Край блоковете често се разхождаше един сивочерен котарак. Той беше обикновен, но изглежда съдбата му не бе много радостна. Кой знае къде си бе загубил опашката, на мястото ѝ бе останало само малко чуканче.

Лявото му ухо бе счупено и бе зараснало накриво. Едното му око поради грозен белег, не се отваряше, само премигваше малко с него.

Котаракът беше много добър, не се нахвърляше на хората, но те не го жалеха. Наричаха го Изродчето.

Да той наистина изглеждаше страшно, но явно не разбираше, че го наричат с такова име и за това не се обиждаше.

Когато някой му извикаше:

– Ей, Изродче.

То весело измяукваше и добродушно изкачеше да посрещне извикалия го.

На децата им бяха забранили да го пипат, а по-големите се отнасяха много грубо с него. Често  го мамеха, подхвърляйки му уж нещо за храна, а изливаха съд с вода върху него.

Баба Пена го защитаваше и често му даваше нещо за ядене. А веднъж я чух да мърмори недоволно:

– Защо сме толкова зли? Искаме с нас да се отнасят по човешки, да разбират проблемите ни, а към тези, които са по-слаби, се отнасяме безмилостно и жестоко.

Котаракът търпеше, когато го поливаха, само присвиваше уши, но си оставаше на мястото.

Въпреки всички обиди, мяукаше и се отъркваше в краката на някой. Сякаш казваше:

– Извинявайте, че съм толкова грозен, безполезен и ви предизвиквам да ме мразите.

Той получаваше ритници от минаващите. Хората си изкарваха натрупания гняв от несправедливостта в живота си върху него.

Веднъж влезе в един дом и поиска храна, но му притиснаха една от лапите с вратата. Дълго след това куцаше, лапата бавно зарастваше. Но въпреки всичко той прощаваше на хората и отиваше при тях.

Като наказание за това, че беше добродушен, някой насъска кучета против него. Котаракът не можа да избяга или да прескочи оградата, подведе го болния крак.

Тогава той изпищя, викът му беше почти човешки.

Баба Пена изскочи на улицата и започна да гони кучетата, а те ѝ се зъбеха озлобено.

Уродчето лежеше в локва кръв, неподвижно. Баба Пена въздъхна:

– Боже, и то е като нас. Животът ни е смачкал всичките…. само, че то горкото не умее да мрази.

Внимателно го взе на ръце и го понесе към дома си. Докато го носеше се страхуваше да не му причини още болка. Виждаше как животното страда.

Баба Пена влезе в стаята и се чудеше какво да прави. Котаракът хриптеше и се задушаваше. Тя седна на стола и го положи на коленете си. Посегна да го погали, въпреки че се страхуваше, че ще го нарани, а котаракът замърка.

Той хриптеше, но не виеше от болка, а се опитваше да мърка. Благодареше за това, че някой се е погрижил за него.

Човек му бе дал капка топлина, макар и пред смъртта му, а той се опитваше да благодари, за това чудо, забравяйки за собствената си болка.

Потърка главата в дланите на жената, изпъна се в цял ръст и замръзна. Не дишаше. Сърцето му спря да бие.

Баба Пена седеше с мъртвия котарак на колене и си мислеше за хората:

– Как се отнасяме един към друг, особено към по-слабите? Това животно бе един нещастен инвалид, който цял живот търсеше да получи поне малко топлина.

По лицето и започнаха да се стичат сълзи.

И изведнъж тя разбра:

– Много от нас имат нормално физическо тяло, но жестока и осакатена душа.

Агнес влезе в стаята. Видя как децата страхливо се бяха скупчили на групички  и ѝ дожаля за тях. Те нямаха вина, защо трябваше да преживяват толкова ужаси и тормоз.

Шайма бе вперила поглед в прозореца и предизвикателно мълчеше. Таклеф реши, че не може повече да мълчи и заговори:

– Страх ме е, че мама и татко могат да умрат и да останем сами. Плаша се от това, че доста хора от семейството ни  ще бъдат убити. Изпитвам ужас, че ще ни застрелят. Или че ще използват оръжие, което заразява с опасни болести.

Агнес погледна момчето с болка.

– Има такова оръжие, – каза Таклеф. – Първоначално нищо не усещаш, а после ти става лошо, боли те някъде по тялото, а после умираш.

– Кой има такова оръжие? – попита Агнес.

– Воените и онези, които искат да властват над хората, – каза ожесточено Шайма.

Едно от момиченцата непрекъснато обикаляше и си бъбреше само.

Няколко момчета се бяха скучили край масата и се бяха притиснали едно до друго, явно бе, че изпитват страх.

– Понякога не мога да заспя нощем, защото си мисля за бомбите, които падат върху къщата ни, – каза смутено Реем.

– Сънувах, – започна да разказва Хинд, – че всички сме си в къщи и не можем да избягаме. Бомбите падат върху нас, всичко пламва и се събуждам.

– Мама каза, че много хора върху, които са падали бомбите са изгорели живи, – изплака Алия.

– Не вярвам да ви убият, – каза насърчително Ана, – та вие сте деца.

– Ще ни бомбардират, – каза тъжно Хамза, – нали гледах по телевизията. Но за всички тези войни, те ще съжаляват.

– Войната е страшно нещо, – смръщва вежди Сахар, – Оръжията са станали по-мощни и убиствени. Няма как да се защитаваме от тях. Ще ни избият до крак.

Децата не споделяха за това, което са чули по телевизията или от разговорите на възрастните, а го трупаха в себе си. А когато останеха нощем сами, ги застигаше тревога и отчаяние. За тях най-големият ужас бе да останат сами след войната.

Петрови бяха повикали дърводелец в новия си дом,  да направи кухненските шкафове, но той беше свършил немарливо работата си. Вратичките не бяха подравнени и не се затваряха добре.

Когато Мая Петрова видя това силно се раздразни:

– Уговорихме се да му платим доста. Този човек е ужасно мързелив, нима може да се гордее с такава работа? Накъде е тръгнал този свят?

– Не се разстройвай, скъпа, – каза Васил Петров, – едва ли е искал да ни мами. Трябва по-спокойно да се подходи към проблема.

– Но той би трябвало…, – извика Мая.

– Ако морализираш нещата, – прекъсна я Васко, – той ще почне да се отбранява и дори да ни контраатакува.

Мая пухтеше и нервно крачеше в стаята.

– Кавгата е форма на интимност, – засмя се Васил. – Нима искаш да си интимна с този дърводелец?

– Не, това е прекалено, – фучеше Мая. – Оправяй се с него, както можеш, но искам вратичките на шкафчетата да се затварят нормално.

Тя тресна вратата и напусна разярена стаята.

Васко набра номера на дърводелеца и зачака.

– Да, – чу се познатият глас на мъжа, който бе работил в техния дом.

– Вие правихте кухненските шкафове в дома ни. Доволен съм от известна част от работата ви.  Надявам се да мога да кажа и на други хора, че съм доволен от цялата поръчка. Добре сте направили плотовете, но малко съм притеснен за кухненските шкафчета.

– Какъв е проблема? – попита дърводелецът малко неохотно.

– Вратичките не са подравнени и много от дръжките са изкривени.

– Това е максималното, което мога да направя с този вид шкафчета. Те се произвеждат масово и не са направени идеално.

– Вярно е, – съгласи се Васил. – Не са направени толкова добре, колкото някои от по-скъпите видове. Ще оценя по-високо работата ви, ако направите нещо, за да станат по-представителни.

– Ще трябва да говорите със производителя или строителя на дома ви. Нищо не мога да направя по-този въпрос.

– Но все пак е ваша отговорността, тези шкафчета да бъдат поставени така, че да бъдем доволни от работата ви. Изглеждат зле и не могат да се затварят. Знам че е неудобно за вас, но работата ви не е завършена и бих искал да коригирате нещата. Работата не може да се смята за завършена и не бих платил уговорената сума. Мисля, че имате умения да направите вратичките както трябва, независимо от допълнителното време, което ще ви отнеме. Така ние ще бъдем удовлетворени от работата ви, и ще ви препоръчаме на приятели и познати.

Дърводелецът въздъхна и каза:

– Ще дойда до вас, да видя, какво мога да направя с тези вратички.

– С удоволствие ще ви чакаме, вярвам, че ще намерите начин да ги направите отлични. Вие сте специалист в професията си.

И наистина дърводелецът дойде и „сътвори“ чудо с вратичките, даже направи и няколко допълнителни подобрения на кухненските шкафчета. Петрови останаха много доволни.

След хаотичен и напрегнат ден Боряна сложи две годишната си дъщеря да спи в леглото. Тя затвори вратата на детската стая и се отпусна на фотьойла да си отдъхне.

След това включи телевизора и са настрои да гледна поредния сериал по него.

Двадесет минути по-късно вратата се отвори и се показа една рошава малка детска главичка. Вени, така я наричаше майка ѝ, бе  сложила ръка пред устните си и весело се кикотеше. Детето пристъпи с босите си крачета в стаята и …..

– Какво правиш, – скара се майка ѝ. – Нали те сложих да спиш. Кога ще се научиш да лежиш в леглото и да се държиш както трябва? Не ми даваш минутка спокойствие.

Боряна бе извън себе си от яд, тя не можеше вече да контролира нервите си. Напердаши малката палавница и отново я заведе до кревата. Нямаше прегръдка, мили думи и усмивка, а само разплакани детски очи и свито от страх малко сърце.

А нещата можеха да се развият и по друг начин.

Когато Вени влезе хихикайки в стаята, Боряна плесна с ръце и се усмихна:

– Охо, станала си сама от кревата. Наистина си пораснала и действаш вече самостоятелно. Искаш ли да станеш още по-голяма и да  правиш неща, които и мама прави?

Вени хитро я погледна и кимна с глава.

– За да стане това, сега трябва да си легнеш в креватчето и да заспиш.

След това прегърна малкото телце и го занесе отново в кревата.

Това не са два различни случая, а две различни отношение на майката към детето. Не съм против наказанията, но мисля, че  в случая по-силно би въздействала любовта.

Изборът е ваш.

Ние всички преминаваме през сянката. Ослепителният блясък на дневната светлина е прекалено силен, той вреди на очите. За това те губят способността си да правят разлика между фините тонове на даден цвят и да оценяват различните му нюанси.

Сянката е необходима. Тя е полумрак в болницата, тъмнина  идваща от мъка в семейството. Това е живот в сянка, лишен от слънце.

Но не се страхувайте! Тази сянка е в Божиите ръце, които те водят. Има уроци, които могат да се научат само там.

Неговият лик може да се фиксира само в тъмна стая. Не мисли, че те е отстранил, ти си още в колчана Му със стрелите. Ти не си изхвърлен, като негоден предмет.

В колчана Си Той ще те държи до момента, когато намери възможност да те изпрати с поръчение, с което да Го прославиш.

В някои части на земното кълбо сенчести условия са най-доброто за развитието на растителността.

Индийската царевица много бързо израства в сянката на топлите летни нощи. Под палещите лъчи на обедното слънце листата ѝ се сгърчват, но когато се надигнат облаци, те бързо оживяват.

Има служение в сянката, което не се набива на очи. Красотата на звездното небе не се вижда, докато не настъпи нощта. Съществуват красоти, които разцъфтяват само сянка и не се разкриват на слънце.

Зеленината е особено богата в мъгливи и облачни страни, където винаги има много сенки.

Любителите на флората могат да наблюдават цветя, които се разкриват само при залеза на слънцето, но освен тях има и такива, които красят градините през целия слънчев ден.

Тези, които отварят своите листенца през нощта, не сияят в пищния разгар на следобеда, но достигат своята съвършена красота, когато се стелят дългите вечерни сенки.