В една компания актуализираха служителите. За целта наеха нов изпълнителен директор – Григор Бързаков.

Той се славеше с непоколебимост, взискателност, педантичност, решителност и упоритост във всяко начинание. До сега не бе имал провал. Началниците му много разчитаха на него.

Бързаков заяви своето намерение още от самото начало:

– Твърдо съм решил да се отърва от всички мързеливци, шляещи се без работа и най-вече безотговорните.

Когато Бързаков влезе във фоайето забеляза младеж, който се бе облегнал на стената и лениво чоплеше зъбите си с клечка.

В помещението имаше и други служители.

„Сега е време, – каза си Бързаков, – да им покажа един назидателен урок. Всеки трябва да бъде на мястото си и да работи, а не като този младок ….“

Григор се приближи към младежа и строго го попита:

– Колко изкарваш на седмица?

Младежът бе изненадан. Той внимателно огледа внушаващия страх мъж и отговори:

– 40 долара.

Бързаков грубо каза:

– Изчакай ме тук.

Той отиде до кабинета си и се върна след няколко минути. В ръката си държеше пари.

Подаде на младежа 160 долара и доста гръмко каза, за да го чуят и останалите:

– Ето ти заплатата за четири седмици. Сега се махай и повече да не съм те видял да припариш тук.

Доволен от себе си Бързаков огледа останалите служители в помещението и попита:

– Някой може ли да ми каже, с какво се занимаваше този некадърник?

Всички го гледаха уплашено. От ъгъла на стаята се чу ясен мъжки глас:

– Този младеж работи в близката пицария и доставя пици по заявки на клиентите. Той просто чакаше, кога ще му платят поръчката.

94 годишната еврейка разказва за оцеляването си в няколко нацистки лагера по време на Холокоста.

Laura Раск е била номер 79564. Тя е станала свидетел на това, как много хора били отведени до „сградата с душовете“ в Биркенау.

Не мина много време преди да я извикат. Тя бе ескортирана до мястото на предстоящата ѝ гибел.

– Затворник 79564, – някой се провикна по високоговорителя.

Тъй като Laura Раск бе третирана като политически затворник, бе спечелила временна отсрочка преди смъртта си.

Разпитваха я във връзка с бягството ѝ от Peterswaldau. Служителите на SS изглеждаха впечатлени от смелостта и куража ѝ.

Достигна се и до съдбоносния въпрос:

– Харесва ли ти в Аушвиц?

Тя разбра, че животът ѝ висеше на косъм и че всичко зависеше от отговора ѝ:

– Не мога да се оплача, – отговори Laura Раск.

27 служители и пациенти от болница Ал-Кудс са били убити от авиоудар.

Доктор Мохамед Васим Маац, един от най-квалифицираните педиатри в града, е бил убит по време на атаката. Убитият лекар от четири месеца не се е виждал с близките си.

Доктор Маац е останал в Алепо, най-опасния град в света, поради предаността си към пациентите.

Загиналият педиатър обикновено е работел в детската болница през деня, а през нощта в бърза помощ на болницата Ал-Кудс.

Той бил дружелюбен, любезен и винаги много се шегувал.

Няколко дена преди инцидента авиацията е ударила на 200 метра от болницата. Когато бомбардировката се усилила, медицинският персонал в болницата се втурнал към мазето на болницата, превозвайки бебетата в кувьози за новородени, за да ги защитят.

Както много други доктор Маац бил убит, спасявайки живота на хората.

Сега ситуацията в град Алепо и цяла Сирия е критично, скоро се очаква обсада на Алепо.

В южната провинция Диарбекир са иззети последните 6 църкви и са били обявени за държавна собственост.

Администрацията на президента на Турция Реджеп Ердоган е завзела църковните имоти под предлог, че църковните сгради се нуждаят от реставрация след 10-те месеца гражданска война.

Били присвоени православни, католически и протестантски църкви, които са ценни културни, религиозни и исторически обекти. Възрастта на един от храмовете е от порядъка на 1700 години. Сега те са държавна собственост в страна, където 98 % от населението са мюсюлмани.

Решението за отчуждаването е издадено от Министерски съвет на страната на 25 март.

Трябва да се отбележи, че асирийски, арменски, халдейски и турските християни от тези църкви не са могли да присъстват на службите редовно през последните няколко години, поради сблъсъците на турските въоръжени сили с бунтовниците от Кюрдската работническа партия.

Решението на правителството за отчуждаване на тези имоти е предизвикало буря от възмущение в арменските, сирийски и халдейските общности, а редица църковни фондове се готвят да оспорят в съда действията на властите.

Правителството се оправдава и уверява, че не е имало религиозни мотиви, тъй като са били отчуждени и няколко джамии. Джамиите се финансират от държавата, а християнските църкви съществуват от частни дарение.

Ахмет Гувенер, пастор на протестантска църквата в Диарбекир, е уверен, че целта на отнемането на църква собственост, съвсем не е с цел опазването и възстановяването им. Той смята да подаде иск срещу действията на правителството от името на църквите. Ако турски съд отхвърли иска, той ще се обърне към Европейския съд по правата на човека.

Искът на църквите се подкрепя от асоциацията на адвокатите в Диарбекир, даже и от няколко местни служители.

След бурята и силните дъждове, всичко бе наводнено. Покрива бе прокапал. Под вратата бе нахлула вода и бе намокрила всичко, което се намираше до двадесет сантиметра над земята. Бяха унищожени, много папки с документи, които предните дни се валяха по пода.

Но най-големият ужас в офиса предизвика откриването на Генади Стефанов, който лежеше по средата на помещението. Не се знаеше причината за падането му, но главата му беше пробита.

Той беше почти на седемдесет, но продължаваше да работи. В миналото бе тренирал бокс, но травмата, която бе получил изглеждаше доста тежка и  бе изпаднал в кома.

Откараха го бързо с линейка в болницата. Цели три седмици нищо не се чу за него.
Ана, дъщерята на Генади внезапно дойде в офиса. Там служители още се лутаха и опитваха да видят какво могат да спасят от документацията след бурята. Никой не ѝ обръщаше внимание.

Най-накрая Минчева я забеляза. Кимна с глава за поздрав и я попита:

– Какво ново? Дошъл ли е в съзнание?

Ана едва не се разплака:

– Не можах да разбера. Нищо не ми казаха….

– Не се тревожи, – каза ѝ Минчева, – имам познат там. Сега ще му звънна.

Тя бързо набра номера:

– Ники, кажи ми какво е състоянието на Генади Стефанов.

– На оня изпадналия в кома, дето го намериха след бурята ли?

– Да, дъщеря му е при мен и много е разтревожена. Нищо не са ѝ казали.

– Няма никакви шансове за него, никаква надежда. Дори не знаем дали изобщо ще излезе от кома.

– Моля ви, – обади се Ана, – помолете го да ме пусне в реанимацията. Искам да видя баща си и да се сбогувам с него.

Минчева настоя:

– Ники, уреди да пуснат дъщеря му в реанимацията. Тя иска да види баща си …

– Знаеш, че не е редно, – заоправдава се мъжът отсреща.

– Моля те, – каза Минчева, – тя е при мен и не е на себе си. Ако не го види, нацяло ще се срине. Тогава ще спасяваш не един, а двама души.

– Добре, нека дойде, – с неохота обеща лекарят.

Минчева предложи на Ана:

– Искаш ли да те придружа?

Ана само кимна с глава.

Когато отидоха в болницата, в реанимацията пуснаха само Ана.

Поведе я една от медицинските сестри.

Ана влезе плахо в помещението. На кревата сред множество тръбички около него, лежеше нейния баща. Тя имаше чувство, че току що е легнал и заспал.

Ана приближи баща си. Погали го по ръката и много тихо каза:

– Татко, аз съм Ана…. Много те обичам.

И тя се разплака

Изведнъж очите на Генади се отвориха и той ѝ се усмихна. Сякаш я бе чакал да дойде, за да отвори очи….

Генади оживя след травмата и дойде на себе си.

След две седмици го изписаха.