Много пъти си бе мислил да я изгори. Веднъж дори полетя към нея с нож, но в последния момент хвърли ножа и се свлече на земята, облян в сълзи.

– Не мога да я унищожа, – крещеше художникът. – Не мога да обвиня и онзи богохулник в расо за предателството му.

Беше се опитвал да промени главните действащи лица, превръщайки ги в образи на учениците на Христос, но това се бе оказало невъзможно.

– Господи, Ти ли искаш да остане платното така? – стенеше художникът.

Той искаше да се отърве от картината. Не можеше да я унищожи сам и знаеше това много добре. Сега тази картина не принадлежеше на него, а на историята, но не можеше и да живее с нея.

Художникът взе един парцал и изтри потта от челото си. След голямо усилие на волята взе решение:

– Ще я продам, но с едно единствено условие. Този, който я купи да не я показва на никого, дори и на приятели, докато  е жив този, който съм изобразил като Юда на картината.

Така картината бе запазена за поколенията.

Маршалът много се страхуваше, че Самуил ще го изложи пред толкова много хора. Момчето, както винаги, седеше съвсем безмълвно. Обичайната тревога, страх и объркване бяха изчезнали от лицето на Самуил. Той изглеждаше съвсем нормален. Дори в него се забелязваше жив интерес.

Маршалът бе раздразнен от младежа, който седеше до Самуил. Не го познаваше. А онзи не казваше нищо през цялата вечер, но непрестанно въртеше дясната си ръка в поредица от идиотски жестове.

Накрая това така обтегна нервите на маршала, че се канеше да накара един от келнерите да го помоли да спре, или да си върви.

Внезапно младежът до Самуил стана и направи знак за тишина. Тази изумителна постъпка накара смеховете и разговорите да заглъхнат почти напълно.

– Аз съм Иван Петров, – каза младежът, – езиков наставник на Самуил, който желае да ви каже нещо.

Залата затихна не толкова от уважение, колкото от учудване. Тогава Самуил се изправи и раздвижи дясната си ръка по същия странен начин, както правеше Иван през цялата вечер.

Петров преведе:

– Самуил каза: „Цяла вечер седях срещу епископ Давид и през това време епископът три пъти ме нарече малоумна маймуна.“ – Самуил се усмихна. – „Е, епископе, щом става дума за малоумни маймуни, ще ви отговоря с народната поговорка: Присмял се хърбел на щърбел.“

Последва взрив от смях. Причина за него бе не само шегата , а и ококорените очи на изчервилия се епископ. След тези думи Самуил се усмихна и двамата с Иван седнаха на местата си.

За момент всички около масите замръзнаха от смайване. Тук-там се чуха смехове и ръкопляскания. Всички гости решиха да се престорят, че нищо не се е случило. Привидно всичко продължи както преди.

Най-сетне вечерята свърши. Гостите се разотидоха. Маршалът се отправи  към стаята си, където бе наредил да го чакат синът му и дъщеря му. Щом влезе маршалът  властно попита:

– Каква беше тази глупава шега?

Той погледна дъщеря си.

– Нищо не знам. За мен станалото е също тъй неразбираемо, както и за теб.

През това време стреснатият Иван дискретно мърдаше пръсти към Самуил.

– Хей, ти! Какво правиш? – извика маршалът на Иван.

– Това е… език на знаците, господине.

– Какво?

– Много е просто. Всяко движение с пръстите означава дума или действие.

Иван беше нервен, за това говореше бързо и нищо не му се разбираше.

– По-бавно! – изрева маршалът.

Разтреперан Иван повтори. Пред изумения поглед на маршала Самуил направи няколко знака на Иван.

– Извинете, Самуил каза… ъ-ъ-ъ… че не бива да ми се сърдите.

– Тогава обяснете какво става изобщо, – начумери се маршала.

– Много в просто. Както казах, всеки знак символизира дума или чувство.

Иван докосна с палец гърдите си и каза.

– Аз.

После той сви юмрук и го разтърка в кръг по гърдите си.

– Се извинявам.

Той вдигна палец над юмрука, насочи го напред и размаха ръка като чук.

– За това.

Той посочи маршала.

– Ви.

Разклати юмрук напред-назад.

– Ядосах.

После повтори жестовете тъй бързо, че едва се различаваха и изказа цялата фраза.

– Аз се извинявам, задето ви ядосах.

Маршалът погледна сина си. По лицето му се бореха недоверие и надежда. После той въздъхна дълбоко и погледна Иван.

– Как мога да бъда сигурен, че не говориш ти, а синът ми?

Иван напълно се успокои.

– Не можете, по никакъв начин. Също както никой не може да бъде сигурен, че не е единственото мислещо и чувстващо създание сред тълпа от машини, които само се преструват, че мислят и чувстват. Но ви казвам истината. Ако поговорите чрез мен със сина си, ще видите, че макар да е необразован, дори да го смятате за невеж, той притежава също тъй остър ум като вас.

Трудно бе човек да не се впечатли от откровеността на Иван.

– Нека Самуил ми разкаже как стана всичко от началото до тази вечер. И недей да добавяш нищо. Не го представяй по-мъдър, отколкото е в всъщност.

Така през следващите 20 минути Самуил за пръв път разговаря с баща си. От време на време маршалът задаваше въпроси, но по-често слушаше. А когато Самуил свърши, баща му се разплака.

Накрая маршалът стана и прегърна сина си.

– Съжалявам, момчето ми, толкова съжалявам. Бил съм сляп за теб. Смятах, че си негоден за нищо, но сега ….

Самуил го прегърна и му се усмихна сърдечно.

Ели  влезе в кухнята неуверено. Тя е само на шест години. Детето плахо погледна към майка си и попита:

– Мамо, какво е това мумия?

Майката започна да обяснява:

– В Египет имало фараони. Те умирали и ги погребвали и т.н.

Майката усети, че Ели нищо не разбра от обясненията ѝ, за това предложи:

– Иди по-добре при баща си в другата стая и го попитай.

Майката се усмихна и си каза: „Сега ще го хванеш натясно“.

От стаята се чу следния диалог:

– Татко, какво е това мумия?

– Изсушен мъж, – каза бащата и заби поглед отново във вестника.

– А ясно, – отговори Ели.

Сушата продължи доста дълго. Не само хората, но растенията и животните викаха към небето за влага. Ако продължаваше така, жива душа нямаше да остане по тези места.

Изведнъж небето побледня и се нажежи, сякаш всеки миг щеше да заплаче. Това бе буря като никоя друга. В миг земята бе прах, а в следващия се образуваха езера.

Наоколо стана мокро и искрящо. Всичко бе залято от плътни струи вода. Дъждът носеше в себе си всякакви цветове, зелен като полето, син като небето, бел като агнето, жълт като глухарчето.

Мъжете паднаха на колене, вдигаха ръце към небето и прославяха Бог. Козите и овцете в кошарите също усетиха влагата. Пред очите на всички по живия плет от бодливи тръни се появиха пъпки и за един миг, по повелята на Всемогъщия, тези пъпки разцъфтяха.

Хората шептяха молитви изпълнени с благодарност към Бога. Елена благославяше мислено, докато тичаше през изливащия се порой към стаята си, за да взема една купа.

Изнесе купата навън, вдигнах я над главата си и запя високо молитвата си, докато вятърът удряше в лицето ѝ и бученето му я заглушаваше.

Купата се препълни, сърцето ѝ също. Тя чуваше как внуците ѝ се викаха един друг, докато подскачаха под дъжда, радостни и с леки сърца, каквито трябва да бъдат децата на техните години.

Гласовете им бяха заглъхнали. Децата бяха онемели, защото бяха станали свидетели на нечовешкото измъчване и убийство на майка им. Сега те бяха освободени, докато дъждът се изливаше върху тях.

По-късно Елена ги заведе при баща им и макар децата да се свиха при вида на страховития мъж. Когато баба им ги накара да го поздравят, баща им се разплака от благодарност, щом чу отново гласовете им. Може би сега и неговата вяра щеше да бъде възстановена от този дар, както бе станало с Елена и внуците ѝ.

Елена чуваше гласа на Бог навсякъде около себе си, но не се боеше.

– Може би трябва да се разтреперя от страх пред Всемогъщия и да се скрия от взора му, – каза си тя. –  Може би трябва да взема нож и да разрежа собствената си плът, за да залича миналите си деяния.

Не тя усещаше нещо друго в себе си.

– Сега разбирам, – усмихна се Елена, – че макар словото да е първото творение на Бог, мълчанието е близо до Неговия божествен дух. Молитвите, изречени в сърцето, без глас, са много по-силни от хилядите думи, които хората могат да крещят към небесата.

Време бе бебето да се роди. Дора прегърна Рени, за да я подкрепи. И Рени се облягаше на нея, когато болката избухваше вътре в тялото ѝ.

Щом стигнаха до стълбището, Рени се преви на две и простена.

– Така ще те боли за него до края на живота ти, така че по-добре се приготвяй – предупреди я Дора уж на шега.

Рени се опита да се усмихне, но спазмите ѝ бяха прекалено силни. Започна да бълнува несвързано за мъжа, когото обичаше, за цената, която трябва да плати за греховете си. Дора правеше всичко каквото можеше, за да я успокои. Лицето на Рени бе пламнало, а отвътре я изгаряше топлина. Бе изпаднала в треска.

Лили отиде при тях. Беше повикала Надя да ѝ помогне при раждането. Лили веднага постави длан на корема на Рени. Кимна доволно, после накара останалите да накладат огън и да сложат вода да кипне.

Преди да слязат долу Рени махна с ръка към Лили, искаше да ѝ каже нещо. Лицето ѝ бе измъчено. Рени тихо прошепна:

– Ако трябва да избираш между нас, спаси детето. Остави ме да си отида.

– Добре, добре… – съгласи се Лили.

Хвърли бърз поглед към останалите, за да им подскаже, че сега трябва да се съгласяват с всичко.

Помогнаха на Рени да слезе по дългия коридор надолу. Спираха, когато болките ѝ бяха прекалено остри и продължаваха бавно, когато отслабваха.

Рени простена щом стигнаха до стаята, в която бе присъствала на едно от ражданията преди.

Скоро огънят бе запален и водата кипна, всичко бе извършено бързо и в мълчание. Надя и Лили работеха в синхрон. Надя започна да се моли, когато Рени  се извиваше при поредния спазъм.

Бебето бе готово да поеме пътя си, а те още не бяха готови. Явно детето нямаше търпение да излезе на бял свят. Рени плачеше и ги умоляваше да ѝ го покажат щом се роди.

Говореше така, сякаш бе на смъртно легло и имаше само една възможност да зърне живота, който щеше да създаде.

Продължаваше да ридае и да настоява, че ще пристъпи с готовност в отвъдното, ако поне веднъж успее да види детето си, за разлика от майка, която я бе родила и умряла без да я види.

– Глупости. Ще го виждаш всяка сутрин и всяка вечер – обеща ѝ Лили и я посъветва да се успокои, за да си свърши добре работата.

– Искам да знам какъв е цветът на косата му и дали очите му са тъмни или светли, – продължаваше да настоява Рени.

– Да, да… — съгласяваха се всички, защото въздухът в стаята се бе променил. Бе станал плътен и задушен. Времето наближаваше. Рени хапеше устните си и по тях изби кръв. Лицето ѝ бе станало още по-бледо.

Рени не можеше да се съсредоточи, нито пък правеше каквото ѝ казваха. Тя молеше Лили:

– Отгледай детето ми като свое, ако си отида. Погрижи се да не бъде изхвърлено, както ставаше с децата без майка в тежки времена.

Лили успяваше да успокои ужасеното момиче, като ѝ обещаваше всичко, за което Рени я молеше. Надя носеше вода, за да облекчи пламналото ѝ чело и устни.

След като започна, раждането мина изключително леко. Рени изтласкваше бебето навън, когато ѝ кажеха. Беше упорита, особено когато Лили я наставляваше.

– Жена, която плаче, ражда добре. Трябва да се боим само от мълчанието. Така че, давай, викай, момиче! – повтаряше ѝ Лили.

Рени викаше. Беше като полудяла и сякаш тази ярост бе нейният истински език. Лицето ѝ се изопваше и пламтеше. Един, два пъти …. и  главичката на бебето се появи.

Рени бе изтощена и каза, че не може повече. Лили и Надя се хванаха за работа с маслото и горещата вода. Те настоятелно я молеха да продължи.

Най-накрая младата майка събра сили и напъна за трети път. Детето излезе на този свят и падна в ръцете на Надя. Беше голямо, красиво момче със светла кожа. Бързо го увиха и го поставихме в ръцете на майка му.

Лицето на Рени грейна, когато видя лицето на сина си. Тя бе щастлива, защото и двамата бяха живи и здрави.