Дончо седеше до дядо си Страхил и тази вечер край огнището.Разговорите с този мъдър старец му доставяха голяма удоволствие. Дядо Страхил беше препатил и видял много неща по нашата земя. А младежът попиваше всяка негова дума като нещо скъпоценно, което трябва да се запази за идните поколения.

– Дядо,  как да си обясня тяхната вяра?

– Мохамед е бил сирак от дете, – започна да обяснява дядо Страхил. – Бил е прибран от чичо си , който кръстосвал пустинята. Чистел камилите, а във време на война добил сила и издръжливост. Мохамед видял, че християните по това време не били справедливи, безкористни и милостиви, каквито е трябвало да бъдат според Христовото учение. Те били надъхани със суеверия. Спорели и се биели като врагове. Всеки искал да управлява и граби, вместо да дава.

– За съжаление и сега се срещат такива между нас, – с болка в гласа се обади Дончо.

– Така е за голямо наше нещастие, – съгласи се дядо Страхил. – И Мохамед решил да покори всички народи. Обещал на своите нещо, което много им допаднало.

– Интересно, с какво ги е съблазнил? – любопитството не давало мира на Дончо.

– На едно тайно събрание Мохамед поискал покровителство от подръжниците си, – продължи разказа си дядо Стахил. – Но те го попитали: „А в замяна какво ще получим?“ „Раят!“, – казал им той.

– Ето каква е разликата между нашето учение и тяхното, – въздъхна Дончо. – На заслужилите във вярата се обещава вечно блаженство близо до Бога, а Мохамед е прибавил и голи жени.

– Според Мохамед човек е създаден от капка кръв, а не от земята. Явно добре умее да съблазнява, – засмя се дядо Страхил.

– Същински дявол, – подкрепи го Дончо.

– Мюсюлманите смятат за безумие безолодното въздържане, за тях това е противно на закона за размножаването.

– Не бих обещал на хората рай с порочни удоволствия, – каза Дончо, – но ще приемат ли Христовото оръжие, което е по-страшно от всичко друго?

– Съмнението обезсилва вярата и отбива Божията помощ, – потупа с ръка рамото на своя внук дядо Страхил.

Ръцете на Владимир бяха студени влажни, а тялото му топло и измъчено от нощта. В огледалото го гледаше гладко избръснато мъжествено лице. Макар, че годините му бяха напреднали, а косата беше почнала да сребрее, той все още не приемаше отчаянието, въпреки надвисналата опасност.

Жена му постави яденето на масата и с тихи стъпки се отдалечи. Владимир изобщо не го погледна.

Тази нощ той бе сънувал, как стените на дома му се разпадат. Целият беше под напрежение. Търсеше отговор за преживното в съня, защото силно се бе запечатало в ума му и го правеше неспокоен.

Спомни си за разговора, преди време, с един човек, който го убеждаваше:

– Исляма не е чужда вяра. Неговата същност е просто ерес на Исусовото учение.

„Светът е потънал в скръб, – мислеше си Владимир.- Викаме, но никой не ни чува. Търсим знание, но намираме лъжи и колкото повече узнаваме, тъгата ни нараства. Всяко размишление ни носи болка. Разумът ни не е съкровище, а жив ад за нас“.

Владимир знаеше, че основната истина в християнството неподлежаща на съмнение е тази за единството на Светата Троица.

– Бог съществува в три лица, – така го бяха учили, Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Святи дух.

Веднъж беше попитал свещеника в църквата:

– Каква е връзката между истината за Троицата и благочестието?

Свещеникът му бе отговорил:

– Истина за Троицата без благочестие не води към вечен живот, както и благочестив живот не е възможен без нея.

Приятелят на Владимир Станой му бе разказвал:

– По времето на тъмнината на сарацините „ал-Джахилия“, Александър Македонски поискал да покори Йемен и върху развалините му да издигне свой град.

Не една империя бе угаснала до появата на Мохамед. Турците бяха залели Анадола, земята на хетите и Херодот. Тогава орхановия син Сюлейман бе превзел  Цимпе и Галипополи и се бе затвърдил в Тракия.

Днес християнството и исляма отново се изправят един срещу друг. В резултат на това сме свидетели на издевателства, поругаване и смърт. Войните и стълкновенията опустошават редица райони и остават без домове и близки мнозина.

– Няма ли да има край на тази касапница, – въздъхна Владимир, загледан през прозореца в движещете се хора по пътя. – Искаме любов и мир, но без Бога не бихме могли да го постигнем.

Бяха на главния вход. Пристигнаха две линейки със включена сирена. Една жена качваше момче в инвалидна количка.

– Не знам как издържаш, – каза Живко, като погледна измореното лице на Йовка, – Работата ти никак не е весела.

– Напротив, – усмихна му се топло Йовка. – Вярно е, че има много болка и мъка, но има и хубави моменти. В спешното хората идват уплашени имат силни болки, а си тръгват усмихнати и радостни. Само като ги погледнеш, веднага разбираш, че вече се чувстват много по-добре. Мисля, че моментите на радост, са повече от тъжните.

– А какви са ти плановете за в бъдеще, не вярвам да останеш още дълго в спешното? – попита Живко.

– Бих искала да посрещам появата на нов живот, – тихо отбеляза Йовка.

– Имаш предвид родилното отделение? – засмя се Живко.

Той я бе чул да споменава нещо подобно в разговор с приятели, за това се досети бързо и разбра какво имаше впредвид Йовка.

– Спомняш ли си доктор Манолов, скоро ви запознах, когато бе дошъл да ме видиш? – каза Йовка.

– Да,  – каза възторжено каза Живко, – той е истински герой на нашето време. Преди два дена го видях на кръстовището, където една кола бе блъснала една жена. Държеше се сигурно и даваше спокойно нарежданията си. Хората го слушаха и правеха всичко възможно да облекчат положението на жената.

– А, да, – махна с ръка Йовка, – бяха писали по въпроса във местния вестник.

– Ти каза, че е акушер-гинеколог, до колкото си спомням? – попита Живко.

Йовка само кимна с глава.

– И ти искаш да работиш при него?

– Да вече говорих с него – каза Йовка, – той няма нищо против, имало две свободни места в отделението.

– Изглежда няма навалица за тази професия, – засмя се Живко.

– Не се смей! Това са много сериозни неща, – скастри го Йовка.

– Нямам нищо против професията, – опита се да се защити Живко. – Даже се радвам, че си се насочила натам. След време може би ще станеш най-добра в тази сфера. Гордея се с теб.

Йовка се изчерви и наведе глава, а Живко я прегърна.

Сашка и Ангел от известно време излизаха заедно. Връзката им се задълбочаваше постепенно. Днес излязоха на разходка в парка. Разговорът им беше добил много сериозен отенък.

Всеки се интересуваше от живота на другия и искаше по-добре да го осмисли и разбере.

Сашка пое дълбоко въздух и каза:

– Искам да ми кажеш, как така правиш, че хората ти се доверяват и ти вярват.

– Повечето хора искат да бъдат уважавани. Не виждам какво толкова ти се струва необичайно, – отговори Ангел.

– Открий ми тайната си, – настоя Сашка.

– Може би е свързано с моето детство и времето на израстването ми, – призна накрая Ангел след няколко минути размисъл.

– Родителите ти строги ли бяха? – полюбопитствува Сашка.

Ангел се засмя:

– Не е това, което си мислиш. Баща ми беше касиер в едно предприятие, но го хванаха в някакви злоупотреби и полежа малко в затвора. Живеехме в малко селище и всички хора ни познаваха.

– Навярно с майка си сте се чувствали зле след случилото се, – съчувствено каза Сашка.

– О, – с болка каза Ангел, – беше много по-лошо. Ако нещо изчезнеше в училище, веднага обвиняваха мен. Когато влизах в магазина, продавачите ме следяха зорко, нали баща ми бе крадец. Много често чувах зад гърба си думите: „Крушата не пада по-далече от дървото“.

– Когато излезе баща ти от затвора, нещата не се ли оправиха?

– Не, – тъжна усмивка пропълзя по устните на Ангел. – Наложи се да се преместим. Баща ми трудно си намираше работа, а ако си намереше не се задържаше много на нея, защото бързо научаваха за миналото му. Често се сбивах с децата, за да затворя устата на клюкарите.

Сашка стоя замислено известно време без да каже нещо. След това вдигна глава и каза:

– Искал си всички да знаят, че не си като баща си? Нужно ти е било, да ти имат доверие. Правел си всичко според възможностите си, бил си честен с хората и си очаквал същото от тях. А ако някой те е лъжел или мамел си го съсипвал.

– Нещо подобно, – смутен от разобличаващия го коментар, Ангел леко се изчерви.

– А не се ли страхуваш, че понякога можеш да прекалиш? – не го остави намира Сашка. – Хубаво е да си честен и справедлив, но хората не са идеални.

– Чесността я има или я няма, средно положение няма, – изстреля на един дъх Ангел.

– Това не е ли доста крайно?

Ангел сви рамене.

– Не съм краен. Просто не искам да ме възприемат за глупак. На никого няма да позволя да си играе с мен. Такъв съм.

Сашка прехапа долната си устна.

– Някой опитвал ли се е да те подведе?

Лицето на Ангел се изкриви подигравателно.

– Но тогава хората ще се страхуват да сбъркат пред теб – каза Сашка – и това няма да е отговор на чесното ти и справедливо отношение към тях.

– Да, но се получава, – доволно заяви Ангел. – Така остават много малко такива, които биха ме излъгали.

В Буенос Айрес на старите скейборди дават втори живот. От тях правят електрически китари. С това се занимава аржентинецът Ескуел Галасо. Подобни инструменти са много търсени.
Например, на такива свири американската рок група Pearl Jam. Галасо е отворил своя работилница в района Алмагро. Той премахва от дъските лепкавото покритие и ги освобождава от колелетата.
Идеята да прави от тях китари дошла след разговор с един  скейбордист. Той разказал на Галасо, че на практика на веки две седмици той чупи поредната дъска, направена от клен.
Скейбордът се прави от твърда дървесина и в изработката му се влага много енергия. Първо се взима дъска, след това се нанася боята, придава ѝ се определена форма, нанася се съответна графика, а след това скейбордистът поставя своя знак. И всичкото това се хвърля в кофата за боклук на всеки две седмици.
Така Галасо решил да прави музикални инструменти, които нарекъл скей-китари. Те са интересни за тези музиканти, които търсят нещо необичайно.
Такива китари се продават в социалните мрежи. Групата Pearl Jam, която използва такива инструменти е посветила една от песните си на Галасо. Тя се нарича „Аз вярвам в чудеса“.