В това кафене се събираха предимно писатели, поети, художници, философи и разбира се издатели, накъде без тях.

Днес времето бе дъждовно и групата в заведението бе по-малка. Разговорите на присъстващите бяха тихи и спокойни. Някой само си пиеха кафето, мълчаха  и от време се прозяваха.

Издателят Никифоров присви очи и фиксира непокорния и неукротим Пламенов.

– Мисля, че имам нещо за вас, – каза най-после Никифоров, като предизвикателно погледна Пламенов. – Страхотна книга. Бихте ли желали да я преведете на български?

– Ако говорите за скоро нашумялата книга на немски, – обади се Ликов, – мога да кажа, че е твърде интересно произведение.

– Да не сте луд? – скочи приятелят на Пламенов Страхилов. – Той да стане роб на чужд труд!? Как смеете да обиждате приятелят ми?

– Успокойте се, Страхилов! Това е само предложение и то се отнася не за вас, а за Пламенов, – обясни спокойно Никифоров.

– Това няма абсолютно никакво значение, – сопна се Страхилов.

– Освен това работата не е без пари, – спокойно каза Никифоров. – Предлагам за превода добра сума.

– Какво са парите? – изпухтя Страхилов и направи гримаса, все едно бе захапал развалена пържола. – Парите са само средство към целта, но парите, които се опитваме да спечелим, са средство за поробване. По-добре си вземете парите и се махайте от тук.

Страхилов се изправи, цялото му същество изразяваше нямо обвинение. Той хвърли презрителен поглед към издателя и се насочи към вратата.

– Колко е неприятно да си имаш работа с такъв човек, – каза намръщено Никифоров. – Уж обича хората, а не може да разговаря и пет минути с тях, без да се скара.

След това Никифоров отново се обърна към Пламенов:

– Какво ще кажете за предложението ми? Ще преведете ли книгата?

Пламенов се колебаеше. Много добре познаваше Никифоров. Не веднъж бе работил с него и не бе доволен от сътрудничеството им, за това трябваше да бъде двойно по-внимателен.

Никифоров щом надушеше хубава книга, си правеше сметка предварително, колко ще спечели от нея. Бе дочул, че подвел няколко преводача, без да им плати уговореното.

Пламенов поклати глава:

– Не се интересувам от преводи.

– Какви ги говориш? – подскочи Никифоров. – Ти си най-добрия преводач, чел съм твои забележителни преводи.

Пламенов махна ръка, сякаш искаше да се отърве от някоя досадна муха.

– Искам да напиша най-после собствена книга, – каза отегчено Пламенов.

– Наистина ли? – Никифоров погледна изненадано. – Тогава за превода ще ти дам двойно.

Пламенов трепна, той имаше голяма нужда от пари в момента. Издателят усети колебанието му и натисна умело с ново предложение:

– Половината ти плащам предварително, а другата част след като завършиш превода.

Пламенов скръсти ръце пред гърдите си.

– Парите не ме интересуват, – несигурно каза Пламенов. – Бих искал да се докажа и като писател.

– Аз съм убеден в качествата ви, – настойчиво започна да се умилква Никифоров, – за това ви предлагам да се заемете с този превод, който няма да ви отнеме много време.

– Твърде дълго съм заемал перото си на други автори, – каза безпомощно Пламенов.

– А ако увелича предложението, – очите на Никифоров засвяткаха алчно. – Помислете, навярно имате много сметки за плащане?!

– Колкото и да ми предложите, отговорът ми е „не“, – заяви категорично Пламенов, по-скоро от инат, отколкото от желание.

В миг лицето на издателят се промени. Благоразположението се замени с раздразнение и гняв. Очите му светнаха заплашително.

– Това ли е последната ви дума?

Пламенов кимна.

– Жалко, – изсъска Никифоров , – навярно съм ви надценявал.

Издателят се изправи и напусна заведението.

 

Властта в града бе завзета. Тези, които до вчера се разпореждаха какво трябва да се прави, вече не бяха между живите.

По улиците се появиха мародери от простолюдието. Срещаха се и пияни наемници, които отнемаха живота на тези, които бяха облагодетелствани от предишната власт.

Кръстина бе принудена да остане зад дебелите стени на дома на леля си. Беше ѝ дошла на гости преди три дни.

Искаше ѝ се да се разходи в парка, да разгледа забележителностите на града, но вратата и прозорците на първия етаж бяха здраво залостени.

Чувстваше се като участник в някакъв кошмарен сън.

По няколко пъти на ден заставаше пред импровизирания олтара в един от коридорите и се молеше, всичко да утихне, размириците да престанат и хората да престанат да се избиват.

Вечер се качваше на покрива и с часове наблюдаваше небето през телескопа. Това бе любимото място на чичо ѝ. Когато той им гостува, я бе научил много неща за звездите и планетите, дори и бе подарил малък сгъваем телескоп.

Кръстина жадуваше да поизлезе малко навън. Чувстваше се като птичка в кафез. Тя помоли леля си:

– Само за малко да погледна, няма да се отдалечавам много от къщата.

Леля Славка в отговор измърмори недоволно:

– Момичета и жени не се разхождат по улиците в такова несигурно време.

– Не разбирам за какво са всички тези правила, – бунтуваше се Кръстина. – Радвам се, че по-рано не съм се сблъсквала с тях.

Когато видя намръщеният поглед на Славка и желанието на леля си да изригне нов поток от поучения, Кръстина наведе глава и примирено каза:

– Добре де! Всяка жена или момиче трябва да знае какво не трябва да прави.

– За да избегнат забраните ли? – попита заядливо Славка.

– Не! Но нали трябва да имат право на избор?! – натърти Кръстина.

– Правото на избор? – Леля ѝ бе готова отново да избухне. – Това право води до грешни мисли.

– Грешните мисли според мен се появяват, когато една жена или момиче са затворени някъде, нямат достъп до външния сват и върху тях се сипят куп правила и задължения, – възрази Кръстина доста нервно.

– Мислиш ли, че Бог не ни наблюдава отгоре? – каза  леля Славка, като посочи с ръка нагоре. – Всяка жена трябва да бъде смирена и покорна.

Кръстина въздъхна и се примири с положението си. Времето минаваше, а лицето на Славка бе постоянно под напрежение.

Кога ли щеше да дойде края на всичко това?

В душата на Анелия цареше пълна бъркотия и тя потърси утеха в молитва. Коленичи на килима, скръсти ръце и се опита да си събере мислите, но страхът ѝ започна да се засилва.

– Какво става с теб? – попита Ивана, която току що бе влязла в стаята.

Анелия се стресна и скочи. Ивана я бе изненадала.

– Нещо ти тежи на душата от известно време. Какво те измъчва? – попита Ивана съчувствено.

– О, само да знаех …..

Ивана я прониза с поглед, сякаш се опитваше да прочете мислите ѝ.

Анелия се колебаеше. Дали да ѝ разкрие сърцето си?

Ивана беше опитна жена, познаваше  много добре живота и сигурно щеше да ѝ даде някакъв съвет. От друга страна тя бе строг човек и присъдата ѝ щеше да бъде категорична и непреклонна.

– Проблемите няма да се решат сами, – каза Ивана, – Освен пред Бога, трябва да намериш някой, пред когото да изкажеш мъката си.

– Искаш да се изповядам пред някого? – засмя се тъжно Анелия. – Брат ми казваше, че изповедта е опит вярващия да избяга от отговорността за собствените си деяния.

– Так ли мислиш? – погледна я изпитателно Ивана. – В живота на всеки човек има моменти, когато той се нуждае от помощта на друг, за да си изясни нещата и да бъде наясно със себе си.

Ивана сякаш беше прочела мислите на Анелия. Само като си представи, че ще се довери на някого, Анелия изпита огромно облекчение.

Тогава тя сподели с Ивана за страха си от двама мъже, които бе прогонила от живота си, но те отново бяха нахлули в него. Преди всичко Анелия се страхуваше от самата себе си.

Ивана започна внимателно да задава въпроси и Анелия се учуди на лекотата, с която разкриваше душата си пред нея.

– Много съм привързана към тези двама мъже, но аз ги разделих. Те станаха съперници заради мен, а имаха общи планове, да творят и изграждат, – каза Анелия.

– Може би Бог те призовава да поправиш грешката си, – каза Ивана.

– И как да го направя?

– Помири ги, – посъветва я Ивана – и вместо съперници, помогни им да се обединят отново и да завършат това, което са били решили преди това. Съедини, това, което си разединила.

– А дали ще мога? – гласът на Анелия звучеше неуверено.

– Мисля, че си заслужава да опиташ, – усмихна ѝ се насърчително Ивана.

 

Началникът на отдел кадри Виктор Петров е строг човек и много сериозно се отнася към трудовата дисциплина.

Той бил малко особен и затова изпращал писмата до подчинените си по обикновената поща.

Този път една седмицата преди датата Петров изпратил на претендентите за вакантната длъжност покани за интервю.

Един от кандидатите, дошъл един ден по-късно, защото на същата дата бил поканен на парти у свой приятел.

В кабинета на Петров се състояла следната беседа.

– Не можем да ви приемем на тази длъжност, защото не сте се явили навреме.

– Но пощальонът ми донесе вашата покана снощи! Може би ще ме вземете на друго място?

– Млади човече, ние не наемаме лъжци!

Кое е накарало началникът на отдел кадри да направи такъв извод?

Интересно как се е досетил, че младежа го лъже? Вие бихте ли разбрали, че ви лъжат ако бяхте на негово място?

Време е да помислите сериозно и да разберете, как Петров е разбрал за измамата. Ще ви помогна малко. Помислете добре. В кой ден от седмицата се устройват партита и кога се разнася пощата?

Е, измъчихте ли се? Само на пръв поглед изглежда трудно.

Постарайте се, преди да погледнете отговора.

Ето и отговорът:

Пощальонът не носи писма в неделя.

Радан се усмихна приятелски на Катерина, но тя остана с чувството, че ѝ се присмива. Беше я поканил, за да и покаже ателието си. Тя знаеше, че е добър в работата си, но за първи път прекрачваше прага на творческото му гнездо.

– Всички скулптори ли са ваши? – попита Катерина.

Радан я погледна, изразявайки  цялото си превъзходство. Тя се престори, че не е забелязала демонстрацията на прекаленото му голямо самочувствие и попита съвсем небрежно:

– Сигурно е много трудно да издялаш колона с фигури?

– Трудно ли? Съвсем не, – Радан е засмя като малко момче, за което всичко е лесно. – Всичките тези фигури са в мрамора. В него има мъже, жени, деца и всичко, което можете да си представите.

– Как  така? – скептично сви вежди Катерина.

– Е, просто трябва да се отстрани излишния камък, – самодоволно и наперено обясни Радан.

Катерина се насили и му се усмихна.

– Ами този херувим? – попита тя, сочейки мъж, който отчаяно крещеше. – И той ли е бил скрит в мрамора?

– Херувим ли? – попита учудено Радан. – От къде ви дойде това на ум? Херувимите са щастливи същества, те постоянно ликуват.

– Аз пък мислех, че като са близо до Бога страдат , защото осъзнават своето несъвършенство, – поясни Катерина.

– Глупости! – не се сдържа да изрази недоволството си Радан. – Тази фигура изразява една осъдена душа в ада. Нека да я оставим да се кае за греховете си.

Радан обърна поглед към скулпторите в залата и попита:

– Кажете ми, коя скулптура тук ви харесва най- много?

Катерина обходи всяка композиция, обстойно огледа всичко,  но погледа ѝ се спря на двама млади.

– Кои са онези двамата? – попита Катерина насочила погледа си в дъното на залата.

– Поздравявам ви за чудесния вкус! – каза Радан.

И двамата се насочиха към привляклата я композиция.

Когато приближиха достатъчно Катерина видя ясно лицата на фигурите. Имаше чувството, че и двамата копнеят да прекрачат през прозореца и да избягат в градината.

– Струва ми се, че съм виждала някъде този младеж, – каза замислено Катерина.

– Естествено, – възкликна развълнувано Радан. – Копирах я от изложбата, която сте посетили, но направих някои подобрения на самия образ. Ето, забележете сама разликите. Спокойното лице, което сте наблюдавали в музея, сега е останало без дъх от гонитбата на любимата.

Катерина бе вперила поглед в скулптурата и внимателно изследваше чертите върху лицето на младежа.

– Вижте колко е изненадан! – продължи настървено обясненията си Радан. – Жената, която силно желае се превръща в дърво, за да не позволи да я завладее. Бедният, жените са толкова жестоки …

– Каква странна история, – тихо каза Катерина. – И всичко това е скрито в каменния блок?

– Да, от самото начало, – очите на Радан засияха въодушевено. – Важна е идеята. Щом я имам, грабвам длетото и отстранявам излишния камък. Идеята, изненадващото хрумване, от него зависи всичко.

Двамата вървяха между скулпторите и Радан ѝ обясняваше защо е видял тази, а не друга фигура. Разкриваше ѝ каква идея е вдъхнала душа на едно или друго парче мрамора.

Скулпторите в тази работилница се наслаждаваха на живота и всяко предоставено им блаженство. Всичко изглеждаше леко и безгрижно, сякаш изкуството бе една грандиозна игра.