Дядо Владо много обичаше внука си. Малкият на него бе кръстен. Когато момчето дойдеше при него, сърцето на старецът се разтапяше от гордост.

Винаги намираше думи, с които да поучи и настави внука си, за да знае как да постъпва в живота.

Днес денят бе хубав и двамата седяха на пейката пред вратата под черницата.

– Има хора, – каза дядо Владо, – които искат прошка, но в тях си оставя паметозлобието.

– Какво? – ококори очи внукът му.

– Сега ще ти обясня, – каза старецът, – но преди това ще ти разкажа една история. След като я чуеш, сам ще се досетиш какво имам предвид.

– Истинска история ли или приказка, – нетърпеливо се обади малкия Владко.

– Това се е случило с мен и …, но нека да започна отначало.

Старецът се загледа по пътя който криволичеше към планината и започна своя разказ:

– Изпълнявах различни работи. Един ден ми плати един майстор, мой съсед. Не знам какво се бе случило, но този човек започна да ме ругае пред всички и то когато ме нямаше там. Тогава се замислих: „Какво да правя? Как да му помогна?“

– А нима той е имал нужда от твоята помощ? – учудено попита внукът.

– Да, защото бях направил нещо, което вероятно го е огорчило и дори наранило, не знам, – вдигна рамене дядо Владо.

– А ти какво направи, дядо?

– Веднъж му отидох на гости. Когато ме видя той изтръпна, наежи се и почервеня целия. Мислеше си, че съм дошъл да му се карам, за това, че говори такива работи зад гърба ми.

– Дядо, този човек не те ли изгони веднага?

– Нямаше възможност, защото започнах спокойно да му говоря за градината му, да хваля богатата му реколта. Поговорихме си и за гостоприемството ….

– И просто така си седяхте, и разговаряхте? – усъмни се малкият Владко.

– Сърцето му се стопли, – засмя се дядо Владо. – От тогава не съм го чул да ме хули или да говори лошо за мен. Понякога идва и ми помага в работата.

– Много добре се е получило, – заключи внукът. – Във всяка ситуация трябва да се намира правилния подход, а не как каза онази дума?

– Непаметозлобие, – засмя се старецът и доволен от разсъжденията на малкия, потупа внука си по гърба.

Дядо Петър седеше на пейката и разказваше за случилото му се:

– Мошеници бяха, но не можах да ги разпозная. По доста хитър начин взеха пари от мен. Представиха се за мои роднини. казаха ми, че са в голяма нужда и аз от състрадание им дадох две трети от пенсията, която току що бях получил.

– Много си доверчив, дядо Петре, – укори го Стефан.- Възрастен човек си, а като малко дете си се хванал в капана им.

Владо пък го похвали:

– Браво! Доверието е прекрасна човешка черта, чрез която всеки се изявява като личност.

– Може и така да е, – след като помисли малко, с усмивка каза доверчивия старец, – Какво са парите? Днес ги има, утре ги няма.

– По-добре е да бъдеш доверчив, отколкото да загубиш вярата си в хората, – каза Владо. – Нима е хубаво да се превърнеш в подозрителен и неприветлив човек?

На аерогарата майка и дъщеря се прощаваха. Девойката трябваше да лети, за това се прегърнаха.

Майката каза:

– Обичам те и ти желая достатъчно.

Дъщерята отговори:

– Мамо, твоята любов е всичко, което ми е нужно. Аз също ти желая достатъчно.

Те се целунаха и момичето тръгна.

Майката седна на една от пейките. Тя бе готова да се разплаче. Изведнъж се обърна към седящата до нея жена:

– Вие някога сбогували ли сте с някого, като сте знаели, че няма да го видите повече?

– Да, – каза жената. – Извинете, но защо се сбогувахте завинаги?

– Аз съм вече стара, а тя живее много далече. Следващият път ще прилети за моето погребение, – каза майката.

– Извинете, – каза непознатата жена, – не съм подслушвала разговора с дъщеря ви, но чух, че ѝ казахте: „Желая ти достатъчно“. Какво означава това?

Майката се усмихна:

– Това пожелание в нашето семейство е станало традиция. Когато казваме: „Желая ти достатъчно“, това означава:

Желая ти достатъчно светлина, за да бъде животът ти ярък.

Желая ти дъждовни дни, за да цениш по-добре слънчевите.

Желая то достатъчно щастие, за да цъфтиш.

Желая ти достатъчно болка, за да можеш да усещаш и най-малките радости.

Желая ти достатъчно победи, за да достигаш винаги желаното.

Желая ти достатъчно загуби, за да оцениш това, което притежаваш.

Желая ти достатъчно срещи, за да можеш да преживяваш по-леко разделите.

След тези думи тя се разплака и си тръгна.

Казват, че е необходима минута, за да намериш особен човек. Час, за да го оцениш. Ден, за да го обикнеш. И цял живот, за да го забравиш …

Даря пристигна в столицата. Заедно с баща си слезе в метрото. Двамата седят на една пейка и зачакаха да дойде влака.

Изведнъж Даря показва един червен капак под пейката и попита баща си:

– Татко знаеш ли какво се намира под този червен капак?

– Не, – съвсем честно отговори бащата ѝ.

Тя го погледна загадъчно и каза:

– Там е адът, татко, най-страшното място за хората …

Мракът пълзеше бавно към града. Слънцето бе притиснато между облаците и ги обагри от напрежение. Хората бързо крачеха към домовете си след дългият и отегчителен работен ден.

Мишев вървеше сред тълпата. Безнадежност бе обхванала душата му. Нямаше сили вече да се бори. Усещаше, че не може по никакъв начин да промени нещата. Имаше ли смисъл да оправя каквото и да е? Пълна безизходица.

Денят му бе кошмарен. Шефът му изля цялата възможна помия върху главата му.

– Ти не ставаш за нищо, – крещеше началникът му срещу него. – Некадърник, как можеш да ми поднесеш такова отвратително нещо. ….

Мишев се бе наслушал на обиди, но в случая не се изненада. Някой му бе подлял вода, а сега той се къпеше във всичката тая мръсотия.

Като капак на всичко, Весето го подмина, като малка гара. После разбра, че е излязла с Панов.

Но кошмарът не свърши с това. Майка му звънна по телефона:

– Кольо, баща ти получи инфаркт и го откараха в болницата.

Два часа Мишев крачеше неспокойно по коридора в болничното заведение, в което бяха приели баща му. Най- накрая излезе възрастен лекар и обезкуражаващо му каза:

– Състоянието му не е добро, опитваме се да го стабилизираме. Може би по-късно ще можем да ви съобщим по весели вести.

Мишев се върна в канцеларията си, там го чакаше Стоилова и от вратата започна да го хока:

– Къде се мотаеш до сега? Шефът бърза … трябва да предадем тези папки веднага.

Мишев вдигна рамене и без всякакъв ентусиазъм се зае с проклетите документи. Криво ляво скалъпиха нещо до края на деня.

Изведнъж времето заплака заедно с изтерзаната и измъчена душа на Мишев. Дъждовните капки се сляха със стичащите се сълзи по лицето му.

Мишев вървеше, но бе като мъртъв. Нищо не чувстваше, нищо не усещаше, дори и не мислеше.

– Никога не съм предполагал, че мога да се превърна в ходещ мъртвец, – отчаяно извика Никола срещу изливащия се порой.

Вървеше, но всичко беше мрак, особено в самия него. Далече просветваха светкавици, но те бяха толкова далече от него.

– Аз съм мъртъв, лишен от живот, – започна като луд да си говори Мишев, – бездушен, напълно безжизнен ….

Всичко, което се бе струпало върху него този ден, го бе смачкало и унищожило. Седна на една пейка и остави студеният душ на дъжда да го облива безпощадно.

– Никола.

Мишев трепна.

– Навярно ми се е счуло, – каза си той. – Почнах вече и халюцинации да получавам.

– Никола.

– Кой ме вика? – изправи се на крака Мишев.

– Излез от мрака, който те обгръща. Аз съм светлината на света, който Ме следва няма да ходи в тъмнината, но ще има светлина в живота си.

– Кой си ти?

– Аз съм Господ твоят Бог, Който подкрепям десницата ти. И ти казвам: Не бой се. Аз ще ти помогна.

Мишев усети как някаква топлина се разля по тялото му. Стана му леко на душата. Закрачи бодро към дома си. За него нямаше вече дъжд, светкавици и силен вятър, който накланяше дърветата до земята. Той не беше вече сам ….