Невена непрекъснато наблюдаваше съученичката си Катя, която според нея бе много красива и популярна сред всички в училище, затова често си казваше като я гледаше:

– Ех, ако бях като нея! …… А какво съм аз? ….. Мразя се такава, каквато съм.

Един ден Невена призна пред Катя:

– Мисля си, че ако бях като теб, щях да се харесвам повече.

Съученичката ѝ се засмя и простичко обясни:

– Ти не искаш да бъдеш Катя, а искаш да имаш свободата, която виждаш и добрата новина е, че можеш да я имаш.

– Каква свобода? – Невена тръсна глава неразбиращо.

– Истината е, че когато правим сравнения въз основа на това, което виждаме отвън, това ни пречи да разберем сърцето на даден човек. Знаеш ли, преди аз тайно негодувах поради Божието дело в живота на другите, особено когато това водеше до успех? Това да се радваш поради Божието намеса за друг човек не омаловажава Божието работа в твоя собствен живот.

– Ако не се радвам за успеха на другите, това може ли да повлияе на желанието на Бог да работи и чрез мен? – уплашено попита Невена.

– Ако негодуваш против победата им, това вече е проблем. С други думи казано ти си изградила крепост, която трябва да събориш.

– Какво да правя? – нервно изпъшка Невена.

– Признай пред Бога завистта си и го помоли да я премахне от сърцето ти …
– И това ще помогне ли? – прекъсна я невярващо Невена.

Катя се засмя и прегърна съученичката си, след което добави:

– Пробвай!

Очакваше се времето да се затопли. И наистина слънцето изпече, отне скрежта по тревата поради падналата дебела слана, но не и от върховете на дърветата.

Стоян и Велко наблюдаваха интересно явление в гората.

Слънцето печеше, тревата в краката им зеленееше, а скрежта от върховете на дърветата се сипеше като дребен снеговалеж.

– Гледай какво чудо! – възкликна Стоян. – Невероятно е!

– Като гледам това, се сещам за лешникотрошачката на Кларк, – подзе Велко.

– Това май беше някаква птица, ако не се лъжа, – присви очи Стоян.

– Те е невероятна, – продължи Велко.

Стоян вдигна рамене. Той нищо не знаеше за тази птица.

– Всяка година се подготвя за зимата, като крие в малки скривалища четири или пет борови семена, – поясни Велко. – Месеци по-късно, се връща, за да вземе семената, дори да са на хиляди места и да е паднал обилен сняг.

– Ама всичките ли? – попита озадачен Стоян.

– Всичките!

– Това е невероятно, – плесна с ръце Стоян, – особено като вземете предвид трудностите, които ние, имаме понякога, когато не можем да открием ключовете на колата или на апартамента си.

Велко се усмихна и добави:

– Това постижение бледнее в сравнение със способността на Бог да помни нашите молитви. Не само ги помни, но и отговаря на тях.

– Е, някои не получават отговор веднага, – вдигна вежди Стоян.

– Бог винаги отговаря, – наблегна Велко. – Отговорите могат да дойдат по-късно или да не ни се харесат, но такава е Негова воля.

– Ох, молитви, молитви, молитви …. я стига, – махна с ръка Стоян.

– Те са ценни пред Бога, както тамянът в древния свят, – подчерта дебело Велко. – Нашите молитви имат значение за Бог, защото ние имаме значение за Него. Чрез Неговата незаслужена милост, която имаме в Исус, Той ни предлага свободен достъп до Себе Си.

Молете се! Нито една дума в молитвите ви няма да бъде забравена или изгубена поради удивителната Божия любов.

Данчо бе попаднал в ужасно стресираща ситуация. Той чувстваше, че се дави, търсеше шамандурата, но не я виждаше.

В този критичен за него момент, той попита приятеля си Димо:

– Какво да правя? Повече не мога така!

– Просто, – усмихна се Димо, – дай го на Господа.

Това бе едно от нещата, което силно притесняваше Данчо. Затова той попита:

– Как да го направя?

– Буквално, признай: Не мога да го направя сам, Господи. Помогни ми.

– Добре, – съгласи се Данчо, – нещата изглежда се подобряват след този външен израз, но неизбежно то се прокрадва обратно.

– Какво имаш предвид? – вдигна озадачено рамене Димо.

– Например, предавам моето безпокойство във понеделник, но в петък нещо друго може да надигне глава и аз отново съм разтревожен.

– Предаването на Бога е нещо, което трябва да направиш повече от веднъж. Това трябва да е ежедневна практика.

– Май, – Данчо се почеса по главата, – всекидневно трябва да предавам проблемите си на Бога. Да се доверявам единствено на силата Му, за да се справя със земните си борби.

– Които бледнеят в сравнение с вечността, – потупа го Димо по рамото.

Всички, когато са онлайн се представят по-най добрия си начин. Петър гледаше всичките им снимки, постижения им отразени в клип или писанията им и тежко въздишаше:

– Ех! И аз да можех така.

Той не осъзнаваше капана, в който бе попаднал. Сравняването с другите бе пагубно за него.

Баща му слушаше безкрайните му оплаквания и накрая каза:

– Така както правиш ще загубиш сърцето си и ще престанеш да следваш собствените си цели.

– Но, татко, …. виж колко много могат, …. а аз ….

– Те не са ти. Нямат минало, каквото имаш ти. Не са се сблъсквали с твоите препятствия, пред които си бил изправен.

– Да, но … искам и аз така да мога и да успявам ….., – замрънка отново Петър.

Баща му сложи ръце на кръста си и започна:

– Бог няма да измерва дали си изживял или не целта на някой друг на земята. Той не те подготвя да изживееш целта на някой друг. Бог ще гледа дали си завършил или не това, което Той ти е дал да правиш. Узрей духовно, така че да отразяваш ценностите на Христовото царството.

– Хронологична възраст може да не е непременно равна на зрелостта, – каза уклончиво. – Познавам възрастни хора, които все още са недоразвити, с детски признаци в поведението си.

– Явно не са узрели с възрастта си, – засмя се бащата. – Нашата цел трябва да бъде следната, когато застанем пред Господ да бъдем духовни възрастни, а не като духовни прохождащи деца. Точно както бебето не остава същото тегло, каквото е било при раждането, така и ние не трябва да оставаме на същото духовно ниво, на което сме били, когато сме били спасени.

Петър клатеше глава в знак на съгласие, а баща му продължи:

– Зрелостта е процесът, при който се задълбочава духовното. По този начин ставаме по-подобни на Христос по характер, поведение, нагласи и действия. Така че не търси онлайн сравнение, погледни в се в „Огледалото“.

Проливен дъжд. Вятърът виеше и накланяше дърветата до земята. Бурята вилнееше и събаряше всичко по пътя си, но какво бе това в сравнение със състоянието на Стоян.

Той крещеше във възглавницата. Изливаше гнева си, но това не го успокояваше. По едно време се съвзе и започна да разсъждава на глас:

– Може би трябва да намеря някой, – каза си той, – на когото да представя нещата и той да ми помогне да намеря рационално решение. Но къде да намеря правилния човек? Ами ако той не е свободен?

Изведнъж Стоян си спомни думите на Станой, негов приятел от близката махала.

– Отнеси гнева си на Бога. Помоли Бог да ти каже какво трябва да направиш, за да пренасочиш негативните си чувства към положително поведение. Той знае твоята ситуация. Довери му се.

Тези думи Стоян бе чул, при поредния си изблик на гняв, който не можеше да контролира, а това лошо влияеше на взаимоотношенията му с другите хора.

– Да, – промълви Стоян, – само Бог може да ми разкрие най-добрия начин как да се справя и освободя от гнева.

И той падна на колене и потърси Господа с цялото си сърце.

Когато предавате тревогите си на Бога и прекарвате време с Него в молитва и изучаване на Неговото Слово, ще откриете, че гневът ви се разсейва, а Отец изцелява душата ви в „светлината на Неговата слава и благодат“.