Навън валеше обилно. Нямаше вятър, но беше студено. Димитров крачеше бодро по улицата, но изведнъж реши да се отбие в близкото кафене.

Вътре имаше много малко посетители. Димитров си поръча кафе и зачака поръчката си.

Когато сервитьорката му поднесе любезно кафето, той я попита:

– Ако сега имахте възможност да разговаряте с Бога, каква молба бихте отправила към Него?

– Искам да имам мир в себе си.

Сервитьорката се разплака.

– Баба ми скоро почина, – уточни жената, – около погребението и след това преживях доста емоционални смущения.

– Вие искате вътрешно спокойствие, но изглежда нямате връзка с Господа?!

Сервитьорката го погледна изненадано.

– Хората често търсят задоволство, като се опитват да подобрят външния си вид, физическата си годност, финансовото положение и социалния си статус или като злоупотребяват с различни вещества, – продължи спокойно Димитров. – Но такива неща не могат да донесат спокойствие в сърцето или ума.

– Тогава какво да направя?

– Само връзката с Исус води до истински мир.

Жената бе вперила очи в Димитров и очакваше да чуе още нещо за този непознат за нея мир.

– В света сме роби на прегрешенията си. Заблуждаваме се и живеем в опозиция на Бога. Нашите престъпления са създали препятствие на враждебност между Него и нас, а ние сме безпомощни да ги пресечем сами. Без Божията намеса не бихме могли да намерим пътя на мира. Но нашият небесен Отец е предоставил идеалното решение на проблема ни с греха.

– Какво е то? – очите на сервитьорката се бяха ококорили от нетърпение.

– Той изпрати Сина Си, за да плати за нашите беззакония и да премахне разделението, което съществуваше между нас и Него.

– Помогнете ми да добия този мир.

– Нека се помолим заедно, – предложи Димитров.

Двамата наведоха глави.

– Боже, ето една душа, която се нуждае от Твоя мир. Разчупи оковите на греха и я освободи. Дай ѝ възможност да Те опознае по-добре, приемайки я за Своя дъщеря в голямото Божие семейство. Оставям я в Твоите ръце и вярвам, че Ти ще извършиш необходимото.

След молитвата на лицето на сервитьорката грееше усмивка, очите и искряха, а цялото ѝ същество красноречиво говореше, че тя вече има мир с Бога.

Ситуацията в родилното отделение на медицинския център бе екстремна. Решаваше се животът на едно още неродено дете.

След направените изследвания докторът бе казал на Здравка:

– Плодът има рядко усложнение – чревна торзия. Вероятно ще се стигне до запушване на кръвоносните съдове и чревна гангрена.

– А това може ли да стане причина за смъртта на детето ми? – попита разтревожена Здравка.

– Да, – кимна с глава лекарят. – Като имам предвид сложността на ситуацията, предлагам да прекратим бременността ви.

– Не убивайте детето ми, – с болка изстена Здравка. – Моля ви, спасете го! Дълго време не можех да забременея ……. после няколко години не можех да задържа плода….. Моля ви!

Очите ѝ се напълниха със сълзи. Тя прегърна големия си корем и заплака.

За да спасят детето бяха повикани специалисти в клиниката. На съвещанието лекарите бяха единодушни:

– Цялата работа ще премине на два етапа, – каза главният лекар.

А единият от специалистите уточни:

– Раждането ще се извърши на 32-та седмица от бременността с цезарово сечение, а след това на детето ще се направи хирургична операция.

В уреченото време, всички от медицинския екип бяха напрегнати. Готвеха да дадат всичко от себе си, за да зарадват една млада жена.

За радост на всички раждането и операцията премина благополучно. Нямаше никакви усложнения. Малката Даря бе преместена в отделението за недоносени бебета.

След няколко дена, тъй като нямаше никакви проблеми, Здравка и Даря бяха изписани от болницата.

Безобидните неща в ежедневието могат да задушат душевният ни живот, ако им позволим да направят това.

Наташа бе коленичила до леглото си и се молеше. Това бе най-хубавото време за нея, време прекарано насаме с Господа.

– Хората са се превърнали в „поддържатели на състоянието си“, – Наташа долови тих глас.

– Какво имаш предвид, Господи?

– Имате толкова неща, за които се грижите да бъдат в добро състояние, като своя дом, колата си, градината, косите си, ….

– Да вярно е, – съгласи се Наташа. – Увличаме се да благоприятстваме естествените неща да имат хубав вид, но не оставяме време да подкрепяме изграждането на своя дух.

– Щом имате такъв проблем, трябва да опростите живота си, да намалите тези си задължения.

– Едва сега се замислям сериозно върху това, – каза Наташа и се умълча.

След кратка пауза тя продължи да изказва мислите си на глас:

– Ако се нуждая от нещо трябва да помисля не само за паричната страна на въпроса, а и за това колко време ще ми отнеме за да го запазя в добър вид и дали мога да си го позволя. Щом това е във вреда на духовното ми поправяне и реформиране, ще трябва да се откажа от него.

Не се обвързвайте с делата на ежедневието. Няма нищо по-важно в живота на човека от общението с Отец в молитва и чрез Неговото Слово.

Църквата бе пълна. Пастирът застана на амвона и проповядваше силно и ясно.

Думите му докосваха сърцата на присъстващите. Дори и на него му харесваше това, което говореше. Опияняваше се от въздействието, което упражняваше върху присъстващите.

Дойде време да прочете един от любимите си откъси от Библията:

„4 Любовта дълго търпи и е милостива; любовта не завижда; любовта не се превъзнася, не се гордее,
5 не безобразничи, не търси своето, не се раздразнява, не държи сметка за зло,
6 не се радва на неправдата, а се радва заедно с истината,
7 всичко премълчава, на всичко хваща вяра, на всичко се надява, всичко търпи.
8 Любовта никога не отпада; другите дарби, обаче, пророчества ли са, ще се прекратят; езици ли са, ще престанат; знание ли е, ще се прекрати“.

– Тук се говори каква трябва да бъде истинската любов, – подчерта пастирът.

Но самият той имаше един проблем. Проповядваше това, но не обичаше хората. Дори точно обратното.

След службата се ядосваше на всички с изключение на тези, които го ласкаеха или му поднасяха подаръци.

И без да обръща внимание, той минаваше с отнесен вид край дошлите в църквата, които го поздравяваха.

Не само им се ядосваше, но и ги осъждаше:

„За всичко са си виновни те“, – обвиняваше ги в мислите си той, а те не подозираха злото, в което ги порицаваше и упрекваше.

Пастирът се оправдаваше, както всеки път пред себе си:

„Работя в църквата. Усърдно се грижа за своето спасение….. Ето, когато прочетох този откъс, забелязах как някои се просълзиха … Имат нужда от покаяние….“

Горкият, дори не подозираше, че е чел в полза на другите, а за себе осъждение.

Стоян усещаше, че тази жена е силно депресирана. Това ѝ състояние не се дължеше на химически дисбаланс. Той продължаваше да я слуша и да търси начин как да ѝ помогне:

– Толкова много съм разочарована от живота си, – оплакваше се Поля. – Вие не знаете как семейството ми се отнася с мен, аз не им придирям, но ….., а приятелите ми да не говорим, но аз търпя…., особено пък в църквата…, но аз мирувам и си трая … Всички те направо са ми втръснали със своите слабости и пропуски. Това ме огорчава и обезсърчава в живота ми.

Стоян слушаше и се молеше в ум: „Боже, дай ми точните думи. Как да я успокоя?“

Отговорът не закъсня: „Вслушай се внимателно в това, което казва! Не ти ли прави впечатление, че нещо постоянно се повтаря?“

Едва сега Стоян ясно различи натрапващото се „аз“.

„Ето това е нейния проблем, – помисли си той. – Тя се е депресирала, защото цялото ѝ внимание е насочено лично към нея. Когато Азът доминира в живота ни, много често се концентрираме върху самооценяване и самоусъвършенстване и вече не сме способни да се раздаваме“.

Стоян погледна жената и ѝ каза:

– За вашият случай мога да ви посоча урокът, който ни дава апостол Павел. „Сега вече, не аз живея, но Христос живее в мене; а животът, който сега живея в тялото, живея го с вярата, която е в Божия Син, Който ме възлюби и предаде Себе Си за мене“. Бог може да промени живота ви.

– Но как? Какво трябва да направя?

– Бог е направил възможно да Го познавате и да преживеете невероятна промяна във  живот си. Намерете мир с Бога. Просто започнете да подражавате на Христос, Който не дойде да съди света…

– А да го спаси, – бързо допълни Поля.

– Той даде живота Си за нас. Така и ние сме длъжни да дадем живота си за братята, – заключи Стоян, – като им служим, защото и „Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи“.