Срещали сме такива модели чадъри, които при определени метеорологични условия се объщат наопаки. И това е много лошо. Вероятно такава картина е навяла японските дизайнери на идеята да обърнат това в своя полза. Така те създали чадър отвътре-навън UnBrella.
В тази конструкция има много предимства:
Спиците на чадъра не отнемат от пространството над главата.

Мокрият чадър не трябва да се свива, за да не намокрите себе си и съседа. От този чадър водата спокойно се стича, без да създава неудобство на собственика си.
Този чадър може да стои прав, дори ако ръцете ви са заети. Конструкцията от спици служи за устойчива опора.

В буренясалия парцел някакъв клошар провеяваше находките си в леко наклонена на една страна количка. Почернелите му ръце, красноречиво говореха за боклука, който бяха докосвали. Обгорялото му от слънцето лице бе покрито с прах. Очите му отчаяно се взираха в огромната поляна, превърнала се в бунище за отпадъци.

Птиците изглеждаха тъжни и посърнали, но нащрек. Сякаш излежаваха присъда в джунглата от бетон и отровен дим, преди отново да отлетят на юг. където може би щяха да се оплачат на тамошните си колеги, от времето прекарано в гнездене сред индустриалния наслоен боклук.

Но накрая щеше да им стане скучно под безопасността на тамошните палми и тайно щяха да закопнеят за суровостта на предишния живот в мръсния и опушен град..

А наоколо бутилки, стари гуми, опаковки от чипс, наелонови торбички, хартийки от вафли….произведени от предприятия и разни фирми.

Ветрецът подхваща и понася нанякъде, не бутилките и гумите разбира се, а хартийките и наелоновите торбички.

Идилия. Клошарът трепна, погледна опушеното небе, а в душата му се бе загнездила мъка, по нещо безвъзвратно изгубено. Погледна птиците кацнали по жицити и каза с болка:

– И те горките се мъчат с нас. А за тази неразбория и мръсотия, кой е виновен? Човекът – „господарят на земята“.

Вечерта беше топла, а небето изпъстрено със звезди. Седяха на масата отвън и се наслаждаваха на тихия ветрец, който леко докосваше клоните.

Той ѝ се усмихна и предпазливо попита:

– Извинявайте, мога ли да ви задам един личен въпос, без да ми зашлевите шамар?

– Мисля, че все още мога да контролирам ръцете си, дори когато някой ме предизвика, – усмихна му се тя насърчаващо.

– Никои родители не кръщават дъщеря си с мъжко име, – погледна я изпитателно и продължи. – Можете ли да ми кажете как е истинското ви име?

Тя погледна ръцете си, за да види дали няма да се задвижат сами, а след това спокойно каза:

– Десислава.

– Но това е много хубаво име. Защо не го използвате?

Тя сви ръката си в юмрук и удари силно по масата.

– Опитай се да го използваш, – изсъска бясно момичето. – Ти не можеш да разбереш какво е да те наричат Деси, Слави, Дес, ….

– Но Десислава Михайлова звучи доста атрактивно, – опита се да я убеди той.

– Тъкмо за това и го шкартирах. Писна ми да бъда подценявано момиченце….

Дали името, което бе избрала и помагаше да се чувства по-значима, силна и обаятелна?!

Тя не беше проститутка. Не вземаше наркотици и не получаваше обещетения. Никога не е била в затвора. Уважаваха я. Обличаше се елегантно, а и квартирата ѝ беше на хубаво място. Но беше самотна.Тя виждаше как хората вървяха заедно хванати за ръце и им завиждаше. Край нея минаваха толкова много, а тя се чувстваше като изолирана на остров. Познаваше доста, дори някои ѝ се пишеха приятели.
Кой ще я обикне? Чувстваше се ненужна, изхвърлена, изоставена, измъчена. Плачеше често и искаше да заспи завинаги.
Самотата е ужасяващо състояние. От дълбините на душата ѝ се издигаше  стон, вик или вопъл. Чувстваше се като изоставено дете след развод. Дните преминаваха в работа, но нощите бяха безкрайни. Тя седеше до мълчаливия телефон и очакваше някой да я потърси, да си спомни за нея.
Викът на самотата не може да се убие от звука на телевизора или от шума на трафика.
В нашите градове е пълно с хора като нея. Можеш да ги видиш в болниците и да чуеш как тежко въздишат, обесърчени, не виждащи изход от състоянието си. Това е една минорна мелодия, която се излива от обществото ни.
Много от нас са пощадени от това и за това трябва да бъдем благодарни, че самотата не е почукала на нашата врата.
Бих им извикала на смятащите се за самотни:
– Постойте, вие не сте съвсем сами. Постояно се срещате с толкова много хора, усмихвате им се, работите с тях. Просто не се затваряйте в себе си, споделете проблемите си, потърсете отговор на вълнуващите ви въпроси. Споделете мъката и болката си, а когато направите това, те отшумяват макар и не нацяло понякога.
Не крийте самотата си. Не се страхувайте, че езикът ви е малко тромав, че нямате стабилна походка или дрехите ви не са отклик на последната мода.
Вие сте уникален, неповторим. Не гледайте с плачещи очи, пълни с отчаяние небето и не питайте: „Защо?“ Бог отдавна е предвидил отговор за вашите проблеми, но Той иска нещо друго от вас – да Го потърсите.

Умрели три баби и се възнесли на небето. Срещнал ги Свети Петър и ги предупредил:
– Ще ви задам един въпрос, ако правилно отговориите ще отидете в рая, иначе в ада.
Въпросът бил: Какво е това Пасха?
Първата баба казала:
– Това е много хубаво нещо. Всички хора излизт на парад, носят знамена и балони, а от подиума други им махат с ръце.
Свети Петър възмутен казал:
– Отивай в ада!
– О, това е такъв хубав празник, – запонала втората баба притеснено, – украсява се коледна елха, раздават се подаръци, идва дадо Мраз със Снежанка …
Реакцията на Свети Петър бил светкавична, той изпратил втората жена при първата.
Започнала тържествено третата баба:
– Великден произхожда от еврейския празник Пасха. Тогава си спомняме мъките, смъртта и възкресението на Христа. Юдеите го хванали и той бил осъден да бъде разпнат на кръст. Той умрял на Разпети петък. Тялото Му свалили от кръста и Го положили в една пещера, а входа ѝ закрили с камък.
Свети Петър бил поразен:
– Браво, вие сте само за рая, колко много знаете!
Но бабата продължила:
– И в края на всяка зимата Христос премества камъка от входа на пещерата и поглежда сянката си. Ако тя е дълга означава, че и зимата ще бъде дълга …..