В църква влезе човек и поиска пари, щял да пътува. Дадоха му.

Беше зима. Вятърът пронизваше до костите. Човекът се задържа малко вътре, да се постопли. Той бе приклекнал и протегнал костеливите си ръце към огъня. Нахлупил бе смачкана и износена фуражка. Лицето му бе прорязано от дълбоки бръчки, трудно можеше да се познае възрастта му.

Мъжът огледа стенописите и каза:

– Тази картина за съда, за всички нас в живота ни е много близка. От детството си така живея. Баща ми и майка ми, брат ми, съучениците, всеки в своята зона … За това Бог за мен е като прокурор. И за всички, които познавам е така.

– А какво ще кажеш а вярата? Как може без нея да се живее?

– Вяра … Който и където да се намира за своята вяра не говори и аз няма да го направя. В токова …. по-добре е да не навлизам. Животът е вълчи, за каква вяра може да се говори.

– За някои хора грехът не е вина по Наказателния кодекс, а болест. Покайват се и излекуват се от греха. За тях Бог не е прокурор.

– Щом не е прокурор, значи е доктор. В болницата ще полежат, това е хубаво, значи си почиват. Лежиш, а времето минава. И при доктора трябва да знаеш кога да отидеш, но и той е началник. Така че избирай, кой е за теб Бог, прокурор или доктор, няма значение все за прокурора се работи …

– А какво ще кажеш за милостта? Нали Бог е любов?! Той обича грешника и му прощава така, без нищо…

– Без нищо … В животът дори и бълхата не скача без нищо, отче. Имало един човек, а къде ще се постави, винаги ще се намери място. А тези за „Бог любов“, които говорят, това е просто … романтика. Те не са седели сами и живота не познават.

Така си и поговориха край огъня двамата скитникът и свещеникът …

А после човекът си тръгна.

Филип бе само на 25 години. Преди да се стъмни той тръгна с приятелите си да бере див чесън.

Филип намери на едно място повече от търсеното растение и се увлече в брането. Когато свърши разбра, че е изостанал от другите. Тръгна, но скоро осъзна, че се е изгубил.

Той се опита да намери пътя за дома, но пропадна под леда, когато пресичаше реката. Дрехите му подгизнаха, ръцете и краката му замръзнаха.

– В това състояние едва ли ще мога да се измъкна от гората, – каза си той. – Това е краят.

Изведнъж от гората, срещу мокрия и изтощен човек, изскочи куче. Филип се уплаши.

– Сега ще ме нападне, – едва прошепна младежът.

Но кучето се държеше приятелски и застана до човека. Филип тръгна , кучето го последва. Щом седнеше и се опиташе да заспи, четирикракият му придружител започваше да лае. Скачаше и правеше всичко възможно, за да не позволи на младежа да заспи. Кучето го приближаваше от време на време и го грееше с гъстата си козина.

Едва към десет часа вечерта Филип успя да се прибере у дома.

Завари майка си да плаче на колене в молитва.

Какво ли не бяха правили приятелите му, за да го открият, когато разбраха, че е изостанал.

– Къде изчезна? – извика изненадано Никола, един от приятелите му. – Къде ли не те търсихме. Защо не се обади, когато те викахме? Мислехме, че бялата смърт те е прегърнала вече в гората.

– Намерих много чесън, увлякох се да бера и съм изостанал, – уморено се усмихна Филип. – Тръгнах по-бързо, за да ви догоня, но ледът се счупи под краката ми, когато прекосявах реката. Целия се измокрих. След като излязох от водата седнах, толкова много ми се спеше. Тогава от гората излезе едно куче. Щом се опитвах да заспя, то лаеше и скачаше, от време на време, ме доближаваше и ме топлеше с козината си.

– Ако не е било това куче, щял си да замръзнеш, – каза Слави.

– А къде е кучето , – попита Никола.

– Не знам, – вдигна рамене Филип, когато наближих, то се шмугна в храстите….

На другия ден Филип дълго търси своя спасител, но така и не го намери.

Юношата държеше в ръце кръгла, румена, пълна със сладост ябълка.

– Яж, – казал Духът. – Това е ябълката на Живота.

– Не го искам, – казал юношата и отхвърлил ябълката далече от себе си. – Искам успех, слава, богатство, власт, ….

– Тогава да вървим, – казал Духът.

Те вървели ръка за ръка по стръмните скалисти пътеки.

Слънцето ги изгаряло, дъжд ги мокрел. Мъгли обвивали планините и валял сняг, толкова прекрасен и коварно мек, той скривал пътя, по който се изкачвали към върха.

Бързо летяло времето и златните къдрици на юношата придобили бялата окраска на снега.

Неговата снага се прегърбила от вечното катерене към върха, ръцете му отслабнали, а гласът му станал висок и треперещ.

Духът не се изменил. На неговото лице била винаги непроницаемата усмивка на мъдростта.

Най-накрая стигнали върха.

Старецът, който някога бил юноша, казал, обръщайки се към Духа:

– Дай ми ябълката на Успеха. Стигнах върха, на който тя расте. Полага ми се. Тя ми принадлежи. Побързай, защото странна мъгла замъглява очите ми.

Духът му подал ябълка, която била кръгла, червена и прекрасна на вид.

Старецът отхапал от нея и усетил, че вътре е гнила. Изведнъж тя се превърнала в прах.

– Какво е това? – попитал той.

– Някога това бе ябълката на Живота, – казал Духът. – Сега това е ябълка на Успеха.

Когато Олга Шиварова получила увреждания и станала инвалид, тя се научила да рисува с устата си. Олга била прикована към инвалидна количка поради рядко заболяване на централната нервна система.

Шиварова забелязала първите симптоми на заболяването си, когато станала на 33 години. По това време е работила като счетоводител в Москва.

Поради прогресиращото заболяване ръцете ѝ отказали и започнал да се губи гласът ѝ.

В Рязан Олга се научила да рисува, като държала четката с устата си. Скиците си правела на таблет. Тя управлявала устройството си с помощта на носа си. За да направи една картина на Шиварова са ѝ необходими три дена.

Тя казва:

– Промени се отношението ми към живота и моето заболяване. Чувствам, че все още съм жива. Започнах да усещам повече радост и наслада в това, което върша. Например, за мен живота изглежда обемен.

Олга обича да посещава театри и кина, разхожда се ежедневно. Помагат ѝ от семейството и една студентка доброволка.

Шиварова дава следния съвет:

– Хора, които са се сблъскали с такива трудности, особено по-младите, искат да намерят изход от ситуацията. Моя девиз е: „Има изход от всичко“.

Петър работеше в градината. В нея той отглеждаше предимно цветя. Е, бодваше по малко чушки, домати , лук, репички, …, но основно място в градината и около алеята пред къщата заемаха цветята.

Забеляза, че една зимна роза започва да цъфти. Това го изпълни с радост, но и с тъга.

– Студът така или иначе ще я убие, – каза си Петър, – по-добре да я подрежа и да я прибера в къщи.

След няколко дена розата разцъфна и изпълни стаята със своя чуден аромат.

Тази миризма на цветето върна Петър в детството. Тогава често ходеше при баба си на село.

– Нейната къща беше пълна с рози, – въздъхна Петър. –  Дядо си почиваше на люлеещия се стол, а на двора тичаше техният любим лабрадор. Баба най-много грижи полагаше за цветята, особено за розите.

Тази любов към цветята, Петър бе наследил от баба си.

Когато и да се върнеше назад в годините, от всички спомени, най-ярък бе този за розите.

Изведнъж Петър се размисли за духовния си живот.

– За какво съм създаден? – попита Петър. – Да разнасям ароматът от познаването на Бога навсякъде. Но това става, когато следваме примера на Христос в любов и грижа за другите.

Както ароматът на розите предизвика спомени, така и нашият живот трябва да напомня на хората за Божията любов и грижа.

– Нека животът ни бъде благоухание за тези, които имат нужда да научат, колко много ни обичаш, Господи, – каза Петър, като високо вдигна ръце си нагоре.