По пътя за Рим Константин и Методий се отбиха във Венеция. Тук латинските и немските монаси нападнаха Константин, като врани на сокол. Те държаха да се проповядва само на три езика.

– Кажи ни, човече, – крещяха вкупом към Константин, – защо преведе на славянски свещените книги и ги учиш на своята азбука. Погледни, никой преди теб не го е правил, нито апостолите, нито папата, нито Григорий Богослов, нито Иероним, нито Августин? Ние знаем само три езика, на които подобава да се прославя Бога: еврейски, гръцки и латински.

Константин ги погледна смело и отговори:

– Нима Бог не дава дъжд еднакво на всички или слънцето не свети за всички, или всяка твар не диша един и съши въздух? Как не ви е срам да си мислите, че само на три езика може да се слави Бога, а всички останали племена да останат слепи и глухи. Мислите ли, че Бог не е всемогъщ и за това не може да го направи, завистлив е и не иска да го върши?

Ние познаваме много народи, имащи свои книги, където всеки на своя език възхвалява Бога. Сред тях са арменци, перси, абхазците, Иберия (грузинци), Сугхд, готи, обри, турци, Козар, аравляни, египтяни, сирийци и много други.

Давид казва: „Пейте на Господа нова песен, пейте Господу, всички земи!“, а на друго място: „Възкликнете Господу, всички земи, Запейте и радвайте се, да, пейте хваления“ и още „Хвалете Господа, всички народи; Славословете Го, всички племена“.

В Евангелията се казва: „А на ония, които Го приеха, даде право да станат Божии чада, сиреч, на тия, които вярват в Неговото име“. „И не само за тях се моля, но и за ония, които биха повярвали в Мене чрез тяхното учение, да бъдат всички едно; както Ти, Отче, си в Мене и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас, за да повярва светът, че Ти си Ме пратил“.

В Евангелието на Матея се казва: „Даде Ми се всяка власт на небето и на земята. Идете, прочее, научете всичките народи, и кръщавайте ги в името на Отца и Сина и Светия Дух, като ги учите да пазят всичко що съм ви заповядал; и ето, Аз съм с вас през, всичките дни до свършека на века“.

Евангелист Марк също казва: „И рече им: Идете по целия свят и проповядвайте благовестието на всяка твар. Който повярва и се кръсти ще бъде спасен; а който не повярва ще бъде осъден. И тия знамения ще придружават повярвалите: в Мое име бесове ще изгонват; нови езици ще говорят“.

Нека да кажа думи от Писанието и по отношение на вас, немски и латински свещеници: “ Но горко вам книжници и фарисеи, лицемери! Защото затваряте небесното царство пред човеците, понеже сами вие не влизате, нито влизащите оставяте да влязат“. „Горко на вас, законници! защото отнехте ключа на знанието; сами вие не влязохте, и на влизащите попречихте“.

Апостол Павел казва на коринтяните: „Желал бих всички вие да говорите езици, а повече да пророкувате“ и още „и всеки език да изповяда, че Исус Христос е Господ, за слава на Бога Отца“.

Такива и с много други думи Константин изобличаваше латинските и немските свещеници.

Във Варшава преди концерт на Лист неговият импресарио обявил пред публиката, че в залата ще горят 500 свещи.

Седящият в галерията недоверчив провинциалист изобщо не го домързяло и преброил всички свещи. Без да ги дочете до края, той се почувствал измамен.

Изобщо не му било до музика. Той дълго седял, пъхтял и още повече затъвал в огорчението си.
Накрая не издържал, станал и възмутено извикал:

– Как не ви е срам! Панове, нас отвратително ни лъжат! В тази зала са само 498 свещи, а не 500…

Не разбирайки какво се случва Лист прекратил концерта. Тогава на сцената излязъл импресариото.

– А преброихте ли свещите на пианото? – гневно попитал той.

– Не, – смутил се провинциалистът.

– Съжалява, простете …. Продължавайте нататък, господин Лист.

Четвърт век след края на Втората световна война в горите под Вязма бе намерен заровен в земята танк. На него се забелязваше номер 12. Люковете на танка бяха свалени надолу, а в корпуса му зееше голяма дупка.

Когато изкараха танка, на мястото на водача откриха останките на младши лейтенант. Той имаше револвер с един патрон, карта, снимка на приятелката си и неизпратено писмо.

В него пишеше:

„Здравей, Вяра!

С теб, за съжаление, няма да се видим.

Вчера по обяд стреляхме по една хитлеристка колона. Фашистки снаряд проби страничната броня и експлодира вътре. Докато карах танка навътре в гората, Васко почина. Раната ми е жестока.

Погребах Васко в брезовата горичка, докато беше още светло. Той нищо не можа да ми каже преди да издъхне. Какво да предам на дъщеря му и побелялата му съпруга.

От три танка остана само един.

Смрачаваше се и аз влязох в гората. Нощта премина в страдание, загубих много кръв. Болката пропълзя към гърдите ми и обхвана целия ми гръден кош, но на душата ми стана спокойно.

Срам ме е, че не направихме всичко, което трябваше да сторим. Другите гониха врага и не му позволиха да продължи към нашите поля и селища.

Никога не бих изживял живота си така, ако не беше ти, Вяра. Ти винаги ми помагаше там в нашето село и дори сега.

Навярно, който обича, той е добър към хората. Благодаря ти за всичко, мила! Човек остарява, но небето е вечно младо, като твоите очи, на които толкова се възхищавам. Те никога няма да остарея, няма да променят цвета си.

Ще мине време. Раните ще се заличат. Хората ще построят нови градове, ще посадят нови градини. Ще настъпи друг живот.

Пак ще се влюбиш и ще имаш красиви деца. Аз съм щастлив, че си отивам изпълнен с любов към теб.

Твой Иван“.

Вяра Петрова получи писмото адресирано до нея, след почти 30 години …

Днес в света крадец е не само този, който краде пари от чантите, портфейлите и стоки от магазина. Съвременният бизнесмен във всяка точка на земното кълбо е крадец, независимо дали е узаконен или нелегален.

Нито една страна не разполага с достатъчно затвори за всеки един, като се започне джебчиите и се се стигне до крупните мошеници и грабители.

Светът живее по двоен стандарт. Затворите никога няма да променят положението, защото в тях затварят само дребните крадци.

Тогава възможно ли е глобално да се реши този проблем?

Съвременното общество трябва да промени начина си на мислене, да се отърве от толерантното отношение към крадците от голям мащаб и ранг.

Само страхът, изпитващ всеобщия социален срам и лишаващ от право всеки член на обществото, е способен да спре крадеца и да го накара, да спазва закона.

И тогава ще дойде ерата на дългоочакваното милосърдие.

При царуването на Петър Велики боляринът Желябужский извършил тежко престъпление, за което бил осъден на смърт. Но той имал син, който от най-ранна възраст се отнасял към него с много любов.

Младият човек бил поразен от нещастието на баща си и от позора, който паднал върху тяхното семейство. За това решил да пожертва живота си, за да спаси баща си.

Той срещнал царя при входа на двореца. Хвърлил се в краката му и се разплакал:

– Господарю, баща ми е нарушил своя дълг пред Бога и Отечеството и сега е осъден на смърт. Не роптая срещу вашето решение, но смея да прибегна до милосърдието ви. Заповядайте, велики господарю, вместо моя баща, аз да понеса наказанието му. Аз с радост ще жертвам живота си за него. Господарю, не отхвърляйте сърдечното ми желание да заплатя на баща си за възпитанието, да избавя майка си от загуба на съпруга ѝ, а братята и сестрите ми от това, да останат сираци, а също и  да освободя цялото ни потомство от срама.

Царят се трогнал от нежната любов на сина към баща му и казал:

– За възпитанието на такъв син прощавам на баща ти. Нещо повече, давам ти неговото място и мисля, че ти ще бъдеш по-добър баща изпълнявайки неговата работа.