Учени от университета в Портсмут са установили, че най-силният биологичен материал са зъбите на мида.
Мидите използват език, покрит с малки зъби. С тях те изстъргват храната от скалите и ги преместват в устата си. Заедно с храната мидите поглъщат и каменен прах.
Зъбите на мидите се състоят от минерално протеинов композит. Този композиционен материал е устойчив и силен не само между всички природни материали, но и от повечето изкуствено създадените от човека.
Зъбите са съставени от малки влакна от желязна руда, преминаващи през протеинова основа по специфичен начин, съединявайки се помежду си.
Според учените, това откритие ще помогне за подобряване на изкуствените материали, използвани при строителството на самолети, коли, кораби и дори при производството на уплътнения.
За да определят здравината на зъбите, учените им придали форма на на пясъчен часовник. Прикрепили краищата му към лостовете на атомен часовник и започнали да ги „разтягат“, докато зъбите не се счупили  на най-тънкото място. Централната част на пробата е 100 пъти по-тънки от човешки косъм.
Експериментът показал, че силата на материала е около 5 гигапаскала, това е много повече, отколкото при различните видове коприна, които до сега са държали рекорда за якост сред естествените материали.
Трябва да припомня, че  канадски учени скоро бяха изобретили чаша, която се деформира при падане, но не се чупи. Изобретателите, за да направят това, са били вдъхновени от морските миди. Изследвайте структурата на черупките им, учените са успели да увеличат здравината на стъкло 200 пъти.

Изпод скалата извираше бистър ручей. Стадо елени пиеха от него вода. Тъй като вятарът духаше от тяхната посока, животните не забелязаха приближаването на ловците. Радой вдигна пушката и се прицели във водача, но Лальо блъсна пушката и със ръка  посочи голяма змия, която се промъкваше от другата страна.

Нетърпеливия Радой се прицели в змията, но Лальо отново го спря. В този миг елените явно усетили опасността, тревожно подскочиха и се спуснаха в различни посоки.

Грамадното тяло на змията се изтреля като пружина, чу се жалното блеене на малко еленче, което бе попаднало в смъртоностната хватка на влечугото. Костите му изпращяха и то се превърна в голяма мръвка кървящо месо. Змията отвори голямата си паст, за да погълне жертвата си.

За трети път Радой се прицели, но беше спрян. Змията едва бе докоснала главата на еленчето, когато я закри огромна сянка. Върху нея се стрелна орел.

Започна борба. Двамата противника се бяха вплели в огромно кълбо. Те се душеха и разкъсваха един друг. Когато най-после змията се изпъна в смъртоностна агония, орелът заби нокти в гръбнака, точно зад главата ѝ и го прекърши.

Орелът разкъса с острите си нокти тялото на змията и закълва кървавото месо. Когато се насити, вдигна наблизо лежащото еленче и го отнесе на орлетата си.

– Интересно, – обади се Добри, – защо орелът първо се нахвърли върху месото на старата змия, а не върху еленското, което е много по-вкусно?

– Няма нищо по-вкусно от месото на врага, – каза Лальо, – особено ако си се сражавал с него в смъртен бой.

Минаха много години от тогава и тези мъже бяха на лов пак по тези места. Същата черна гола скала се извисяваше към небето, а по нея пълзеше нагоре триметрова змия. Това ѝ струваше много усилие, но откъснеше ли се от скалата, щеше да падне долу и да се размаже.

Вероятно това беше рожбата на оная змия, която бе победена преди години от орела. Интересно, какво теглеше нагоре тази змия. Хората погледнаха нагоре и видяха голямо орлово гнездо, а там се подаваха неоперени малки орлета..

Змията искаше да отмъсти за майка си, като убие орлетата. Чу се тревожен призивен крясък, малките усещаха приближаващата ги смърт.

Младата змия пълзеше бавно и упорито. До гнездото оставаше съвсем малко. Тя се изправи над гнездото и утвори уста, но се чу свистене на орлови крила…

Старият орел беше загубил предишната си сила, но изпълнен със смелост се хвърли да защити гнездото. Орелът хвана змията, откъсна я от скалата и двамата полетяха към пропаста. Орелът се опита да се издигне нагоре, но змията го порази преди смърта си. Пречупеното крило не издържа и орелът рухна върху скалите.

Звуците и образите се манипулират много лесно, те имат вълнова природа, което позволява да се опишат математически и след това да се корегират. Извеждането на уравнения на миризмите е много по-трудно, поради сложността на стоящите зад тях химически явления.
Братята учени от Университета в Илинойс Куш и Лео Вершни са обявили за създаването на математически модели подсказващи дали тази или онази миризма добре ще се възприема от хората.
Изследователите са изучили широк спектър от миризми и на всяко вещество са дали оценка по скала от -5 до +10 въз основа на техните химични и физични свойства.
Всяка от оценките била въведена в база данни и по такъв начин братята  получили формула за потискане на специфична миризма.
За да се „изтрие“ неприятна миризма, е необходимо само да се разбера кои съединения дават противоположни показатели и в крайна сметка се „изчистват“.
За разлика от ароматизатори мирисът в този случай не се прекъсва от по-остър аромат, а се унищожават на химическо ниво. Според учените, набор от 38 вещества, могат напълно да „обърнат“ всяка миризма.
Братята се надяват да създадат на базата на своите математически модел устройството за генериране на „бяла миризма.“ Това е полезно, за да се подобри качеството на въздуха в затворени помещения, обществени места или превозни средства.

Едно дърво много страдало, че било малко, криво и уродливо. Всички останали дървета били много по-високи и красиви. Дървото много искало да бъде като тях и вятарът да разлюлява мощните му клони.
Но дървото растяло на склона на една скала. Неговите корени били пробили в малко парче земя, натрупана в процепа на скалата. В неговите клони духал леден вятър. Слънцето го осветявало само сутрин, а в останалата част от деня се скривало зад скалата, дарявайки светлина на другите дървета, растящи по-надолу.
Дървото не могло да порастне по-голямо и проклинало съдбата си.
Но едно утро, когато го осветили първите лъчи на слънцето, то погледнало на разтилащата се долина долу и разбрало, че животът не е толкова лош.
Пред него се откривала великолепна гледка. Никое от дърветата, растящи по-долу, не могат да видат и една десета от тази чудесна панорама.
Издатината на скалата го защитавала от сняг и лед. Без кривото си стъбло и чепатите си клони дървото не би могло да живее на такова място. То имало своя неповторим вид и заемало своето място. То било уникално.

Един учен пленен от песента на славея, решил да разгадае тайната на прекрасния му глас. Оставил всичко и слушал тази птица в градината си. Но изкуството оставало загадка за него, както и преди. Той искал да разбере всичко за славея, но бил много горд и не искал да моли за нищо. Веднъж любопитството му наделяло.
– Ей , славейче, – обърнал се той към птицата, – изучил съм премъдроста на много науки, но не мога да разбера защо и как пееш?
– Пей и ще разбереш, – казал славеят.
– Какъв странен съвет! – изненадал се ученият. – Виждаш, че аз не съм артист или художник. Мелодията на твоята песен ме измъчва повече от всичко на света. Моля те, открий ми нейната тайна.
– Пей, – казал славеят, – няма какво повече да добавя към това.
Гневът помрачил очите на ученият.
– Твърдоглавец!, – със злоба прошепнал той, – намислил си да ми се присмиваш! Ти не желаеш да ми откриеш своята тайна. Почакай, сам ще си я взема.
Той хванал певеца и го затворил в клетка. Плененият славеят престанал да пее.
– Ей, приятел, къде изчезна твоята песен? – Гневно извикал ученият, но отговорът бил дълбоко мълчание. „Това трябва да е скрито дълбоко в гърлато му. Проклета птица. Но аз ще погледна, какво е успял да скрие от мен,“ – помислил си ученият.
И ученият убил прекрасната птица. С остър нож разсякал гърлото ѝ, но не намерил нищо освен безжизнена плът. Тогава той решил да погледне по-надълбоко. Разпорил нешната ѝ гръд, изкарал вътрешностите ѝ, дълго ровел из тях и ги наблюдавал през микроскоп.
Много се старал този учен, ден и нощ се трудил, без почивка. Увличайки се, той позабравил, какво търсел в началото. А когато изпълнил тетрадката си с множество бележки, написал трактат „За славея“. Една трета от думите били на латински, а една четвърт на гръцки.
Трактатът донесъл на ученият огромен успех. В дворецът го славели, сам първият министър му връчил лавров венец. Академиците го аплодирали за откритията му. Колегите му го обсипвали с похвали.
– Колко талантлив е този учен! Какъв любознателен ум! – възхищвали се те.
– Помислете само, той първи в света е изчислил обема на белите дробове на славея! – щастливи заявявали други.
– И ларинкса, – превъзнасяли го трети, – измерил го е, както никой друг до сега. Има ли друг равен на него?
Гърдите на ученият били окрасени с медали. Ученият можел да се гордее с тях, той толкова добре бил се потрудил!
Ученият ликувал, До неговото завръщане прислугата въвела в дома му образцов порядък. Когато всичко блестяло, погледът на една от прислужничките попаднал на трупа на малкото птиче, той лежал на масата на учения.
– Каква гадост, – плеснала с ръце тя. – Как не съм я забелязала по-рано?
И прислужницата хвърлила останките на птичето в кофата за боклук.
А през това време се носели възгласи:
– Слава на ученият! – тръбели по всички площади глашатаите.
– Почит и уважение на достийният гражданин! – викали мъжете от Голямото събрание. Простодушният народ не можел да сдържи радостта си, чувайки тези думи. Смях и весели викове звучали наоколо. И в разгара на ликуването, само един човек, не бързал да го сподели, стоял тих и тъжен. Това бил самият учен.
Славата дошла до ученият, но той нямал покой. След като написа трактата, някаква тъга го спохождала, когато над земята се спускал полумрак. Някаква сила теглела ученият към градината и там стоейки под клоните на дърветата се вслушвал в тишината, опитвайки се нещо да улови. Какво било това? Ученият не можел да отговори. Ето той имал богатство и слава, какво друго му е нужно на човек?
Веднъж посред нощ, ученият се въртял в постелята си и правел напразни опити да заспи. Луннен лъч попаднал в отворения прозорец. Той леко докоснал учения, приканвайки го на път. И ученият сякаш отдавна го е чакал, откликнал на този призив. Той погледнал и видял пътека от лунно сияние, сребристо мигаща между дърветата. Дивна лекота изпълнила учения. Той тръгнал по пътеката и тя го завела на ръба на една скала, тъмната грамада се извисявала над околните хълмове и гори.
Недвижещи се звездите сияли в небето. По-надоли лунен прах, като килим, покривал короните на дърветата, а оттам …. се изливали до болка познати звуци. Пеел славеят, чистите му трели леко и на широко изпълвали пространството. Той изпращал поздрав и света се прекланял пред крилете му.
Тогава ученият разбрал, защо е тъгувал и защо е дошъл до тук.
– О, славейче, – казал той, – мислех, че съм те убил, но ти си жив и смъртта няма власт над твоята песен! Аз погубих твоето щедро сърце, но сега зная, че трябва да ти подаря моето. Днес аз ще корегирам тази грешка.
Казал благородния учен и с лъчезарна усмивка тръгнал в безкрайността на ноща, към песента, която толкова много обичал.