Морето бе тихо и спокойно. Гладката му повърхност едва доловимо се полюшкваше от лекия бриз.

Въпреки тишината и спокойствието се долавяше някакво напрежение. Скрит бунт се надигаше от дълбоките недра на морето.

Една малка вълна бе заобиколена от такива като нея. Тя им се усмихваше и шумеше. Пищеше, вдигаше врява и се надуваше. Нейният  глас се извисяваше над всички, които бяха наоколо:

– Ще пораста и ще стана най-високата и могъща вълна. Тогава морето няма да ми е нужно.

Край нея малките ѝ посестрими повтаряха унесено:

– Най-високата, ааууу …..

– Най- мощната, превъзходно ….

– Без морето, какво удоволствие …..

–  На свободааааааа …..

Малката вълна самодоволно ги наблюдаваше и заяви със самочувствие:

– Ще изляза на сушата и ще стана царица на земята!

Речено-сторено. Малката палавница подскочи, издигна се и се понесе към брега. Със своя устрем увлече и другите край нея.

Това бе ужасна и страховита сила, която потапяше корабите, които ѝ се изпречваха по пътя, а людете завличаше в тъмната морска бездна. Много бели сътвори тази малка пакостница и донесе многобройни сълзи на човеците.

Най-накрая вироглавата вълна достигна до желания бряг. Стремително се втурна към него, изразходвайки цялата си досега набрана мощ и ….. се разби в непристъпните скали.

Само пръски и пяна за миг покриха непревземаемата каменна гръд. Буйната вълна и придружаващите я талази изчезнаха безвъзвратно.

Споменът за тази непокорна и своенравна вълна навяваше само тъга и болка по тези, които лудетината успя да погуби със своя мощен и безполезен щурм.

Дъщерята на Петър Иванов се женеше, а той бе виден общественик в града, съветник в кметството, инициатор на много тържества в околията.

Сватбата предвиждаше богато меню и строга подредба на гостите на трапезата.

Иванов направи дълъг списък от имената на тези, които бе поканил. Щяха да присъстват много от видните и обществени личности, не само в района, но и в държавата.

Но специално нещата с подредбата на местата се обърка, тъй като някои в последния момент потвърдиха, че ще дойдат, а други, бяха временно, но после имаха възможност да се върнат и т.н.

За това всеки гост, който идваше имаше своя собствена добра идея, къде точно да седне. Така всеки можеше да се приближи до човек, който го интересуваше в една или друга степен.

На сватбата присъстваше и господин Трайков, който беше кмет на града. Той очакваше много от поддръжката на Иванов за наближаващите избори, за това си проби път в тълпата и седна до домакина.

В това време дойде и вицепрезидента, който веднага бе поканен от домакина на челно място, което бе заето от Трайков.

– Извинявайте, – каза учтиво Иванов на кмета, – бихте ли отстъпили това място на вицепрезидента.

– Да, да! Разбира се…. заповядайте, – сконфузи се Трайков и се огледа, но всички останали места бяха заети.

Кметът се изчерви и отиде в края на залата и седна при децата.

Представяте ли си как се чувстваше Трайков? Пот изби по челото ми. Искаше да остане незабележим, когато се промъкваше между редиците назад.

Изведнъж Иванов забеляза, че стар негов приятел, който бе кмет на едно малко градче, седи в ъгъла и веднага се отправи към него:

– Скъпи приятелю, защо си седнал тук? Ела с мен!

И веднага настани приятелят си до вицепрезидента.

Поради смирението си, кметът на малкия град беше поканен на място, където му бе отдадена по-голяма чест.

Скромните хора се смятат за слаби, но смирението съвсем не е страхливост.

То идва от осъзнаването, че не можем да направим нещо сами и се нуждаем от помощ.

Разрушени и изгорени селища. Сляп старец и съпровождащото го момче дълго бродеха из пепелищата, надявайки да срещнат поне един човек.

Уви, нямаше никой. Някой бяха убити, а други отведени в плен.

Наоколо имаше много убити и нямаше кой да ги погребе. Цял ден старецът и момчето копаха гробове, жалейки  преждевременно загубилите живота си.

– Ти знаеш много неща, – хлипаше момчето след тежкия ден. – Обясни ми защо става така? ….. За какво?

Изпълнил християнския си дълг, стареца дълго си почиваше край разпаления привечер огън.

Гледайки с невиждащите си очи нанякъде, най-накрая слепият отговори на момчето:

– А ти какво очакваш? Как трябва да живеем? По Божиите заповеди. А ние как живеем?

Старецът дълбоко въздъхна и сви посивелите си вежди.

– Постоянно грешим, без да се покайваме за делата си!

После настъпи угнетяваща тишина.

Момчето си каза: „Заспа, умори се старецът. Време му е за сън!“

Но изведнъж слепецът проговори:

– Когато бях момче като теб, ми казваха: „Бог ни е показал пътя на спасението и как да живеем тук на земята, за да наследим Божието царство. Ако не правим това, трябва да се покаем, но ние не желаем да правим това и резултатът е налице – скърби и мъки. Първоначално те не са много тежки, защото идват само да ни вразумят. Но по-нататък стават все по-големи. А сега сам виждаш и до какви достигат!

Старецът замълча. И много скоро се унесе и заспа.

А момчето не можа да затвори очи. То обмисляше думите на стареца, докато се разведели. Те се врязаха дълбоко в съзнанието му.

След като оцеля и създаде семейство, тези думи предаде на децата си, а те на следващото поколение.

Невижданото и нечувано бедствие, войните и различните катаклизми са възмездие за греховете ни.

Вън валеше, но Сара трябваше да отиде непременно до магазина. Тя повика сина си и му поръча:

– Борко, наглеждай сестра си, докато се върна от магазина.

Момчето прие с готовност, поверената му отговорност и каза:

– Добре, мамо, няма да я изпуском от погледа си.

Когато Сара затвори външната врата, Борко намери четка и бои. Това го въодушеви и той започна да рисува портрет на сестра си.

Той толкова се увлече, че не забеляза, как напръска всичко около себе си с боя.

Когато Сара се върна всичко бе изпоцапано, като се почнеше с масата, столовете и се завършеше с пода. Но тя бе мъдра жена и бързо прецени ситуацията.

Погледна рисунката, която бе нарисувал сина ѝ и радостно възкликна:

– Това Соня ли е? Колко много си прилича! – и целуна сина си по челото.

Минаха години. Борко стана един от най-известните художници на своето време. Не само специалисти, но и обикновените хора оценяваха много умението му да рисува.

Веднъж един журналист попита младият художник попита:

– Какво ви мотивира поемете по този път?

– Целувката на майка ми в деня, когато нарисувах портрета на сестра ми, – каза с много любов и признателност Борко. – Тогава тя трябваше да ме натупа за това, че бях напръскал всичко с боя около себе си, но моята мъдра майка ме насърчи и подкрепи.

Детето не е цимента, който задържа брака между двама души, а крехко същество, за хармоничното развитие на което е нужна любовта на родителите му, а не само тяхното присъствие.

Станислав отново се нацупи и за пореден път избяга от масата, отказвайки се да се храни.

Майка му въздъхна:

– Пак с неговите капризи.

Дядо Стоян стана и отиде след внука си. Завари го седнал на леглото, прегърнал коленете си и забил глава в тях.

Когато Станислав усети, че някой влезе в стаята му, вдигна глава готов да му се скара, но когато забеляза, че това е дядо му се въздържа. Той много обичаше този мъдър старец.

– Те си знаят своето и за мен не ги интересува, – оправда се Станислав пред дядо си, за бягството от масата.

– Хората около теб не знаят какво се мъти в главата ти, – каза спокойно дядо Стоян. – Те не могат да видят твоите мисли, не разбират емоциите ти, мечтите ти. Не могат да схванат  мотивите на твоите действия.

Станислав се бе успокоил и внимателно слушаше дядо си. Старецът никога не го бе подвеждал или лъгал, за това думите ми винаги се посрещаха с уважение.

– Те виждат само тялото ти, – продължи дядо Стоян. – А по твоите действия съдят за това, което става в теб. Намръщените ти вежди говорят за недоволство, усмивката за благодарност и добро разположение, юмруците ти свидетелстват за враждебност и гняв.

– И какво да правя тогава? – въздъхна тежко Станислав.

– Апостол Павел ни съветва да принасяме телата си в жертва жива, благоугодна на Господа.

– Какво означава това? – попита Станислав.

– Каквото се случва с нашето тяло, показва на хората около нас, какви сме в действителност. Можем, колкото си искаме да декларираме нашата християнска вяра, но ако действията ни свидетелстват в противното, хората имат пълното право да се усъмнят в нашите думи.

Станислав се замисли, а след това добави:

– Не бях прав! Ядосах се за дреболии. …. Мама изобщо нямаше вина. А със всичко, което направих, наказах себе си. Останах без обяд.

Дядо Стоян се усмихна и погали внука си по главата.

– Дрехите, думите, навиците, ….. със всичко това сме длъжни да прославяме Бога. Трябва да бъдем „безукорни и незлобливи, непорочни Божии чада всред опако и извратено поколение…“, – заключи дядото на Станислав.

Момчето подаде ръка на стареца и двамата отидоха заедно в трапезарията.