Дамянка бе весела и пъргава на младини. Ходеше на работа, преизпълняваше нормата си, за което много ѝ завиждаха, най-вече за повечето пари, които получаваше.

Върнеше ли се в къщи, сръчните ѝ ръце приготвяха храна, перяха, чистеха, … Тя намираше време всеки да изслуша, да чуе как е минал денят му, да го утеши и насърчи, ако не е успял.

За това я обичаха много в къщи. Тя бе “безценна майка“ и „незаменима съпруга“.

Дамянка отгледа двама сина, гордееше се с тях. Израстнаха работливи и ученолюбиви мъже, намериха си добри момичета и създадоха семейства за пример, появиха се и децата, това донесе голяма радост за всички.

Дамянка бе неотклонен помощник на съпруга си, подкрепяше го във всяко от начинанията му, дори и когато грешеше, а след това вместо да го упрекне, казваше:

– Не се притеснявай, всеки бърка. Но от грешките си човек се поучава. Не гледай назад, няма да бъде все така.

Каква идилия!

Но се появиха болки в ставите и краката. Дамянка започна да се изморява бързо, а това ѝ състояние я плашеше.

Въпреки болките, тя се усмихваше на внуците и им казваше:

– Добре сега ще излезем на разходка, но преди това трябва да си взема „третия крак“.

Дамянка не се предаваше лесно, но на приятелката си един ден сподели с болка:

– Без този кривак никъде не мога да отида. Страхувам се, че някой ден краката ми нацяло ще откажат. Мазилата и таблетките вече не помагат, те временно заглушават болката. Всичко това е загуба на средства.

Приятелката ѝ я успокояваше:

– Годините ни не са малко вече. Всяко напрежение, безобидна травма от младежките и по-късни години, започват да се обаждат. Да се радваме на благовремието, което ни е подарено и още можем да се движим.

Дамянка въздъхна дълбоко:

– Знаеш ли, най-големият ми страх е, че ще се обездвижа, но още по-страшно ще бъде за мен да бъда в тежест на децата и внуците си. Иска ми се тъй както вървя, тъй да си отида, не искам да бъда бреме за близките си.

Колко много стари хора живеят с тези страхове, защото децата им забързани в мрачното си ежедневие, няма да могат да им обръщат достатъчно време.

Има много изоставени стари хора, за които никой не се грижи. Те са дали всичко на времето, за да бъде добре на околните, но сега са се превърнали в нежелан товар.

На тези застарели майки и бащи дължим много, време е да се погрижим за тях.

При Виктор се появи проблем. Той бе млад човек на 27 години. Младостта му премина в различни учебни заведение в различни краища на света, за да получи висше образование, но трудов опит нямаше. Разполагаше с апартамент в центъра на града и джип купени от баща му.

Е какво повече може да иска този млад човек? Нека да живее и да се радва на живота!

Скоро Виктор се влюби. Изгуби мира си, дори не можеше да се храни. И той реши да се ожени.

Но баща му не хареса булката:

– Тя е от бранша. Свикнала е с много мъже. За нея си поредната плячка. Няма да се жениш за нея и това е моето решение.

Виктор се разкрещя:

– Ти никога не си ме разбирал. Знаеш ли какво значи любов?

Той тръшна вратата и си тръгна. Обиди се на баща си и цял месец не се обади. Даже не дойде да си вземе парите, които баща му даваше всеки месец за разходи.

Но баща му остана непреклонен. Накрая се съгласи, но с условие:

– Добре, ще ви направя сватба, дори ще платя и сватбеното ви пътешествие, но след това ще се справяш вече сам.

Виктор доволно потри ръце. Все пак като се направи на обиден това проработи.

Сватбата бе разкошна. След това младите отидоха на Малдивите. Но след това бащините инвестиции секнаха така, както бе обещал баща му.

Виктор опита отново да се прави на обиден, ходеше и молеше майка си, но баща му държеше на думата си.

Виктор стана неспокоен, паникьосваше се и от най-малкото нещо. Съпругата му всеки ден му крещеше.

Средствата, с които младите разполагаха се свършиха бързо. За една година ги спасяваше състрадателната му майка, но Виктор разбра, че трябва да започне някъде работа. Но той нямаше връзки и не можеше да хване някоя по-добра работа.

Всеки ден чуваше крясъците на жена си:
– Некадърник! Нещастник! Не съм се оженила за теб да мизерствам. Ще те напусна…..

Бог винаги преодолява невъзможното. За него няма „твърде късно“, когато се обръщаме в безнадеждни случаи, но с вяра, в ситуации и обстоятелства в които трябва да се направи невъзможното.

Ако в живота си проявяваме неверие, възмущение, грях, никога не е „твърде късно“ Бог да се намеси и да тържествува на тези трагични факти, ако напълно се предадем в Неговите ръце.

Правилно казват, че само християнството има властта над предишния човек. Бог е в състояние да „плати за годините, които изпояде скакалецът, изедникът, и гъсеницата“.

Той ще го направи, ако предадем в Неговите ръце ситуацията и себе си, без никакви ограничения и с искрена вяра.

Не поради нашите заслуги, а заради Себе Си, Бог прощава, лекува, и плаща. Той е Бог „на всяка благодат.“ Нека Го хвалим и Му се доверим!

Бог се наслаждавам да се справят с невъзможното. „Има ли нещо невъзможно за мен?“ – казва Той.

Бе прекрасен дъждовен ден. Дъждът се изливаше буйно, сякаш някой го бе държал до сега заключен и не му бе давал на воля да излива струите си вода. Обичам когато вали.

Като дете стоях до прозореца и гледах как капките се стичат по стъклото. Това не бяха само капки, а живителна струя, която докосвайки се до всичко и го освежаваше.

Бях забелязала, че когато вали се засилва ароматът на всяко стръкче, цвете докато се стигне до мощните дървета свели мощните си клони, натежали от мокри листа, надолу.

Когато завалеше дъжд, виждах бързо притичващите хора, търсейки къде да се скрият от капките му. Други отваряха припряно чадърите си,  но понякога вятърът им изиграваше лоша шега и обръщаше наопаки защитата им.

Един ден , когато заваля и всички в къщи се бяха изпокрили по стаите, леко открехна вратата и боса изтичах на улицата. Прохладната вода се стичаше по тялото ми, а аз танцувах под дъжда.Локвите се изпълваха с вода, а сърцето ми с безпределна радост.

Баба ме вида и започна да ми вика и размахва ръце от вратата:

– Прибирай се! Ще настинеш! ….

Но струите вода, заглушаваха думите ѝ.

Малки главички страхливо надничаха от околните прозорци и завистливо ме гледаха.

Тичах през локвите, протягах ръце към дъжда и весело крещях:

– Дъжд, дъжд, …..

От някъде изскочи черен пес и радостно започна да лае около мен. Изглежда и на него му доставяше удоволствие, да подскача под дъжда.

Изведнъж дъждът спря, но всичко наоколо искреше в чистота, а във въздуха се усещаше ароматът на цветя, трева и дървета.

Спомням си едно лято ни бяха пратили да пасем кравите. Тогава пак заваля. Нямаше къде да се скрием, наоколо имаше само поляни, а гората бе далече от нас.

Тогава Светла свали дрехите си, внимателно ги сгъна, сложи ги на близкия камък и седна върху тях. Ние я гледахме смаяно, а тя ни обясни:

– Когато спре дъждът и по изсъхнем, дрехите ми ще бъдат сухи.

Веднага последвахме примера ѝ. Бяхме само четири момичета.

Водата обливаше телата ни и изчистваше праха и мръсотията насъбрала се по кожата ни.

Когато спря дъждът, слънцето изтърколи огромното си кълбо на небето и затопли телата ни. Наоколо се издигаше лека пара от изпаряващата се вода. След това радостно облякохме сухите си дрехи и подкарахме кравите към гората.

Когато отново завали, усмихвам се и протягам длани към дъжда. Той ми носи радост и ме успокоява. Потъвам в мощната му прегръдка и чувам музиката от танцуващите капки край мен …

Виктор срещна Ана в един дом за възрастни хора. Тя не бе една от тях, въпреки напредналата си възраст, а помагаше на мъже и жени, изоставени от близки или останали съвсем сами, с каквото намери за добре.

Там хората я чакаха с нетърпение, не само защото разнообразяваше скучното им ежедневие, а защото носеше със себе си много светлина и обич.

Дядо Михал се усмихваше широко и казваше на останалите, когато видеше Ана да пристига:

– Нашето слънчице дойде.

– Какво бихме правили без нея? – въздъхна дълбоко Тодора останала без мъжа си и двамата си сина, загинали при катастрофа,  съвсем сама на света.

Ана бе работила като шивачка през целия си живот. Вече бе на 90 години, но продължаваше да шиеше красиви блузи, поли и панталони и ги даваше на бездомни деца, които гледаха красивите дрехи, плахо ги погалваха и смутено казваха:

– Това за мен ли е?

Когато Ана утвърдително поклащаше глава, тя съзираше радостни пламъчета в техните очи, а това за нея бе повече от награда за всеотдайния ѝ труд.

Ръцете и очите ѝ съвсем отслабнаха, но тя не се обезсърчи,  продължаваше да помага, насърчаваше и привдигаше падналите духом.

Скоро Ана започна да събира пакетите с храна, които оставаха неизползвани и заедно със свои приятели ги занасяше в центъра за помощ на бедни хора. Беше неуморна и много инициативна що се отнася до благотворителност, милосърдие и утеха, същинска майка Тереза.

Един ден  млади хора от църквата я попитаха:

– Защо правиш това? Вече си възрастна, време е да си починеш и да се погрижиш за себе си.

Тя само се усмихваше и продължаваше да раздава щедро сърцето си изпълнено с много любов и състрадателност.