Петров беше генерален директор в една водеща компания. Една вечер на младежко парти неговата 17-годишна дъщеря бе забременяла.

Родителите ѝ настояха:

– Кой е бащата на детето, кажи ни Милена.

Момичето мълчеше и не издаваше името на младежа. Изглежда и тя се чувстваше виновна за случилото се.

Минаха три месеца, на Милена още не ѝ личеше бременността.

Един ден пред дома ѝ спря стар прашен камион. По това време Петров пиеше чай на двора. Той видя как от камиона се измъкна непознат младеж.

Младото момче приближи Петров и каза:

– Здравейте! Аз съм Марин. Вие ли сте бащата на Милена.

– Да. Вие при нея ли идвате?

– Не, дойдох да поговоря с вас.

– Заповядайте седнете, – покани го Петров.

И младежът започна да разказва:
– Скоро навърших 18 години и се дипломирах. Учех в близката гимназия. Вижте, аз не съм от много умните, за това не ме очаква безпроблемно и успешно бъдеще.

Петров започна да усеща накъде клони младият човек и смръщи вежди.

– Вярно ли е, че Милена е бременна? – попита Марин.

– Да, – отговори Петров.

– Аз съм бащата на бебето, – малко смутено призна младежът.

– И какво смятате да правите по-нататък? – погледна го с укор Петров.

Марин пое дълбоко въздух и продължи да говори.

– Ще бъда със вас напълно откровен. Аз не обичам дъщеря ви. Направих грешка, не трябваше да отивам толкова далече. Нямам пари, но знам, че вие ръководите голяма фирма. Бихте ли ме взели при вас на работа, за да се запази детето и да стана достоен за него баща?

Петров бе изненадан от предложението, но кимна с глава.

– Относно работата, мога да ви помогна, но мисля, че е много грубо и безсъвестно да дойдете при мен и да ми кажете, че не обичате дъщеря ми. Отгоре на всичко искате да ви приема на работа в компанията.

– Мислех, че така ще бъде добре за всички, а и това е една добра възможност да се запази детето, – каза младежът.

– Ела утре в 9 сутринта, – каза Петров. – Ще ви чакам.

– Добре, – бързо каза младежът.

Петров усети в гласа на Марин облекчение.

– Тогава до утре.

Минаха 12 години от тогава. Този младеж, възмъжа и ръководи едни от най-добрите магазини във фирмата. Петров не съжаляваше, че го взе на работа.

Сега младите имат две прекрасни деца. Марин като баща, много помага на съпругата си за отглеждането на децата. Той направи всичко, за да стане достоен баща. Изпълняваше всичките си задължения в семейството и на работата си.

– Не са много младежи, които биха постъпили като него, в такава ситуация, – казваше често след това Петров.

Едно момченце заедно с родителите си отишло на разходка в гората. Там видяло чист ручей. Наплискало се с водата, тя го освежила, а после, за да се позабавлява взело една клонка и започнало да разбърква водата.

От дъното на ручея започнали да излизат на повърхността пясък, листа и всякакви боклуци. Водата станала негодна за пиене. На детето му станало безинтересно да гледа  мръсната вода и отишло при майка си.

А някъде нагоре в планината, друго момче също си играело с планински ручей, движейки клонче във водите му. Но там дъното било каменисто и клончето се счупило, но водата останала чиста както преди.

По същия начин някой хора изглеждат симпатични, добри и отзивчиви, като чист ручей. Но ако ги обидиш, ще видиш как от тях изплуват гордост, дребнавост, стари вражди, високо самочувствие, като кал и боклуци от горския ручей.

Когато човек постоянно се поучава от Божието Слово и мисли за горното, смиреният пример на Христос постепенно закалява човека. Той става смирен и има голямо търпение. Тогава в него се разбива всяка човешка злоба и враждебност и той остава чист, както планинския ручей.

Дядо Калин седеше на пейката и се усмихваше на приближаващия Страхил. Той му беше като внук, въпреки че нямаха никаква роднинска връзка. Страхил помаха с ръка на стареца и се забърза към пейката. За младежа дядо Калин беше повече от учител. Той винаги идваше при него за съвет и мъдрост.

– Радвам се да те видя, – каза старецът.

– Аз също, – засмя се добродушно младежът . – Скоро четох, че  криза в живота, болест, съвет, убеждение, кара всяка клетка от тялото да тръпне, за да усети човек, какво трябва да направи.

– Не е важно какъв иска да бъде човек, важното е какъв е създаден да бъде, – каза дядо Калин. – Дали работиш във фирма, болница или училище, дали си предприемач, спортист, художник, певец, родител, който отглежда децата си, каквато и роля да има в живота, човек решава да даде най-доброто от себе си, за да служи на другите.  И всичко това е съпроводено с израстване.

– Колко време продължава това израстването? – попита Страхил.

– Това зависи от човека, – каза старецът, – но ти не се плаши, Бог ще направи всичко и ще ти помогне да израснеш.

– Да, но понякога израстването е много трудно, – смръщи вежди Страхил.

– Това е вярно, – съгласи се дядо Калин. –  В процеса на растеж ще преживееш неща, който ще те издигнат до ново по-високо ниво. В същото време трудностите и предизвикателствата, ще заздравят корените ти. Ще бъдеш подрязван и ще преживееш неща, които ще ти изглеждат като пречки, но целта им е да израснеш до онова, което си призван да бъдеш.

– Знам за тези предизвикателства, – усмихна се Страхил. – Баща ми казваше, че Божиите дарове не идват в луксозни опаковки, а често се появяват като бедствия, които ще разрушават моя свят, за да мога да изградя живота си на здрава основа, изпълнен с вяра и доверие. Но какво да правя с тези, които се опитват да ме разколебаят?

– Такива има навсякъде, – махна с ръка старецът. – Вярата ти трябва да бъде по-силна от мнението на другите. Освен това, ти ще се сблъскаш и със скептика в себе си. Точно в такъв момент ентусиазма и желанието ти, трябва да надвият страха и съмненията. Запомни едно, Божият замисъл е много по-добър от твоите намерения. Имай доверие в Божиите планове и ще постигнеш много повече от това, което си очаквал.

– Но аз съм обикновен човек.

– Не е нужно да си велик, за да дадеш своя принос. Просто служи с по-голямо желание. Бог ще ти помогне да преодолееш съмненията си, ще те благослови, а чрез теб ще благослови и другите.

– Ще трябва да се преборя и със завистта. Знаеш ли, че когато видя някой по-добър от мен, се разочаровам и обезсърчавам.

– Никога не се сравнявай с другите, – каза дядо Калин. – Най-големият враг на израстването е ниското самочувствие и убеждението, че от теб нищо не става. Това, че някой има по-голям материален успех или е достигнал по-високо обществено положение, не означава, че е по-важен от теб. Когато осъзнаеш същността на израстването ще разбереш колко си нужен. Това важи не само за теб, а за всички, защото всеки има дял в изграждането на Божието царство.

Страхил получи доста голяма доза мъдрост и му трябва време, за да обмисли думите на стареца. Той разбираше, че дядо Калин е прав. Старецът доста ясно виждаше нещата, въпреки слабите си очи.

– Довиждане, дядо Калине, – каза младежът, – трябва да вървя, но пак ще намина.

– Бог да бъде с теб, синко и да оправи пътеките ти, – благослови го старецът.

Близо до училището живееше стара изгърбена жена. Викаха ѝ баба Мара. На колко години беше никой не знаеше.

Край нея често минаваха ученици от училището. Сред тях бе и Марко. Голям присмехулник и пакостник беше. Често го наказваха за белите, които вършеше, но това изобщо не му въздействаше.

Срещнеше ли баба Мара все и се присмиваше. Веднъж сръчка приятеля си Иван:

– Виж я само каква е, – Марко се кикотеше и я сочеше с пръст, – със своите галоши прилича на въпросителна.

– Марко, недей така, – каза му кротко Иван, – тя е възрастна жена.

Но Марко не го слушаше, а се бе хванал за корема и се заливаше от смях.

Повечето деца помагаха на баба Мара. Чистеха, готвеха и обработваха малката ѝ градина. Христо ѝ цепеше дърва и поправяше покрива, беше навсякъде, където трябваше да се кове или закрепи някоя вещ в дома ѝ.

Но един ден се случи нещастие.

Работници ремонтираха близкия кладенец и бяха забравили да го затворят, преди да отидат за още материали.

Марко се бе затичал разперил ръце. Той не внимаваше къде стъпва, подхлъзна се и падна в кладенеца. Чу се вик:

– А- а-аааа!

Всички наоколо разбраха, че е станала беда. Дойдоха мъже и извадиха внимателно Марко. Занесоха го в къщата на баба Мара. Тя го изми, превърза раните на момчето и се помоли за него:

– Господи, това момче е паднало и сериозно се е наранило. Той е още малък, не позволявай да погине, смили се над него и го изцери ….

Марко беше изненадан, той я гледаше и не можеше да повярва….

„Толкова пъти съм ѝ се присмивал. Бил съм груб със нея, а тя ме изми, превърза ме и се моли за мен….“ – помисли си с тъга Марко.

Нещо в душата му се пречупи.

Откараха го в къщи и родителят му веднага извикаха лекар, който поклати сериозно глава, когато го прегледа обстойно.

Минаха няколко месеца. Марко стана от леглото след дългото и тежко боледуване. Той беше с повреден гръбначен стълб и имаше белег на лицето. Поради нараняването в гръбнака бе гърбав.

Нещо в него се бе променило. Когато го питаха, отговаряше почтително и с уважение. Думите му бяха изпълнени с любов и нежност.

Един ден Филип вървеше с майка си, капризничеше и се дърпаше. Той видя Марко, който идваше срещу тях и се стъписа. Искаше да му се присмее, но голяма буца заседна в гърлото му и той остана с отворена уста…

Майката на Филип се обърна към него и му каза:
– Бъди учтив и вежлив, великодушен и доброжелателен, състрадателен и отзивчив към старите хора и инвалидите. Бъди готов да им се притечеш на помощ.

Филип наведе глава и се изчерви. Той бе чувал за случая с Марко и разбра какво искаше да каже майка му.

Павел е вече на 11 години, но не може да разбере родителите си. Често си задава въпроси от рода на:

– Защо не ме пускат на улицата? Какво толкова ще ми стане? Вече съм голям.

Веднъж в близкото заведение се бяха събрали по-възрастни хора. Странно как и защо, но говореха по темата, която силно вълнуваше Павел: „Защо родителите не пускат децата си на улицата“.

Момчето се прилепи до вратата и се заслуша в разговора на възрастните.

– Твоят Асен е на 14 години вече, защо не го пускаш на улицата? – попита Панайот.

„На 14 години, три години е по-голям от мен, а и него не пускат“, – помисли си Павел.

– Виж какво става наоколо? – каза Марин. – Ако попадне в лоша компания, ще почне тайно да пие и пуши.

– Че това го правят и в училище, по време на междучасията, – намеси се бай Горан.

– Навъдили са се много пияни шофьори, – каза Денка. – Как да пусна Сашо сам на училище? Всяка сутрин го съпровождам до там, а на обяд го посрещам.

– Е, нали има светофари, регулировчици, – каза бай Горан, – специални „зебри“ направиха за децата.

– Пияният не гледа светофар, нито зебра, натиска педала за газта и му е хубаво, – недоволно измуча Проданов.

– Моя Васко е толкова слаб, че ….- започна Лидка, но бай Горан веднага я прекъсна.

– Та той е на 11 години, вече цял мъж е. Стига си тичала след него като малко дете.

– Ами нашият като е напълно неадекватен, какво да го правим? – почеса се по главата Симо. – Все гледаме с жената да не се изгуби някъде.

– Пламен е здрав и як, – каза Кирил, – но направи ли някоя беля забранявам му да излиза на улицата. Той обича да играе там с децата, но щом се е провинил наказвам го, това е.

И Кирил удари с юмрук върху масата.

– Дръж го здраво, за да ни си позволява много волности, – насърчи го бай Горан, – нека да си знае мястото.

– Веско има здравословни проблеми, – оплака се Милена, – а очите му все навън. Той дори не разбира,че като излезе между другите деца ще му се подиграват и ще му се смеят. В къщи с нищо не му показваме, че е по-различен, но навън….

Павел слушаше известно време, след това наведе глава и се отдалечи. Той бе разбрал, кое кара родителите му да не го пускат навън. Това бе страхът….., а дали наистина трябваше толкова много да се плашат за него?